"Вечерта преди убийството
Петък, 2 април 1999 година
Последен я видя жива Луис Джейкъб, собственик на бензиностанцията край път номер 21. Беше 19 и 30, когато той се накани да си тръгва. Обещал бе да заведе жена си на вечеря по случай рождения ѝ ден.
– Сигурна ли си, че нямаш нищо против ти да затвориш? - запита той служителката на касата в магазина зад колонките за гориво.
– Никакъв проблем, господин Джейкъб.
– Благодаря ти, Аляска.
Луис Джейкъб се загледа за момент в младата жена: красавица! Слънчев лъч! И толкова мила! През шестте месеца, откакто работеше при него, бе променила живота му.
– Ами ти? - поинтересува се той. – Някакви планове за вечерта?
– Имам среща... - усмихна се тя.
– Като те гледам, не ще да е каква да е среща.
– Романтична вечеря - призна Аляска.
– Уолтър е момче с късмет - отбеляза Луис. – Нали между вас нещата са наред?
Вместо отговор Аляска сви рамене.
Луис оправи вратовръзката си, използвайки отражението в стъклото.
– Как изглеждам? - запита той.
– Без грешка. Хайде, вървете да не закъснеете.
– Приятен уикенд, Аляска. До понеделник.
– Приятен уикенд и на вас, господин Джейкъб.
Тя му се усмихна още веднъж. Никога нямаше да забрави тази нейна усмивка.
На следващата сутрин, в 7 часа Луис Джейкъб дойде да отвори бензиностанцията. Щом влезе в магазина, заключи вратата отвътре и отиде да се приготви, преди да са дошли първите клиенти. Ненадейно някой заудря с все сили по остъклената врата. Той се обърна и видя млада жена в екип за джогинг, която викаше нещо с разкривено от ужас лице. Побърза да отвори и тя се втурна вътре, крещейки: "Позвънете в полицията! Позвънете в полицията!". Тази сутрин щеше да обърне нагоре с краката живота на едно малко градче в Ню Хампшър.
Пролог
Относно случилото се през 2010 година
Въпреки триумфите и славата периодът от 2006 до 2010 година остана в паметта ми като белязан от много трудности. Без съмнение със своите възходи и падения тези години бяха влакчето на ужасите в моя живот. Ето защо, като се заемам да ви разкажа историята на Аляска Сандърс, открита мъртва на 3 април 1999 година в Маунт Плезънт, Ню Хампшър, и преди да ви обясня как през лятото на 2010 година бях замесен в това полицейско разследване, датиращо отпреди десет години, трябва да опиша накратко положението, в което се намирах тогава и по-конкретно моята кариера на млад писател.
Тя започна с гръм и трясък през 2006 година с публикуването на моя първи роман, от който бяха продадени милиони екземпляри. Едва двайсет и шест годишен, встъпих в затворения клуб на богатите и прочути автори и бях изстрелян към зенита на американския литературен небосклон. Твърде скоро обаче се убедих, че славата си има и обратна страна: онези, които следят творческия ми път от самото начало, знаят до каква степен бях дестабилизиран от огромния успех на моята първа творба. Смазан под бремето на известността, аз изгубих способността да пиша. Засечка в писането, засечка на въображението, страх от белия лист. Шеметно падане.
После се оказах въвлечен в случая Хари Куебърт, за който със сигурност сте чували. На 12 юни 2008 година тялото на петнайсетгодишната Нола Келерган, изчезнала през 1975 година, бе открито и изровено в градината на Хари Куебърт, легенда на американската литература. Случаят ме засегна пряко, защото Хари Куебърт беше не само мой преподавател в университета, но преди всичко най-близкият ми приятел по онова време. Не можех да повярвам във вината му. Сам срещу всички, обикалях Ню Хампшър, водейки мое собствено разследване. В крайна сметка успях да докажа невинността на Хари, но онова, което открих за него, сложи край на нашето приятелство.
От това разследване се роди роман: Истината за случая Хари Куебърт, публикуван през есента на 2009 година, чийто огромен успех ме превърна в писател от национален мащаб. Тази книга очакваха от мен читатели и критика като потвърждение, че моят първи роман не е бил случайно попадение, бляскав, но ефимерен метеор, обречен да се превърне в пепел и да бъде погълнат от нощния мрак: вече бях признат от публиката писател, заел достойно място сред своите събратя по перо. Безкрайно бе облекчението ми. Все едно след тригодишно лутане из пустинята на моя успех най-сетне бях открил отново себе си.
Ето как последните седмици на 2009 година преминаха за мен под знака на дълбок душевен покой. Вечерта на 31 декември посрещнах Новата година заедно с веселата тълпа на Таймс Скуеър. От 2006 година, след излизането на първия ми роман, бях скъсал с тази традиция. Но през онази нощ, безименен сред безименното множество, се чувствах прекрасно. Погледът ми срещна погледа на жена, която веднага харесах. Тя пиеше шампанско. С усмивка ми подаде бутилката. Като се сетя за случилото се през следващите месеци, в паметта ми неизменно изниква тази сцена, която подхрани илюзията, че най-сетне съм намерил успокоение. Събитията през 2010 година щяха да ми покажат колко дълбоко съм се заблуждавал."
Из книгата
