"– Наистина ли си виждала ангели? - често питаше ти майка си, а тя излъгваше и теб, и децата от някогашния остров Тинос, понеже не би ококорил очи от удивление, ако ти е кажела истината, защото само албатроси се виели над манастирите, а ангелите от нейните видения били всъщност нарисувани по стените на църквите, където слизали сред хората и животните, както в някогашните времена, а златистото по пръстите ѝ било от жълтия прах от венчетата на цветята.
– Виждала съм, Теодорос. Имат лица като светкавици и очи с цвета на небето, доста отдалечени към слепоочията, с уста и устни добре оцветени, кои нивга се не разтварят, за да говорят, понеже те говорят право на сърцето ти. Ако влязат в одаята ти, по прозорците се образуват ледени цветя, тъй като образуват около себе си студена вихрушка. Имат по четири крила, а най-силните от тях по шест, с набити бисери по тях. С широките си ноздри надушват отдалеч греха и на ята пристигат да вземат живота на онзи, който е убил, прелюбодействал или е споменавал напразно името Господне. Където има леш, там се събират орлите. Съсичат го със саблята или го вземат в силните си ръце, изписани със синкави еврейски слова, излитат с него над скалите и го пускат от небесната слава, та да стане долу на парчета.
Тогава те хващаше страх и се притискаше още по-силно в прегръдката на Софияна, в кръглата светлина на свещта, по която се стичаха восъчни сълзи. През пролуките на капаците проникваше леден полъх на вятъра, сякаш някой голям ангел е застанал пред стената отвън, бос в снега и виелицата, и сред бяла светлина опитва да влезе в къщата и да изсуши мокрите си криле при отворената фурна. Това бе ангелът Зима, който засипа със сняг Гергани в края на лето господне 1821, три години след твоето раждане. И цялата земя трепереше, лицезряла величието му.
Тогава Гергани за теб бе светът, с майка ти в центъра и с много лица на хора и добитъци по хълмове и долчини, по прозорците на къщите и дори в небесата, отдето ти махаха с ръка измежду облаци, поръбени със злато и синка. Мъжете и жените бяха високи като кули, тези великани те вдигаха на ръце, за да те въртят из въздуха или да притиснат бузките ти между пръстите си, като поплюваха, за да не те урочасат, понеже се случи да бъдеш най-малкият младенец в чифлика. Софияна често те вземаше със себе си още в зори за първото си занимание - обличането на господарката Марица, и тогава ти проникваше в приказния свят на конака на рода Гика и се дивеше на килимите по пода и на полилеите от тавана на одаите, които ти се струваха големи като небесния свод, и на картините по стените, и на широките канапета, на които стояха стари боляри с големи калпаци на главите и дърпаха ароматния пушек на наргилетата.
Чудеше се и на светлочервените и теменужените рокли на жените, които ядяха сладки от кристални чинии, на прислужниците с червени пояси, кои принасяха димящите още шашлици, на пазачите с много и разнообразни ханджари, стърчащи от кожените им пояси. Спирахте винаги в стаята с високите и тесни прозорци, много на брой, покрити с тежки драперии, дето пред голямото овално огледало, достатъчно голямо, за да те отрази от краката до главата, господарката на къщата, младата болярка, свличаше в нозете нощната си риза и оставаше гола и красива, подобна на лилиев цвят, с кожа, бяла като мляко, с ръце, изпънати встрани, та Софияна, като се върти пъргаво около нея, да започне обличането на утринните одежди. Господарката не се срамуваше нито от теб, нито от майка ти, понеже гъркинята беше просто прислужница, а ти - невинно дете, така че щеше да ти остане дълго време в главата онова тяло с белота, каквато не беше виждал, с гърди налети, с пъп, събран в средата на изпъкналия корем, и гъстите къдрави косми, покрили цепнатината между бедрата ѝ.
Разплетени и още натежали от съня, косите ѝ, черни като абанос, се спускаха до под кръста на болярката. Докато я обличаше в дрехите ѝ от лен с бродерии от блестящи нишки, Софияна чуруликаше весело на гръцки с господарката, развличаше я с клюки и разни истории, които чуваше от слугите и от мъжа си Глигорие, кой по същото време обличаше господаря на имението Таки Гика. Болярката смесваше румънски и гръцки, ругаеше на висок глас на нейния език, кога ахатовия гребен се заплиташе в гъстата ѝ коса, след това се осъзнаваше, спомняше си благородническото си потекло, понеже, ако слушаш нея, тя, като дъщеря на великия воин Скарлат Къмпиняну, се родееше с всички големи родове от Влахия, даже нещо повече, чрез една разклонена роднинска верига, дори с императрица Мария Терезия, което беше такава голяма измислица, че собственият ѝ баща все ѝ викаше да посмали малко от опашката на лъжата, дълга открай село до мегдана. Но веднъж захванала, Марица трудно се оставяше от суетното си желание за прослава: императрицата от Беч е била нейна пралеля и толкоз, смей да кажеш обратното.
Пред Софияна, на която имаше пълно доверие, се хвалеше и със зестрата си, невиждана друг път, с любовниците си отпреди да се омъжи, колко са я искали от всички краища, докато накрая заплела нишката на живота си с Таки. Сега стоеше на стола, право пред огледалото, търпеше косата ѝ да бъде сплетена стегнато на плитка, а плитката да обиколи главата ѝ, закрепена с фиби и игли, а това ѝ придаваше надменно изражение, което не ѝ подхождаше, понеже въпреки хвалбите си, Марица бе добра по душа господарка, коя рядко си събуваше пантофката, за да шляпне с нея по бузата някого от провинилите се слуги. Веждите, които не бяха съединени като на Софияна, бяха оформени с перо за писане, потопено в чернило от дъбова смола, бузите бяха минати с помада и блестяха като седефени, а устата беше начервена като череша, понеже колкото е по-малка устата, толкова повече съблазън изразява лицето ти.
Най-накрая прислужницата, удивена от красотата на господарката, ѝ сложи златните обеци и гривната от метална плетка, нахлузи на пръстите многото пръстени от злато и сребро, украсени със скъпоценни камъни. Огледалото сега бе картина, която показваше нагласеното ѝ лице, в кое Марица се вглеждаше дълго изпод миглите, натежали от хиоски туш, и всяка сутрин се влюбваше в самата себе си по-силно, отколкото беше обиквала мъжа си или някого от някогашните ухажващи я придворници. В единия крайчец на картината изтънченият зографин ви показва и вас двамата, Софияна и Теодорос, тя с длан на главицата ти с коса къса, разбъркана на ивици смола, а ти - слабоват и мургав, с изплезен език, се кривиш насреща в дълбокото и светло огледало."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
