Централна станция

Книгата е част от поредицата "Избрана световна фантастика" на издателство "Бард".

Животът е евтин, а информацията - още повече! Една световна диаспора е оставила четвърт милион души в подножието на гигантски космодрум. Култури се сблъскват в истинския живот и виртуалната реалност. Градът е буквално плевел, оставен да расте на воля.

Когато Борис Чонг се връща в Тел Авив от Марс, много неща са се променили. Бившата му любима отглежда странно познато дете, което може да се включва към информационния поток на нечий ум само с докосване на пръста си. Братовчедка му се е увлякла по роботник - повреден войник киборг, който проси резервни части. Баща му е смъртно болен от наследствена умствена чума. А една жена информационен вампир е последвала Борис до мястото, на което ѝ е забранено да се връща. В Централната станция хора и машини продължават да се адаптират, да процъфтяват... и дори да еволюират.

"Дъждът ги хвана неподготвени. Беше пролет, носеше се аромат на жасмин, който се смесваше с бръмченето на електробусите, а в небето като птичи ята кръжаха соларни планери. Амелия Ко изпълняваше кваса-кваса ремикс на кавъра на Сюзан Уонг на "Искаш ли да танцуваме?". Заваля на сребърни завеси, почти безшумно; дъждът погълна звука на изстрелите, намокри горящото бъги по-нататък по улицата и стария бездомник, който сереше край боклукчийския контейнер, със смъкнати до глезените сиви панталони и стиснал в ръка руло тоалетна хартия. Той изруга, но тихо. Беше свикнал на унижението на дъжда.

Градът някога се наричаше Тел Авив. Централната станция се издигаше високо в атмосферата в южния му край, оградена от мрежа притихнали стари магистрали. Покривът ѝ беше прекалено висок, за да се види: обслужваше стратосферните превозни средства, които излитаха и кацаха на машинно гладката му повърхност. Асансьори хвърчаха като куршуми нагоре-надолу по станцията, а долу, под свирепото средиземноморско слънце, около космодрума се бе проснал оживен пазар, кипящ от търговия, препълнен с гости и местни жители, плюс обичайната смесица от джебчии и крадци на самоличност.

От орбита надолу към Централната станция, от Централната станция надолу до нивото на улиците и навън от климатизираното междинно пространство в беднотията на квартала около космодрума, където Мама Джоунс и малкият Кранки стояха, хванати за ръце, и чакаха. Дъждът ги изненада. Космодрумът, този голям бял кит, като жива планина, издигаща се от първичната градска скала, привлече върху себе си облачния куп, негова собствена миниатюрна климатична система. Като острови сред океана, космодрумите ставаха свидетели на локализирани дъждове, облачно небе и бързоразвиваща се индустрия от миниферми, растящи като лишеи по страните на гигантските им здания.

Дъждът беше топъл, а капките - големи. Момчето протегна ръка и улови една между пръстите си. Мама Джоунс, която беше родена по тези места, в този град, наричан с много имена, от баща нигериец и майка филипинка, в същия този квартал, когато пътищата още вибрираха от звука на двигатели с вътрешно горене и Централната станция беше автогара, а не космодрум за суборбитални полети, и помнеше войни и бедност, и как бе нежелана тук в тази земя, за която се биеха араби и евреи, се взираше в момчето със свирепа закрилническа гордост. Тънка блестяща мембрана, подобна на сапунен мехур, се появи между пръстите му; момчето изпускаше енергия и манипулираше атомите, за да създаде това нещо, тази защитна снежна топка, затваряйки в нея единствената капка дъжд. Тя се рееше между пръстите му, съвършена и вечна. Мама Джоунс чакаше, макар и с известно нетърпение. Тя въртеше кръчма тук, на стария път Неве Ша'анан, пешеходна зона от едно време, която стигаше досами космодрума, и трябваше да се върне там.

– Остави я – каза тя с лека тъга. Момчето обърна към нея тъмносините си очи – съвършено синьо, което бе патентовано няколко десетилетия преди да стигне до тукашната генетична клиника, където беше рипнато, хакнато и препродавано на бедните за малка част от цената му.

Казваха, че Тел Авив имал по-добри клиники даже от Чиба и Юннан, макар че Мама Джоунс сериозно се съмняваше в това. Но по-евтини, може би.

– Той ще дойде ли? – попита момчето.
– Не знам – каза Мама Джоунс. – Може би. Може би днес ще дойде. Момчето завъртя глава към нея и се усмихна. Изглеждаше много малко, когато се усмихваше. Пусна странното мехурче и то се понесе нагоре към породилите го облаци.

Мама Джоунс въздъхна и му хвърли неспокоен поглед. "Кранки" не беше истинско име. Беше дума от астероидния пиджин, възникнал от земните езици за комуникация в Южния Пасифик и пренесен в космоса от миньори и инженери, пратени там като евтина работна ръка от малайски и китайски компании. "Кранки" идваше от староанглийското "cranky" и можеше да означава раздразнителен или шантав, или... Или малко странен.

Някой, който прави неща, каквито другите не правят. Или както ги наричаха на астероиден пиджин - накаймас. Черна магия."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg