"Откакто свят светува, си задаваме въпроса: "Кой е Бог?". Човечеството все още се колебае да даде категоричен отговор. За едни той е Йехова, за други Аллах или Буда, за трети просто няма Бог. Но за да се стигне дотук, от първобитния човек до нас е изтекла много вода. Хилядолетия сме вярвали във всевъз-можни божества. Едно е сигурно. Едни религии са възниквали, докато други са изчезвали. Хората са водили войни в името на своите богове. Вдъхновявали са се от тях. Построили са им ве­ликолепни храмове. Посветили са им вълнуващи художествени произведения. Обричали са живота си на тях и продължават да го обричат.

Без всякакво съмнение и днес сме духовно свързани с вя­рата в Бог. Но кога е възникнала тя? Как е станало това? Защо сме я сменяли толкова пъти? С какви намерения и последствия? В името на какво? Ще я сменим ли отново? Това са нежелани въпроси и ние избягваме да търсим техните отговори. Приема­ме за чиста монета вярата си и живеем убедени в нея. Ала тези въпроси имат отговори. Един от тях е заровен дълбоко в мина­лото. Посветих дълги години, за да го изровя и да ви го поднеса в този роман. Ако отговорът ви интересува, отворете тази книга."
Михаил Михайлов

"Горчив детски плач прогони тишината в храма на Атон – дома на слънчевия бог Ра, създателя на света от първичния хаос. Простосмъртните нямаха право на достъп до това свято място.
– Кой смее да влиза тук? – отекна суровият глас на главния жрец на храма.
Плачът се разнесе още по-гръмко, усилен от екота на високите каменни стени. Тънка струя светлина се прокрадна през открехнатата врата и срамливо освети облятото в сълзи лице на възпълничко момченце.
– Аз съм, вуйчо Анен... Аз съм! – промълви задавено в сълзи детето и протегна две пухкави ръчички натам, откъдето долиташе в мрака суровият глас.
– Аменхотеп, Слънчице! Какво правиш тук? – попита приветно гологлавият жрец, познал сина на фараона.
Момчето отвърна със сърцераздирателно хълцане. Анен се приближи, коленичи до него и го прегърна. То се сгуши в пазвата му и обля с бистри сълзи леопардовото му наметало.
– Престани да хлипаш и се дръж достойно! – опита се да го насърчи жрецът. – Принцовете не плачат!

Той го притисна към себе си и го замилва нежно. Коравата му гръд стопли изтерзаната душа на момчето. То избърса сълзите и отвърна, хълцайки:
– Вуйчо... Всички ми се подиграват... Не мога да ги търпя повече...
– Вдигни глава, Аменхотеп! Ти си принц на Горен и Долен Египет. Носиш името на баща си – богоравния Аменхотеп Трети. Всеки знае, че то означава "Амон е удовлетворен". Който дръзне да се подиграва с тези, които носят името на върховния Бог, ще си има работа с мен! – закани се театрално жрецът.
– Не можеш, вуйчо. Много са!... Всички деца от двора ми се надсмиват. Към тях се присъединяват дори и пораснали като теб, но най-много ми се подиграва брат ми Тутмос.
– "Роден от Тот" е името на брат ти. Лунният бог Тот не може да мери сили с царя на боговете Амон! – отвърна убедено Анен.

Той знаеше, че престолонаследникът Тутмос Пети обича да унижава по-малкия си брат. Изтъкваше непрестанно превъзходството си над него. Първородната му сестра Ситамон – "Щерка на Амон", често му приглася. Анен беше разочарован, че и недобронамерени придворни са се присъединили към техните подигравки.
– Нима и възрастни ти се подиграват?
– Да, вуйчо. За да се харесат на Тутмос, повтарят думите му, че съм дебел, с продълговата глава, увиснало чене и имам смешно дълги пръсти. Всички ме се надсмиват, че не мога да бягам бързо, да яздя, да пускам точно стрели и да повалям патици с бумеранг. Казват, че ако се кача на колесница, ще се катурна от нея като пъпеш. Най-лошото е, че никой не иска да играе с мен, защото съм грозен…
Анен съзерцаваше с огорчение племенника си. Недоумяваше как може да бъде обявено за грозно едно дете само заради това, че е закръглено, че черепът му е малко издължен или защото пръстите му са дълги?

Принцът вдигна към вуйчо си влажни очи и промълви:
– Само тя не ми се подиграва.
– Коя е тя? – попита изненадан жрецът.
Аменхотеп млъкна. Не искаше да издаде най-съкровената си тайна. Наложи се Анен търпеливо да изчака, докато момчето събере кураж да отговори.
– Нефертити! – сломено въздъхна след дълго колебание то.
– Нефертити - "Красивата дойде"?!
Разкрил името на любимата си, принцът продължи по-смело:
– Да, "Красивата дойде"! Значи и ти помниш, че така възкликнаха всички, когато Нефертити се появи за първи път в двора. Тя е най-красивата! Виждал ли си по-красива?
- Не, няма по-красива! – отвърна без колебание жрецът.
- Тутмос постоянно иска да играе с нея. Но "Красивата дойде" страни от него, защото е много надут. Предпочита да играе с мен, а той все ѝ напомня, че скоро ще има харем като татко и тя ще стане първата му държанка.
Анен прикри с длан щастливата си усмивка, осъзнал, че племенникът му възмъжава. Първите пориви на любовта, придружени от вечната ѝ сподвижница – ревността, бяха нахлули в неосквернената му душа.
– Слънчице, ти си най-красивото момче, което някога съм виждал! – заяви жрецът, озарен от светла мисъл. – Децата в двора са слепи, щом не забелязват твоята хубост. Ела с мен! Веднага ще ти я покажа.

Той хвана за ръка малкия принц и го поведе към олтара на храма. Вървеше бавно, с тържествени стъпки. Сякаш изпълняваше сакрален ритуал, а дундестият Аменхотеп се тътреше непохватно подире му. Спряха пред свещената врата на олтара и Анен я отвори без колебание. Жреците се спогледаха с недоумение. Там, при божественото олицетворение на Ра, имаше право да влиза единствено Анен – главният жрец на храма. Никой друг не можеше да се докосва до статуята на Бога. Дори фараонът, наричан от простолюдието "Високата порта", без предизвестие и дарове в ръце не можеше да се изправя пред нея. Но Анен не беше само първи жрец на Ра. Неотдавна клерикалният съвет го бе назначил за втори жрец на най-могъщия Бог – Амон Ра. Освен това беше и брат на царица Тия – "Великата съпруга на фараона", "Първа сред първите дами на Горен и Долен Египет", "Главната наследница", "Принцесата на всички принцеси". Отговорните постове и роднинската връзка с Високата порта развързваха ръцете му за множество общоприети забрани."
Из книгата