Петрония

Петрония Амели Нотомб Времетраене: 1:10 мин. Амели Нотомб Времетраене: 0:59 мин. Любимките на Фелиша Даниел Стийл Времетраене: 1:02 мин. Земя на мъже Боян Боев Времетраене: 1:02 мин. Есен в Ирландия Стефана Белковска Времетраене: 1:11 мин. Сирените Емилия Харт Времетраене: 1:08 мин. Неговата и нейната Алис Фини Времетраене: 1:01 мин. Решението за кандида Д-р Ан Борах Времетраене: 1:08 мин. Забранена алхимия Стейси Макюън Времетраене: 1:03 мин. Отвъд живота и смъртта. Пътят към истинска свобода Джет Ли Времетраене: 1:23 мин. Твърде много мислиш Кристел Птиколен Времетраене: 1:11 мин. Уайът Джесика Питърсън Времетраене: 1:07 мин.

"Пиенето е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание. Небрежното пиене не води доникъде. Години наред пиех като всички останали, по купони, силни или по-слаби напитки, с надеждата да постигна опиянението, което би направило живота приемлив, но единственият резултат бе махмурлукът. Въпреки това никога не престанах да подозирам, че от пиенето може да се изтръгне нещо повече."
Из книгата

Така започва романа си Амели Нотомб, за да ни уведоми веднага след това, че си търси другар по чашка. Намира го в лицето на Петрония, момичето, което прилича на момче и което се оказва талантлива писателка. Следват обилно полети с шампанско приключения, по време на които Амели се появява облечена като "марсианска пагода", като "средновековен готвач", както и с "противоатомна японска пижама". Понякога, когато прекали с вълшебната напитка, прилича на "тамплиер в залеза на блясъка си". Всеотдайната любов на Амели към шампанското няма да учуди читателя - той знае, че тя пие от малка. Затова пък с края на алкохолната епопея ексцентричната белгийска писателка ще го изненада повече от всякога.

Амели Нотомб, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. "Ако не пиша, ставам опасна", казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява "новата Нотомб".

Родена е през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща ѝ е посланик. През 1992 г. излиза първият ѝ роман "Хигиена на убиеца". Амели Нотомб е носителка на много награди, в това число награда "Рене Фале", награда "Ален Фурние" (печели я два пъти) и "Гран При Жионо" от 2008 година. Романът "Нито Ева, нито Адам" е отличен с награда "Флор" през 2007 година. "Любовен саботаж" се нарежда сред ранните произведения на ексцентричната авторка и печели "Наградата за призвание" и "Шардон При". През 1999 г. на Амели Нотомб ѝ е присъдена Голямата награда на Френската академия за "Изумление и трепет". Деветнайсетият ѝ роман носи заглавие "Форма на живот" и е номиниран за първата селекция на наградата "Гонкур" (2010).

Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света. Повече от две десетилетия успехът не я напуска и романите ѝ неизменно са на челните места по продажби. След "Хигиена на убиеца", екранизиран през 1999 г. от Франсоа Руджери с Жан Ян и Барбара Шулц в главните роли, и "Изумление и трепет" на режисьора Ален Корно със Силви Тестю, "Синята брада" е третият роман на Амели Нотомб, който ще оживее в киносалоните. Издаденият в България роман "Любовен саботаж" е превъплътен в театрална пиеса и опера.

"Пиенето е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание. Небрежното пиене не води доникъде. Ако първото напиване е толкова невероятно, то това се дължи на прочутия късмет на новака - по принцип той повече не се повтаря. Години наред пиех като всички останали, по купони, силни или по-слаби напитки, с надеждата да постигна опиянението, което би направило живота приемлив, но единственият резултат бе махмурлукът. Въпреки това никога не престанах да подозирам, че от пиенето може да се изтръгне нещо повече.

Експерименталната ми природа не ми даваше покой. По примера на амазонските шамани, които си налагат жестоки диети, преди да сдъвчат някое непознато растение, за да открият качествата му, прибягнах до най-стария изследователски метод в света - гладуването. Аскетизмът е инстинктивен начин да създадеш в себе си празнотата, необходима за научното откритие.

Винаги ме разочароват хората, които, докато опитват някое хубаво вино, искат да "хапнат нещо". Това е обида за храната и още повече за виното. "Иначе ще се надрънкам", бръщолевят те, задълбочавайки още повече вината си. Иде ми да им препоръчам да не се заглеждат по хубави момичета, че току-виж се влюбили. Пиенето с намерението да се избегне напиването, е толкова позорно, колкото да се предпазваш от възвишени чувства, докато слушаш свята музика. Така че се подложих на глад. И прекъснах гладуването с "Вьов Клико". Идеята беше да започна с хубаво шампанско, а Вдовицата беше добър избор.

Защо шампанско? Защото напиването с шампанско не прилича на никое друго. Всеки алкохол притежава специфичен ефект, но шампанското е единственото, което не ви вдъхновява за просташки метафори. То извисява душата до състоянието на благородство от епохата, когато тази хубава дума е имала смисъл. Придава ви грация, лекота и в същото време дълбочина, великодушие, разпалва любовта и придава на загубата ѝ елегантност. По тези причини си помислих, че от въпросния еликсир би могло да се извлече нещо още по-стойностно.

Още с първата глътка разбрах, че съм била права: никога преди не бях пила такова шампанско - истинска прелест. Трийсет и шест часа гладуване бяха засилили чувствителността на вкусовите ми папили, които различаваха и най-слабите нюанси в ароматния букет и тръпнеха в непозната наслада, отначало вълшебна, после бляскава, накрая сковаваща. Продължих да пия и с изпразването на бутилката усещах как природата на моя експеримент се променя - това, което постигах, не бе точно напиване, а "състояние на повишено съзнание", както помпозно го нарича днешната наука. Някой шаман би го определил като транс, а наркоманите биха го нарекли пътуване.

Скоро започнаха да ми се явяват видения. Часът беше 18:30, припадаше мрак. Взрях се в най-тъмното място, където видях и чух говора на бижутата. Безброй развихрени в спирала отблясъци шумоляха откъм скъпоценните камъни, златото и среброто. Те не искаха да красят шии, китки и пръсти, бяха си самодостатъчни и провъзгласяваха абсолютизма на своя лукс. Докато приближаваха към мен, усещах металния им хлад. Радвах им се като на сняг, искаше ми се да заровя лице в това ледено съкровище. Най-удивителен бе моментът, в който ръката ми наистина усети тежестта на един камък, попаднал в дланта ми.

Нададох вик, който унищожи халюцинацията. Изпих нова чаша и разбрах, че питието предизвиква видения, които му съответстват - златото на неговата одежда бе изтекло в гривни, мехурчетата - в диаманти. На студа на среброто съответстваше прерязващият мраз на глътката.
На следващия етап обърнах внимание на мислите си, ако така може да се нарече потокът, който струеше от съзнанието ми. Вместо да предъвква едни и същи лепкави тревоги, то започна да се вихри, да искри, възторжено да нарежда ефирни думи, сякаш за да ме очарова. Това бе толкова неприсъщо за него, че ме разсмя. Бях свикнала по-скоро да ме засипва с обвинения подобно на някой недоволен от жилището наемател. Озовах се в собствената си извънредно приятна компания и това разкри пред мен нови хоризонти. Дощя ми се да бъда добро общество за някого. За кого?

Прегледах познатите си, сред които не липсваха симпатични хора, но не открих подходящ. Нужно бе същество, способно на дисциплина и готово да пие с подобаващ плам. Не смятах, че моите фантасмагории могат да бъдат забавни за някой въздържател. Междувременно довърших бутилката и установих, че съм пияна до козирката. Станах и се опитах да ходя - краката ми с учудване си припомниха, че при нормални условия този сложен танц не изисква никакво усилие. Добрах се с клатушкане до леглото и рухнах отгоре му.

Тази неспособност за самоконтрол бе много сладостна. Разбрах, че духът на шампанското одобрява поведението ми - бях го приела в себе си като важен гост, с високи почести, той пък щедро ме заливаше с благата си. Всичко, чак до окончателното потъване, граничеше с пълното блаженство. Ако бе проявил благородната непредпазливост да не се върже за мачтата, Одисей би ме последвал там, където ме отведе върховната власт на питието, и би се спуснал с мен на дъното на морето, понесен от песента на сирените."
Из книгата

Тя е ексцентрична и дръзка, винаги ходи в черно, обожава шапките и пише на ръка. Когато я питат защо не ползва компютър, тя отговаря: "Отчасти защото съм глупава. И защото връзката ми с писането е твърде физическа." Това е Амели Нотомб, съвременна белгийска писателка, един от най-четените към момента автори във Франция. Тя пише романите си на френски език, като всичките ѝ книги се изкупуват практически веднага след публикуването им. Нейните романи са преведени на над 30 езика, като тиражите им достигат рекордни цифри. За романа си Изумление и трепет Нотомб печели през 1999 година литературната награда на Френската Академия.

Амели Нотомб е родена през 1966 година в Етербек, Белгия в семейството на беглийски дипломат. Заради честите служебни пътувания на баща си, малката Амели прекарва първите пет години от живота си в Япония, след това живее в Китай, Ню Йорк, Бангладеш, Бирма и Лаос. Този период от живота на писателката оставя значителен отпечатък върху творчеството ѝ. Когато е на 17 години тя се премества в Белгия, където изучава романска филология в Свободния университет в Брюксел. Любовта ѝ към Изтока, където винаги е мечтала да се върне, я подтиква да научи японски език, след което започва работа като преводач в голяма компания в Токио. Нейните задължения там обаче са се свеждали единствено до правенето на кафе и всеки опит да поеме каквато и да било инициатива не довежда до желания резултат. След като едногодишният ѝ договор изтича Амели се връща в Европа и се установява в Париж.

През 1992 година Нотомб издава първия си роман Хигиена на убиеца, в който тя типично по своему решава наболелия проблем за съвместимостта на гения и злодея. Дебютът ѝ е повече от успешен и за него младата писателка получава наградите Рене Фале и Ален Фурние през 1993 година. Бъдещата слава на Амели може да се предскаже с публикуването на този роман. Репутацията ѝ на талантлив автор потвърждават следващите ѝ книги - Любовен саботаж (1993 г.), Против Катилина (1995 г.), Атентат (1997 г.), Живак (1998 г.) и Козметика на врага (2001 г.), като последният е успешно екранизиран през 2008 година. Любовен саботаж е автобиографичен роман, в който писателката разказва за живота си в Китай по време на господството на Бандата на четиримата, за първата детска любов, за превратностите на растежа и съзряването. Книгата впоследствие е превъплътена в театрална пиеса и опера. Друг автобиографичен роман на авторката е Биография на глада (2004 г.). В него държавите се сменят като на кинолента: Япония, САЩ, Бангладеш, Бирма, Лаос, Белгия, Китай. Сюжетът разказва първоначално за Амели като малко момиче, след това я представя като тийнейджър, с всички онези типично момичешки чувства и преживявания, любов, разочарования и страст към екзотиката, хората и езика. През 2007 година за романа си Нито Ева, нито Адам писателката получава литературната награда le prix de Flore (създадена от Фредерик Бегбеде). Две години по-късно авторката публикува романа Зимно пътуване, като името на книгата пренася към едноименния вокален цикъл на Франц Шуберт. През 2011 година е публикуван деветнадесетият роман на Амели -Форма на живот, който е номиниран за първата селекция на наградата Гонку. Последните няколко романа на Нотомб - Да убиеш бащата (2011 г.), Синята брада (2012 г.) и Щастливата носталгия (2013 г.) също се радват на голям читателски интерес и получават одобрението на критиката.

Към днешна дата Амели Нотомб прекарва по-голямата част от времето си в Париж, където продължава да пише нови истории, с които да радва многобройните си почитатели по света.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg