Първа кръв

Амели Нотомб Времетраене: 0:59 мин. Хорът на уличните котки Оля Стоянова Времетраене: 1:07 мин. Хладилникът на Айнщайн Пол Сен Времетраене: 0:57 мин. Благотворителната вечер Памела Кели Времетраене: 1:10 мин. Георги Тенев Автор Времетраене: 1:50 мин. Тео от Голдън Алън Ливай Времетраене: 1:07 мин. Дневникът на един затворник Никола Саркози Времетраене: 1:07 мин. Преди споменът да избледнее Тошиказу Кавагучи Времетраене: 0:58 мин. Карта на Другоземието от Емили Уайлд Хедър Фосет Времетраене: 1:14 мин. Откъде идват нещата около нас? Джонатан Дрори Времетраене: 0:57 мин. Книгата на мечтите Ралица Мерджанова Времетраене: 1:05 мин.

През 2020 г. Ковид 19 отнася бащата на Амели Патрик Нотомб, с когото тя не успява да се сбогува. Прави го по-късно с романа Първа кръв, изразявайки своята дълбока почит към дипломата от кариерата и превръщайки трагичното събитие в силно литературно произведение. Под формата на разказ на самия Патрик Нотомб дъщерята разказва живота му от дете до първия му дипломатически пост и свързаните с него събития. Разказва и за рода му, без нищо да му спестява - надменния дядо, отсъстващата майка, жаждата и глада, ледената зима в Ардените... Прави го с любов и хумор, с уважение и ирония, с всичко онова, което характеризира тази неизчерпаемо изобретателна и жизнена писателка.

В края на книгата, когато Патрик, който припада при вида на кръв, се оказва хладнокръвен свидетел на кървава баня, Амели заключава с думи, които биха могли да са мото на книгата: Никога не трябва да се подценява яростното желание да оцелееш. Първа кръв, удостоен с награда Рьонодо през 2021, е вълнуващ, много личен роман, който връща читателя към един реален исторически факт и който е различен от всичко, написано досега от белгийската писателка. Първа кръв е трийсетият роман на Амели Нотомб.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Повеждат ме към мястото за екзекуция. Време то се разтяга, всяка секунда трае с век повече от предишната. На двайсет и осем години съм. Застанала срещу мен, смъртта е приела лицето на дванайсетимата екзекутори. Практиката изисква между раздадените им оръжия да има едно незаредено. Така всеки може да се смята за невинен за убийството, което ще бъде извършено. Съмнявам се, че днес тази традиция е спазена. Не ми се вижда някой от тези мъже да има нужда от оневиняване. Преди двайсет минути, когато чух да викат името ми, веднага разбрах какво ме чака. Кълна се, че изпитах облекчение. Щяха да ме убият и нямаше повече да ми се налага да говоря. От четири месеца преговарям за нашето оцеляване, четири месеца на безкрайни дискусии за отлагане на екзекуцията ни. Кой ще защитава останалите заложници от сега нататък? Не знам и това ме тревожи, но част от мен се чувства добре, защото най-после ще мога да млъкна. От камиона, с който ме отвеждат, разглеждам света наоколо и започвам да оценявам красотата му. Жалко е човек да напусне такава прелест. Жалко е най-вече само двайсет и осем години да си бил така пленен от нея. Изхвърлят ме от камиона и от допира със земята ми става хубаво. Тя е нежна и ласкава, каквато най-много я харесвам! Каква очарователна планета! Струва ми се, че сега мога да я оценя много по-добре. Но и за това е малко късно. Почти се радвам, че след малко тялото ми ще бъде изоставено тук непогребано.

Обяд е, от слънцето блика безпощадна светлина, въздухът дестилира подлудяващи растителни аромати, аз съм млад и в отлично здраве, прекалено глупаво е да умра, не сега. Само да не се стига до патетични речи. Имам нужда от тишина. Звукът на детонациите, които ще ме унищожат, няма да е приятен за ушите ми. Като си помисля само, че завиждах на Достоевски за преживяното срещу дулата на пушките! Сега е мой ред да изпитам съпротивата на моя дълбок аз. Не приемам несправедливата си смърт, искам още миг, всеки момент е толкова силен, насладата от изтичането на секундите е достатъчна да ме държи в транс. Дванайсетимата мъже се прицелват в мен. Виждам ли живота си като на филмова лента? Усещам единствено едно невероятно възкресение - жив съм. Всеки момент е делим до безкрайност, смъртта не би могла да ме достигне, гмуркам се в твърдото ядро на настоящето.

Настоящето започна преди двайсет и осем години. В дъното на съзнанието си виждам моята необичайна радост, че съществувам. Необичайна, защото изглежда доста дръзка сред царящата около мен тъга. Бях на осем месеца, когато баща ми загина в злополука при обезопасяване на мина. Явно умирането е семейна съдба. Баща ми беше военен, тогава беше 25-годишен. Този ден трябвало да се научи да обезопасява мини. Урокът бил кратък - погрешка сложили истинска мина вместо фалшива. Той умря в началото на 1937 година. Две години по-рано се оженил за Клод, майка ми. Било голяма любов, типична за доброто белгийско общество от деветнайсети век - сдържана и изпълнена с достойнство. Снимките показват младата двойка по време на езда в гората. Родителите ми са много елегантни, красиви, стройни, обичат се. Приличат на героите на Барбе д'Орвили.

Това, което ме изумява в тези снимки, е щастливият вид на майка ми. Никога не съм я виждал такава. Сватбеният албум завършва със снимки от погребението. Очевидно майка ми е смятала да сложи надписи под тях по-късно, когато намери време. Но в края на краищата не е пожелала да го направи. Съпружеският ѝ живот е траял две години. На 25 години тя прие изражението на вдовица и никога повече не свали тази маска. Даже усмивката ѝ беше скована. Лицето ѝ излъчваше твърдост, която заличаваше младостта му.
Близките ѝ казваха:
– Утехата е, че поне имате дете.
Тя извръщаше глава и поглеждаше към хубавото бебе в люлката, чийто щастлив вид я отчайваше.
При това, когато съм се родил, тя ме е обичала. Първото ѝ дете се оказало момче и всички я поздравявали. После вече осъзнаваше, че това не е първото, а единственото ѝ дете. Мисълта, че трябва да замени любовта към съпруга си с любов към детето си, я възмущаваше. Разбира се, никой не ѝ бе предложил това с подобни думи, но все пак тя така го разбираше.
Бащата на Клод беше генерал. Той реши, че смъртта на зет му е много приемлива и не намери за нужно да я коментира. Военните са сдържани хора.
Майка ѝ беше нежна и мила жена. Съдбата на дъщеря ѝ я трогна.
– Сподели с мен тъгата си, бедно дете.
– Престани, мамо. Остави ме да страдам.
– Поплачи си, поплачи си на воля. До време е.
После ще се омъжиш отново.
– Млъкни! Никога, чуваш ли, никога няма да се омъжа повторно. Андре беше мъжът на живота ми.
– Разбира се. А сега имаш Патрик.
– Какви ги говориш!
– Нали обичаш сина си...
– Да, обичам го. Но искам обятията на мъжа си, неговия поглед, гласа му, думите му.
– Искаш ли да се върнеш при нас?
– Не. Искам да живея в нашия семеен апартамент.
– Ще ми оставиш ли Патрик за известно време?
Клод вдигна рамене в знак на съгласие.
Много доволна, баба ми ме взе при себе си.
Беше отгледала една дъщеря и двама сина и сега се радваше, че пак ще има малко дете.
– Малки мой Патрик, колко си хубав, такъв си сладур!
Тя остави косата ми да порасне и ме обличаше в костюмчета от черно и синьо кадифе
с якички от брюжка дантела. Имах копринени чорапи и ботушки с копчета. Взимаше ме в ръцете си и ми показваше отражението ми в огледалото.
– Виждал ли си друго толкова хубаво дете?
Гледаше ме с такъв възторг, че и аз вярвах в красотата си.
– Виж си дългите мигли като на актриса, сините очи, светлата кожа, изписаните устни, черните коси. Трябва да бъдеш нарисуван.
Тази идея ѝ хареса и тя повика дъщеря си да позира с мен на един известен художник от Брюксел. Клод отказа. Баби разбра, че ще трябва да бъде упорита с нея."
Из книгата

Тя е ексцентрична и дръзка, винаги ходи в черно, обожава шапките и пише на ръка. Когато я питат защо не ползва компютър, тя отговаря: "Отчасти защото съм глупава. И защото връзката ми с писането е твърде физическа." Това е Амели Нотомб, съвременна белгийска писателка, един от най-четените към момента автори във Франция. Тя пише романите си на френски език, като всичките ѝ книги се изкупуват практически веднага след публикуването им. Нейните романи са преведени на над 30 езика, като тиражите им достигат рекордни цифри. За романа си Изумление и трепет Нотомб печели през 1999 година литературната награда на Френската Академия.

Амели Нотомб е родена през 1966 година в Етербек, Белгия в семейството на беглийски дипломат. Заради честите служебни пътувания на баща си, малката Амели прекарва първите пет години от живота си в Япония, след това живее в Китай, Ню Йорк, Бангладеш, Бирма и Лаос. Този период от живота на писателката оставя значителен отпечатък върху творчеството ѝ. Когато е на 17 години тя се премества в Белгия, където изучава романска филология в Свободния университет в Брюксел. Любовта ѝ към Изтока, където винаги е мечтала да се върне, я подтиква да научи японски език, след което започва работа като преводач в голяма компания в Токио. Нейните задължения там обаче са се свеждали единствено до правенето на кафе и всеки опит да поеме каквато и да било инициатива не довежда до желания резултат. След като едногодишният ѝ договор изтича Амели се връща в Европа и се установява в Париж.

През 1992 година Нотомб издава първия си роман Хигиена на убиеца, в който тя типично по своему решава наболелия проблем за съвместимостта на гения и злодея. Дебютът ѝ е повече от успешен и за него младата писателка получава наградите Рене Фале и Ален Фурние през 1993 година. Бъдещата слава на Амели може да се предскаже с публикуването на този роман. Репутацията ѝ на талантлив автор потвърждават следващите ѝ книги - Любовен саботаж (1993 г.), Против Катилина (1995 г.), Атентат (1997 г.), Живак (1998 г.) и Козметика на врага (2001 г.), като последният е успешно екранизиран през 2008 година. Любовен саботаж е автобиографичен роман, в който писателката разказва за живота си в Китай по време на господството на Бандата на четиримата, за първата детска любов, за превратностите на растежа и съзряването. Книгата впоследствие е превъплътена в театрална пиеса и опера. Друг автобиографичен роман на авторката е Биография на глада (2004 г.). В него държавите се сменят като на кинолента: Япония, САЩ, Бангладеш, Бирма, Лаос, Белгия, Китай. Сюжетът разказва първоначално за Амели като малко момиче, след това я представя като тийнейджър, с всички онези типично момичешки чувства и преживявания, любов, разочарования и страст към екзотиката, хората и езика. През 2007 година за романа си Нито Ева, нито Адам писателката получава литературната награда le prix de Flore (създадена от Фредерик Бегбеде). Две години по-късно авторката публикува романа Зимно пътуване, като името на книгата пренася към едноименния вокален цикъл на Франц Шуберт. През 2011 година е публикуван деветнадесетият роман на Амели -Форма на живот, който е номиниран за първата селекция на наградата Гонку. Последните няколко романа на Нотомб - Да убиеш бащата (2011 г.), Синята брада (2012 г.) и Щастливата носталгия (2013 г.) също се радват на голям читателски интерес и получават одобрението на критиката.

Към днешна дата Амели Нотомб прекарва по-голямата част от времето си в Париж, където продължава да пише нови истории, с които да радва многобройните си почитатели по света.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg