"Всичко е отрова, всичко е лекарство.
На следващата сутрин Марсел ни поздрави с Рашел на входа на хунфура и ни покани в багито. То представляваше малка стаичка, в която можех да докосна стените във всяка посока. Въздухът миришеше на стари вестници, дим от свещи и пръст. Марсел разтвори кепенците на единствения прозорец и сноп кристална светлина падна върху олтара, превръщайки цветните шишенца в брилянти. Той коленичи, като усърдно прокарваше клечка за зъби през бляскавата си челюст. Откъм олтара вдигна бутилка ром към светлината. Подаде ми я с предизвикателен жест. В бутилката имаше семена, клонки и други органични останки. Миризмата беше остра като разлагащ се чесън. В Хаити има една пословица, която предупреждава човек никога да не посяга към отворена бутилка в непознат храм. Аз отпих.
Марсел започна да се смее и се обърна недоверчиво към Рашел:
– Откъде знаеше, че вътре няма нищо?
– Не знаеше - отвърна тя.
Марсел беше смаян.
– Защо този блан не се страхува от мен?
– Защото не го е страх от никой човек - каза равнодушно тя. Аз я погледнах. Макар да беше лъжа, това бе идеалният отговор.
В онзи момент отношенията ми с Марсел Пиер се промениха. Когато си тръгнахме от храма, забелязах нещо, което по-късно се оказаха съставките на истинската зомби отрова, да се суши на простора. Точно преди да стигнем до джипа ни, Марсел каза нещо на Рашел. Тя се обърна неспокойно към мен.
– Иска да се върнеш довечера сам. Казва, че е време да получиш отровата.
Нямаше луна и облаци скриваха звездите. Страховита гръмотевична буря беше раздрала мрачното небе. Сега малко след полунощ, няколко километра на север от Сен Марк, тъмните облаци седяха заплашително на хоризонта.
Бяхме петима - Марсел, аз, помощникът му Жан и две от жените му. Отклонихме се пеша от пътя и тръгнахме по тясна пътечка, която пресичаше ерозирала клисура, криволичейки през крехка растителност. Беше тъмно като в рог. Имаше един фенер, но слабата му светлина не беше от голяма полза. Марсел го носеше отпред, спъваше се и се смееше злокобно, докато отпиваше ром. След него вървеше Матилде, а дългата ѝ бяла рокля се носеше зад нея на дипли. Аз я следвах, а другата жена, Мари, държеше ръката ми. Не ми помогна много, тъй като в мрака тя беше също толкова непохватна като мен и все пак оцених човешкия контакт. Жан беше последен и сякаш имаше нощно виждане. Движеше се бавно и плавно по клисурата с вещи сетива, попивайки всеки звук или движение. През рамото си имаше преметнати лопата и мотика.
Спряхме на една суха могила. Хълмовете наоколо изглеждаха като изящно подреден покров, а въздухът имаше влажен и гнил вкус. Приближаваше дъжд. Поток от светкавици проблесна ненадейно в далечна светлина, която разкри сенките по лицето на Марсел. В тъмните му очила, които носеше и денем, и нощем, видях отраженията на двете жени - Мари в червено и Матилде в бяло, тъмната им кожа блестеше сред белотата на одеждите им. В далечината фаровете на минаващите коли и камиони се плъзгаха по покривите на селцето. Хората там спяха, докато ние бяхме на път да откраднем един от мъртъвците им. На гроба нямаше знак, само лека издутина в почвата. Жан се измъкна, за да се свърже с довереника си в общността. Ние зачакахме снишени, хванати за ръце. Тишината напрягаше ушите ми. Усетих пристъп на треска и се заборих със спазмите. След двайсет минути Жан се върна задъхан със светнали очи, устните му не нарушиха тишината. Марсел му подаде две цигари и Жан ги понесе към мрака на довереника си. Когато запали кибрита, дръзката светлина за миг огря лицата им. Лопатата не беше за копаене, а за да се изстърже твърдата почва от гроба. Мотиката я раздробяваше на буци, все по-навътре и по-навътре, а отзад се чуваше приглушеният смях на жените като далечно крякане на гарвани по брега в края на деня. От гроба се носеше силният разпознаваем мирис на влажна почва.
Аз държах фенера и следвах напредъка под тесния сноп светлина. На около метър и половина от мен острието на лопатата разкъсваше килима от тръстика, която очертаваше края на гроба. Отдолу имаше няколко пласта памучен плат, ярките цветове бяха едва избелели. А после чухме и глухото тупване на метала върху дървения ковчег. Жан се спря, за да покрие лицето си с червен плат и да намаже с мехлем всяка открита част от тялото си. Ние последвахме примера му. Марсел пристъпи напред и ни даде да вдишаме гъста отвара, която миришеше на амоняк. Жан внимателно обра останалата пръст около ковчега. Клекна колкото можа по-далеч от гроба, протегна ръка към земята и с мотиката се опита да отдели ковчега от дъното на гроба. Ковчегът се разцепи. Жан се спря и порови още малко с лопатата. Накрая пропълзя в гроба, завърза единия край на ковчега с въже и го издигна от земята.
Беше къс, едва един метър. Жан сцепи една тясна греда в края. На очите ми им бе необходимо известно време, за да се приспособят към цвета на пръстта и смъртта. А после усетих ужаса. Видях малка съсухрена глава, устни, изтеглени над малки жълти зъби, присвити към всички ни очи. Беше дете, малко момиченце, шапчицата ѝ беше непокътната - вкочанена и сиво-кафява. Докато Жан и Марсел внимателно слагаха голям конопен чувал върху ковчега, аз сновях между ковчега и гроба. Зейналата дупка ме привличаше като рана със странно очарование. Матилде стоеше близо до мен, като веднъж ме възпря да не избърша влажното си чело с края на полата ѝ. Бях поразен. В такъв климат телата се разлагат бързо - това дете не е било под земята повече от месец. Жан вдигна ковчега на глава и тръгна надолу по клисурата. Останалите тръгнаха след него. Аз останах последен, следвайки сладострастните движения на бедрата на една развратница.
Никой не ни обърна голямо внимание, докато разтоварвахме ковчега пред бар Игъл. Няколко клиенти се наведоха през циментовия парапет, но музиката прикриваше гласовете ни. Жан извади ковчега от багажника на джипа и го понесе към багито на Марсел. Марсел поръча безалкохолни напитки. Аз купих две бутилки ром. Изпих няколко питиета с него и докато си тръгвах, чух Жан да действа с лопатата зад мен, заравяйки ковчега в двора на хунфура. Щеше да остане там, докато не се върнех. Така се сдобихме с първата и според Марсел най-важната съставка за зомби отровата.
Карах бързо на юг, фаровете ми разкриваха последните пластове на хаитянската нощ. Под стръмните склонове, които достигаха морето близо до Кариус и зората, която приближаваше, пастелното небе просветля и сияйните облаци разкриха големите празнини в небето. Потоци ослепителна светлина се стелеха зад планините. Импулсивно свих към морето. На чистия девствен бряг усетих неустоимо желание да се изкъпя. Свалих дрехите си на плажа над едно рибарско село и нагазих в мразовитата вода. Заедно със зората по водата започнаха да се появяват сенки, играещи отражения на далечните коралови острови, а на юг по плажа към селището блесналите черни тела като на пирати пееха сутрешни песни с кресливи гласове. Студът ми беше приятен. А после усетих топлия бриз да се спуска по земята и да гали бузите ми. Сетих се за нещо, което каза непознатият в Олофсън: "Хаити ще те научи, че доброто и лошото са едно и също. Ние никога не ги бъркаме и никога не ги разделяме".
След три дни Марсел поведе мен и Рашел по неясна пътечка край кирпичена къща, обитавана от самотна старица, към клисура, която разкриваше мрачна местност, осеяна с кактуси и храсти. Жан беше с нас и заедно с един друг помощник носеха метална решетка, платнен чувал, хаван и чукало. Марсел носеше пластмасово куфарче, което се разтваряше по средата. Спряхме, когато стигнахме малка равнина, донякъде засенчвана от огромно насаждение каочу, окаян вид кактуси с разкривени крайници с вид на плевел. Като всичко останало в тази пустош и те бяха остри и бодливи и имаха парлив сок.
Марсел застана на сянка и извади джунджуриите си от куфарчето. Той сложи един пиер тонер, гръмотевичен камък в емайлирана чиния и го заля с магическа отвара. Гръмотевичните камъни са свещени за водунистите, тъй като са създадени от Собо и Шанго - духовете на гръмотевиците и светкавиците. Духовете пращат мълния към земята, тя удря скала, от която се откъсва камък и го захвърля на дъното на долината. Там той трябва да остане една година и един ден, преди хунганът да може да го докосне. Въпреки божествения си произход гръмотевичните камъни не са рядкост в Хаити, западняците ги смятат за остриета на секири от предколумбови времена и приписват произхода им на индианците от племето араваки.
Марсел запали клечка в чинията и отварата избухна в пламъци. Той потопи дясната си ръка вътре и подпали собствената си кожа с алкохола, а после подаде пламъка на всеки от нас, като удряше ставите ни и разтриваше енергично плътта. След това уви лицата ни в сатенени шалове, за да се увери, че няма да вдишаме праха на отровата. Като последна предпазна мярка покри откритите части на телата ни с мазна ароматна емулсия."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
