"Открих го, написа старата жена, последния от седемте. Тя подчерта изречението, натискайки с химикалката. Не изпитваше никакво удовлетворение, нито победоносно чувство - само мъка. И беше уморена. Светлината избледняваше и очите я боляха. Засега бе направила достатъчно. Взе телефона си и снима това, което беше написала. След това остави химикалката между страниците на тетрадката и внимателно я сложи на земята до себе си. Облегна се на стола до малкия димящ огън и затвори очи, разтривайки костеливите си пръсти, за да облекчи болката. Някъде в гората се чу крясък на бухал.
Когато започна това издирване, жената беше водена от гняв и желание за отмъщение. Сега просто искаше това да свърши, за да може да се прибере у дома. Още малко. Скоро тя щеше да предаде тетрадката в ръцете на властите. Справедливостта щеше да възтържествува. Поуките щяха да бъдат извлечени. Жената загърна по-плътно шала около раменете си. Столът ѝ беше подплатен с възглавници, чувстваше се комфортно, а огънят беше своеобразна компания. Още не беше готова да се качи в стария фургон за коне, който в момента наричаше свой дом. Страхуваше се от тъмнината вътре, от самотата, от усилията да заспи, от кошмарите, които я връхлитаха, когато успееше. Затвори очи и си спомни червените керемидени покриви на къщите в града, в който беше живяла, и снежните върхове на планините над тях. Спомни си кафенето, в което ходеше със семейството си в събота сутрин, как съпругът ѝ сгъваше вестника и го поставяше на масата, а отгоре му слагаше очилата си. Спомни си как той срещаше погледа ѝ, вземаше ръката ѝ и я вдигаше към нежните си устни. А синът им, единственото им дете, оглеждаше площада и махаше на приятел от училище. Сервитьорът, млад мъж с къдрава руса коса, им донасяше кафето и казваше: Не е ли денят прекрасен? Петролната миризма на неговия афтършейв, използван от всички момчета през осемдесетте години, уверената, широка усмивка на младия мъж. Не, тя нямаше да мисли за него.
Старицата седеше до огъня, до своя раздрънкан стар фургон сред полето и пресяваше любимите си спомени, изваждайки ги като карти от колода. Тя пееше на бебето си под пъстрата сянка на брезата. Трапчинките по неговите пръстчета, мекотата на кожата му. Държеше го в скута си, докато заспи, целуваше тъмната коса. Първият му ден в училище, рисунките, които той носеше вкъщи. Картичката за Деня на майката: цвете от червена хартия, залепено върху парче картон. Тя все още пазеше картичката, но момчето вече го нямаше. Затова беше тук. Защото го обичаше с цялото си сърце и с всяка своя клетка. Заради обичта си. Заради него.
Беше девет вечерта, а Ани все още не се беше прибрала. Леля ѝ Мила загърна жилетката си по-плътно и отиде до портата в края на градината. Светлината бързо избледняваше, а Ани беше обещала, че ще се върне преди един час. Мила извади телефона от джоба на късите си панталонки и провери за съобщения или пропуснати повиквания. Нищо. Къде беше Ани? Къде беше тя? Мила излезе от портата и измина петдесет крачки по пътя. От Ани нямаше и следа. Не се чуваше скърцането на веригата на велосипеда ѝ, нямаше тъмна сянка, която се движи между живия плет Вероятно всичко е наред, каза си Мила. Почти сигурно е, че Ани е добре. Беше съвсем малко вероятно тя да е била отвлечена или нападната, или изнасилена, или прегазена, или качена в кола, управлявана от тийнейджър наркоман. Малко вероятно, но не и невъзможно.
По-рано, много по-рано, на закуска тази сутрин, Ани беше казала на Мила, че след училище ще отиде при приятелката си Пернил Сохар.
– Ще се върна преди осем - уведоми я тя.
Семейството на Пернил живееше в луксозна, модерна вила на хълма с изглед към брега. Момичетата планираха да отпразнуват края на срока, като поплуват в басейна и след това вечерят заедно. Сесил Тусен - баба на Ани и мащеха на Мила - подозираше, че братът на Пернил, Джей Пи, е причината Ани да желае да прекарва толкова много време у семейство Сохар. Мила не беше съвсем сигурна. Все още не беше забелязала Ани да проявява особен интерес към момчетата. Сега се чудеше дали Сеси не беше права. Ако беше така, то бе възможно Ани да е излязла на разходка с Джей Пи и двамата да са сами в гората около вилата на Сохар. С алкохол? Беше ли редно четиринайсетгодишно момиче да остава само с петнайсетгодишно момче и бутилка пастис?
Какво мислиш, Софи?, запита се Мила. Не се нуждаеше от отговор. Ако майката на Ани, Софи, беше жива, тя би се радвала Ани да е с Джей Пи, защото Софи приемаше, че нещата ще се развият добре дори когато несъмнено не беше така. Тя винаги правеше глупости, като например да отиде със съпруга си Чарли да плават с тяхната абсурдно малка и паянтова лодка, когато се очаква буря. И като това да се удави в последвалата, напълно предвидима злополука - нещо, което Мила, колкото и дълго да живееше, никога нямаше да прости. Софи трябваше да е тук сега и да се тревожи за Ани, а не Мила. Не беше честно отговорността да се стоварва върху раменете на Мила - тя бе толкова голяма, че сякаш я смазваше.
Отново провери телефона си, нищо, скръсти ръце и закрачи из градината. Четиринайсетгодишните момичета често закъсняваха, това не означаваше, че се е случило нещо ужасно. А и Моранез не бе Мека на престъпността. Наоколо обаче бе пълно с непознати - летовници и сезонни работници, както и хора, които бяха дошли заради археологическите разкопки. На Мила буквално ѝ прилоша от притеснение. Ами ако нещо ужасно се случваше с Ани точно в този момент, а тя, Мила, не правеше нищо? Добре, тогава направи нещо, каза Софи. Какво да направя? Намери я - отговори Софи. - Намери нашето момиче!"
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
