"Експериментът
– Радвам се, че дойдохте, Кларк; наистина се радвам. Не бях сигурен дали ще можете да отделите време.
– Успях да уредя нещата за няколко дни; напоследък не е толкова натоварено. Не се ли притеснявате, Реймънд? Напълно безопасно ли е?
Двамата мъже се разхождаха с бавни крачки по терасата в предната част на къщата, в която живееше д-р Реймънд. Слънцето все още беше над планинския хребет на запад, но на гаснещия му червен блясък не се очертаваха сенки. Вятърът беше утихнал; свеж полъх придойде откъм обширния лес, покриващ високите склонове, а с него от време на време и тихото гукане на дивите гълъби. Ниско в необятната живописна долина реката лъкатушеше между самотните хълмове, а докато слънцето се спускаше и чезнеше, ефирна, чисто бяла мъгла започна да се издига над тях.
– Безопасна? – отвърна рязко д-р Реймънд на своя приятел. – Разбира се, че е такава. Сама по себе си операцията е съвсем проста; всеки хирург може да я извърши.
– А възможно ли е да навреди в някакъв друг аспект?
– Ни най-малко; не съществува каквато и да била физическа опасност, давам ви думата си. Винаги сте предпазлив, Кларк, винаги; но познавате миналото ми. През последните двадесет години се посветих на трансцеденталната медицина. Чувал съм да ме наричат самозванец, шарлатанин и мошеник, но през цялото време знаех, че съм на прав път. Преди пет години постигнах целта си и оттогава всеки ден се подготвям за онова, което ще направим довечера.
– Ще ми се да вярвам, че всичко това е истина – Кларк смръщи вежди и погледна към д-р Реймънд, изпълнен със съмнение. – Реймънд, напълно ли сте убеден, че теорията ви не е фантасмагория – едно прекрасно виждане за нещата със сигурност, но дали все пак е трезво съждение? Д-р Реймънд спря и се извърна рязко. Той беше на средна възраст, сух и слаб, с бледожълт цвят на лицето, но когато погледна към Кларк и му отговори, кръвта бе нахлула в страните му.
– Огледайте се наоколо, Кларк. Виждате планината и как хълмовете се редят един след друг като вълна след вълна; виждате горите и овощните градини, полетата със зряла пшеница и ливадите, простиращи се до тръстиките край реката. Виждате как стоя тук до вас и чувате гласа ми. Ще ви кажа нещо обаче: всичко това – да, от онази звезда, която тъкмо изгря на небето, до твърдия под, по който стъпваме – представлява единствено илюзия и сенки: сенките, които скриват истинския свят от очите ни. А той съществува, но е зад тази измама, зад тази гледка, тези "шевици по гоблена, мечти в една кариера", зад всички тях, сякаш е покрит от було. Не зная дали човешко същество някога е повдигало този плащ, но съм наясно, че заедно ще го направим още тази нощ за очите на другите. Може би считате всичко това за нелепа безсмислица, но то е истина и древните са били наясно какво означава да вдигнеш булото. Те са го наричали "да видиш бог Пан".
Кларк потръпна; бялата мъгла, която се сбираше над реката, беше мразовита.
– Удивително наистина – каза той. – Ние сме пред прага на един необичаен свят, Реймънд, стига онова, което казвате, да е вярно. Наистина ли скалпелът е необходим?
– Да – незначително поражение над сивото вещество, нищо повече; едно несъществено пренареждане на определени клетки, микроскопична промяна, която ще убегне от вниманието на деветдесет и девет от всеки сто мозъчни специалисти. Не искам да ви занимавам с бумащини, Кларк. Мога да ви засипя с куп технически данни, които биха прозвучали много внушително и ще ви оставят също толкова просветен, колкото сте и сега. Предполагам обаче, че вече случайно сте прочели в забутаните кътчета на вестника си, че наскоро бяха направени огромни стъпки в мозъчната физиология. Онзи ден забелязах един абзац за теорията на Дигби и откритията на Браун Фейбър. Теории и открития! Те достигат едва сега онова място, на което аз бях преди петнадесет години, и няма нужда да ви казвам, че не съм останал бездеен през това време. Ще е достатъчно, ако вметна, че изминаха пет години, откакто направих откритието, за което намекнах с думите си, че преди десет години съм достигнал моята цел. След години труд, мъки и търсене на сляпо, след дни и нощи на разочарования, а понякога и отчаяние, в което треперех и се вцепенявах при мисълта, че може би е имало и други търсещи онова, което търсех и аз, най-накрая след толкова време внезапен изблик на радост разтърси душата ми и вече знаех, че дългото пътешествие е към своя края.
Чрез онова, което тогава, също както и сега, изглеждаше като случайност, нашепване на една мигновена и безцелна мисъл, тръгнала по познатите ми линии и отсечки, които вече бях проследил хиляди пъти великата истина ме озари и аз видях, скициран със зрителни траектории, един нов свят, една непозната вселена; континенти и острови, необятни океани, в които ни един кораб не е плавал (по мое мнение), тъй като Човекът първо е вдигнал поглед, за да съзерцава слънцето и звездите по небосвода, и след това се е любувал на притихналата земя под тях. Ще помислите, че това е екстравагантен начин на изразяване, Кларк, но е трудно да говоря буквално. Все пак не зная дали това, за което може да бъде изложено с прости и ясни думи. Например този наш свят е доста добре опасан с телеграфни кабели и жици; мисълта прескача от изгрева до залеза, от севера до юга, през разливи и пустини с малко по-бавна от обичайната си скорост. Сега предположете, че един съвременен електротехник установи, че той и колегите му просто са си поиграли с речни камъчета и са ги взели за основата на целия свят; предположете, че един такъв човек е видял как най-отдалеченото пространство се шири достъпно пред познатото ни и човешките слова се пренасят до слънцето и отвъд него към системите нататък и гласовете на хората, владеещи членоразделната реч, ехтят в празната пустота, ограничаваща мисълта ни.
Говорейки за аналогията, тя е доста уместна спрямо онова, което аз направих; в момента не разбирате съвсем чувствата, обзели ме една вечер, докато стоях тук: беше лято и долината изглеждаше тъкмо както сега; видях пред себе си неописуемата, немислимата пропаст, зееща дълбоко между двата свята – тленния и онзи на душите; смътно съзрях пред себе си огромната и пуста безкрайна празнина и в този миг мост от светлина се издигна от земята до неизвестния бряг и проряза бездната. Погледнете в книгата на Браун Фейбър, ако желаете, и ще откриете, че до ден днешен учените са неспособни да обяснят съществуването или да изяснят предназначението на една определена група нервни клетки в мозъка. Тази група е, ако мога така да се изразя, обетована земя, едно съвършено пусто място за фантастични теории. Далеч съм от Браун Фейбър и останалите специалисти. За разлика от тях разполагам с пълното познание за възможното предназначение на тези нервни центрове и цялостната картина на нещата.
С едно докосване мога да ги поставя в действие, с едно докосване, както казах, мога да освободя потока, с едно докосване мога да завърша връзката между този тленен свят и... по-късно ще можем да довършим това изречение. Да, скалпелът е необходим, но помислете до какво ще доведе. Той ще срине със земята масивната преграда на сетивата и вероятно за пръв път от сътворението на човека душата ще се взре в света на душите. Кларк, Мери ще види бог Пан!
– Но помните ли какво ми писахте? Мислех, че ще е необходимо тя да...
Той прошепна останалото в ухото на доктора.
– Съвсем не, съвсем не. Това е нелепо. Уверявам ви. Всъщност по-добре е така, както си е; съвсем сигурен съм в това.
– Премислете нещата добре, Реймънд. Това е голяма отговорност. Нещо може да се обърка; ще се окайвате до края на дните си.
– Не, не мисля така дори да се случи най-лошото. Както ви е известно, аз избавих Мери от живота на улицата и почти сигурна гладна смърт, когато тя беше дете; считам, че животът ѝ ми принадлежи и мога да го употребя, както ми се струва подобаващо. Елате, става късно; по-добре да влезем.
Д-р Реймънд го поведе в къщата през приемната по един дълъг, тъмен коридор. Той извади ключ от джоба си, отвори тежката врата и покани Кларк в лабораторията. Някога тя е била билярдна зала и затова се осветяваше чрез стъклен купол в центъра на тавана. Унилата сивкава светлина все още обливаше фигурата на доктора, когато той запали една лампа с плътен абажур и я постави на масата в средата на стаята.
Кларк се огледа наоколо. Едва ли по стените имаше свободна педя: рафтовете, които покриваха всичко, бяха отрупани с бутилки и стъкленици във всевъзможни форми и цветове, а в един ъгъл стоеше малък Чипъндейлов шкаф за книги. Реймънд посочи към него.
– Виждате ли този пергамент от Освалд Кролиус? Беше сред първите, които ми посочиха правия път, макар да не мисля, че той го е открил сам. Има едно негово твърде странно изказване: "Във всяко зрънце пшеница таи се скришом душата на една звездица". В лабораторията нямаше много мебели: масата в центъра, каменна плоча с дренажна тръбичка в ъгъла, две кресла, на които Реймънд и Кларк седяха; това беше всичко освен един странен на вид стол в другия край на стаята. Кларк го погледна и вдигна вежди.
– Да, това е столът – каза Реймънд. – Нека го поставим на подходящо място.
Той стана, плъзна го на колелцата му към светлината и започна да го вдига и спуска, смъквайки седалката, като нагласяваше различно наклона на облегалката и стъпенката за краката. Изглеждаше много удобен и Кларк прокара длан по мекото зелено кадифе, докато докторът местеше лостовете.
– А сега, Кларк, настанете се удобно. Очакват ме два-три часа работа; бях принуден да оставя някои въпроси за накрая."
Из книгата