На погребението на Джон Боуи
Град Хероус беше разположен в най-северния край на Заселническия маршрут, на доволно разстояние от потока на плътта, който се стичаше по търговския път. Несъмнено беше най-благоденстващият град и в двата окръга със своите просторни къщи с високи каменни фасади, някои от които разполагаха с цели десет спални. Дворовете бяха пословично големи, широки колкото самия път, и някои от покривите се извисяваха редом с върбите. Нещо повече: Хероус се къпеше в повече слънчева светлина от останалите градове, тъй като сенките, хвърляни от арките на въпросните върби, свършваха дотам, откъдето започваха житните поля – досами южния край на границата. Огрян и усамотен, отдалечен и охолен, Хероус беше особено привлекателен за живеене.
Но това не пречеше на жителите му да умират.
Джон Боуи установи това по трудния начин.
– Беше неповторим – каза Керъл Евърс.
Бе застанала до своя съпруг Дуайт и се взираше в зейналия гроб на своя приятел Джон Боуи. Сълзите в очите ѝ отразяваха отвисоко положения в голата земя мъж.
Боуи беше един от най-обаятелните мъже в Хероус – човек с ведър ум, който беше чест за всяко събиране. Веселите му очи искряха зад дебелите стъкла на очилата му, а несекващият му апетит беше истинска награда за всеки, прекарал следобеда в приготвяне на храна за гостите.
Джон Боуи беше добър човек.
Джон Боуи беше ведър човек.
Джон Боуи също така беше и хомосексуалист и по тази причина не представляваше никаква заплаха за Дуайт Евърс, тъй като Боуи беше и най-добрият приятел на Керъл.
И беше единственият човек, с изключение на собствения ѝ съпруг, на когото Керъл беше споделила за нелечимото си заболяване.
Не ѝ беше лесно да говори за това.
И въпреки всичко произнесе думите с такава лекота – в една ясна вечер на задната веранда на дома, в който живееха двамата с Дуайт. Джон беше говорил за литература и фокуси – двете теми, които най-живо го интересуваха – когато Керъл изведнъж стана от пейката и му каза.
– Аз съм умирала, Джон. Много пъти.
Макар известен с доброто си чувство за хумор, Джон не беше човек, който би се отнесъл лекомислено към подобно твърдение. А и зелените очи на Керъл често я издаваха, когато говореше сериозно.
"Разкажи ми" – беше казал той, подпрял ботушите си на едно дървено столче, потънал в плетеното кресло. Беше заел любимата поза на Керъл. Вероятно това ѝ помогна да се отпусне да говори. "Разкажи ми за всеки един от тях."
И Керъл разказа на Джон Боуи за всеки път, когато беше умирала; за всеки път, който можеше да си припомни. Докторите, каза тя, нямаха име за състоянието ѝ. Но преди много години сама беше измислила как да го нарича.
"Стонтаун – беше казала тя. – Започнах да го наричам така на осемгодишна възраст. Предполагам, че съм се повлияла от имената на заселническите градове. Тогава не познавах никакви други места. А и Стонтаун донякъде наистина прилича на град. Поне за мен. Няма шериф, разбира се. Нито бакалия, нито банка, нито бар. Няма нищо. Но е град като всеки един по Пътя на заселниците. Макар никой друг освен мен да не го посещава."
Тя замълча. Джон забеляза странната смесица от чувства, изписани по лицето ѝ; Керъл си припомняше онзи момент от детството си, когато беше дала име на своята кома, и едновременно с това изпитваше отчаяние, че тя все още я съпътстваше.
"За страничния наблюдател – продължи тя – изглеждам... мъртва. Почти без пулс. Дъхът ми е толкова слаб, че не може да замъгли огледало. Пулсът ми е толкова бавен, че пълзи като охлюв. Там няма светлина, Джон. Чувам звуците от света, който ме заобикаля, но не мога да помръдна. А вятърът наоколо... стене. И затова... Стонтаун. Хитро, нали?“
Разказа на Джон колко се беше страхувала по-рано от самотата на комата. Как единствено непрестанното потропване на майка ѝ Хети, докато се занимава с нещо в работилницата, ѝ беше помогнало да запази връзката си с действителността. „Без Хети нямаше да издържа там. Щях да полудея."
Разказа му за хрипливото дишане, което в Стонтаун беше като музика. И за това как Хети ѝ беше казала, че вероятно идва от самата Керъл. Разказа на Джон и за усещането за пропадане.
"От мига, в който комата започне, сякаш пропадам. И продължавам да пропадам, докато не се събудя."
Джон видя облекчението, изписано на лицето на прекрасната си приятелка, докато му разказваше това. Той знаеше, че Керъл не е казала на никого другиго освен на Дуайт. Срамуваше се, предположи той – вероятно си мислеше, че мнозина биха сметнали това състояние за непоносима тегоба и биха се отдалечили от нея. Керъл беше загатнала, че и преди са я изоставяли заради това. Джон я изслуша внимателно и имаше какво да каже на свой ред. И докато го слушаше, Керъл осъзна причината толкова ненадейно да реши да сподели истината с другиго, различен от съпруга ѝ. Не беше само заради собствената ѝ безопасност – въпреки че това беше от огромна важност, защото какво би станало, ако Дуайт умре, докато Керъл е в кома? Кой щеше да знае, че тя все още е жива?
За нея обаче беше също толкова важно да разбере какво мисли Джон Боуи по въпроса.
Той беше казал много неща. Джон беше извор на светлина точно както Стонтаун беше извор на мрак.
А сега Джон Боуи беше мъртъв.
Джон лежеше бос, облечен в сив костюм, върху буците пръст, на шест стъпки под жълтите обувки на Керъл, покосен от Болестта. Когато разбра, че смъртта му наближава, беше пожелал да не го слагат в ковчег. Керъл се беше погрижила нейният приятел натуралист, самородният пантеист на Хероус, да се разложи по начина, който е пожелал.
Направо в земята.
– Изглежда, сякаш е... паднал в дупката – прошепна Дуайт на Керъл.
Двамата бяха застанали рамо до рамо. Жълтата рокля на Керъл се развяваше от лекия ветрец, който сякаш не достигаше черния костюм на съпруга ѝ.
– Той пожела да бъде така – прошепна Керъл.
Гласът ѝ прозвуча много по-зряло, отколкото за жена на тридесет и осем години, на колкото беше тя.
Робърт Мендърс, управителят на погребалния дом, застана на подиума в горния край на гроба на Боуи, за да разкаже на опечалените онова, което те вече знаеха. „Човек с блестящ ум, ентусиаст, жаден за познание по всички въпроси...“
Керъл си спомни как Джон правеше простички фокуси по време на празненствата. Как караше маслини да изчезват. Как вадеше сливи от ушите на подпийнали жени. Опита да се усмихне, но не успя.
– Пред края – прошепна Дуайт – няма фокус, който да те избави.
– Моля?
– Тъжно е – каза Дуайт. – Нищо повече.
"Вие двамата си приличате точно колкото аз и някой ценител на нежния пол – беше казал веднъж Джон на Керъл. – Нали знаеш, че той се ожени за теб заради парите ти?"
Но шегата не се беше понравила на Керъл и тя не му го беше спестила.
Дуайт кимна на Лафайет, застанала на отсрещната страна на гроба. Керъл забеляза този жест. От всички хора, с които дружеше Дуайт, Лафайет вероятно беше най-неприятната. Провисналият ѝ корем гордо се подаваше над черния ѝ колан, като подлагаше на изпитание сребърните копчета на бялата ѝ вълнена риза. Гробищният вятър развяваше косата ѝ, вързана на висока конска опашка, и игриво я разпиляваше пред осеяното ѝ с дълбоки бръчки лице. Винаги беше приличала на Керъл на вещица; просто не можеше да си представи за какво биха могли да си говорят това надуто, лицемерно прасе и невероятният човек на име Джон Боуи, който лежеше по гръб бос и облечен в своя сив костюм точно под краката им.
Вероятно смутен от мъртвеца без ковчег, консервативният Мендърс приключи с официалните хвалебствия много по-бързо, отколкото Керъл очакваше. От друга страна, целият живот на Боуи беше свършил много по-бързо, отколкото Керъл беше очаквала. Болестта, знаеше тя, беше нещо страшно. Но като жена, умирала много пъти, вероятно все пак не се страхуваше толкова, колкото останалите хора.
– О, небеса – каза Дуайт. – Едва успявам да преглътна всичко това.
Керъл приближи устни до ухото на съпруга си:
– Дуайт. Млъкни.
Не беше тайна, че Дуайт имаше толкова общо с Джон, колкото и Джон с вещицата Лафайет. При обичайни обстоятелства това беше източник на тревога за Керъл. Как така се беше омъжила за човек, който не можеше да оцени нейния любим, блестящ приятел? Как така Джон не успяваше да разсмее Дуайт?
Но това не беше денят, в който да се ядосва на Дуайт.
Бракът им наистина преминаваше през труден период.
„Защото не задава въпроси като мен – беше казал веднъж Джон. Керъл сякаш чуваше гласа му. – Той прилича повече на бик, отколкото на човек – и ти го казвам като човек, у когото има много повече пуйка."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 3 гласа 
