"Страдам от това, което ние, компютърджиите, наричаме латентност. Оттеглям се в миналото, както правеше майка ми през последните си години. Не твърдя, че проклятието непременно се предава по наследство, но понякога се случва. Кой знае, може би и майка ми го е носела. Може би зад фаталната злополука се крие недиагностицирана болест. Колкото по-замъглени стават последните месеци и години, толкова по-отчетливо се открояват основополагащите събития от детството ми. Затворя ли очи, виждам първата си стая под покрива на замъка в Евънстън. Детайлите изпъкват по-ясно, отколкото би трябвало да позволява паметта: малко бюро, затрупано с пластмасови акули и манти. Рафт с книги за морските дълбини. Кръгъл аквариум, пълен с гупи и хелери. Дрешник, задръстен с маски за гмуркане, шнорхели, изсушени ракообразни, парчета корал и вкаменелости на риби от девона, купени от магазина за сувенири към океанографския комплекс „Шед“.
На стената над леглото ми висеше изрезка от „Чикаго Трибюн“ от 1 януари 1970 година, сложена в рамка. Заглавието гласеше: „Номер едно в новото десетилетие“. Като дете вероятно я бях чел хиляди пъти. Черно-бялата снимка показваше моя милост – новородения Тод Кийн, роден по-малко от секунда след полунощ в болница „Сейнт Франсис“ в Евънстън, втренчен във фотоапарата с детско недоумение, опитващ се навярно да фокусира необятната загадка пред себе си. Господин Номер едно: така ме наричаха родителите ми години наред. Като малък усещах тежестта на това име. Бях единствено дете и приемах титлата и съдбовната си роля много сериозно. Превивах плещи под бремето да съм първият човек, който ще достигне Бъдещето.
Но ето че най-сетне успях.
Майка ми не искала да си съсипва съвършеното тяло, но баща ми копнеел да си има някого, с когото да играе шах по всяко време на денонощието. Нямам представа как са стигнали до консенсус. Може би с камък, ножица, хартия. С убеждаване. С инсцениран съд или студентски дебат. Може би дължа появата си на игра със зарове. Детството ми премина под знака на непрекъснатата война между тях. Скандалите им се подхранваха еднакво от страст и омраза и всеки вкарваше в битката специалните си суперсили: баща ми – силата на безумието, а майка ми – хитростта на потиснатите. Бях преждевременно зряло дете и на четири години разбрах, че родителите ми се надпреварват кой ще нарани другия повече, без обаче да го унищожи – да причини точно толкова болка, колкото да разпали екстаза, който само омразата може да предизвика. Взаимна автоеротична асфикция на душата, при която и двете страни с готовност раздаваха и охотно получаваха.
Баща ми мислеше бързо, толкова бързо, че светът му се струваше муден и скучен. Работеше в ада на Чикагската борса, в епохата отпреди електронната търговия. Воин на гласовите заявки, той стоеше в сърцето на осмоъгълника, заливан от всички посоки от яростните вълни на капитализма. Гледаше хладнокръвно страховете на другите и ги превръщаше в печалба, а мозъкът му не правеше разлика между стрес и тръпка. Запазваше самообладание, когато колегите му се паникьосваха, печелеше и губеше безумни суми пари с леко извъртане на дланта и щракане на пръсти (придружавани от неистови викове), и понеже толкова дълго бе заливал мозъчната си кора с невротрансмитери, вече не можеше да функционира без постоянна, макар и притъпена заплаха за благосъстоянието си. Майка ми като добра съпруга и домакиня предано му я осигуряваше. Допълнителни дози адреналин си набавяше с помощта на тунингования мерцедес 450 SL, частния самолет „Чесна Скайхоук“, който държеше в хангара на летище „Мидуей“ и пилотираше предимно в лошо време, както и на любовницата, която неизменно носеше нерегистриран „Смит енд Уесън“ модел 61 в кожената си чантичка „Луи Вюитон“.
Майка ми беше скрита романтичка. Когато научи за двойствения живот на баща ми, нае частен детектив, за да издири някогашния си обожател от гимназията „Ню Триър“, който по-късно станал бездарен аутфилдер в младежката система на „Къбс“, преди да купи дял в представителство на Ей Ем Си в Елк Гроув. С този тип непрестанно се караха и сдобряваха, винаги на публично място, само и само да вбеси баща ми. А той всеки път с готовност се хващаше на въдицата. Не ме разбирай погрешно. Ако да си богат означава да се примиряваш с безотговорни родители, нямах нищо против. Обожавах да съм богат. Утешителните награди бяха многобройни и впечатляващи. Въпреки това мразех баща си, задето изневеряваше на майка ми, и майка си – задето изневерява на мен. Не бях достатъчно голям, за да умея да се преструвам, че всичко ще бъде наред. Единственото възможно решение беше да ида да живея другаде.
Намерих това друго място под езерото Мичиган. Когато мислите ми запрепускаха и бъдещето се втурнеше към мен с изваден нож, единственото, което ми помагаше, беше да гледам през прозореца на замъка и да си представям, че се разхождам по дъното на езерото. Под водата всички драми и истерии звучат приглушено. Знаех го от летата, прекарани на плажовете Лий Стрийт и Лайтхаус Бийч. Приятели и врагове изглеждат еднакво размити, укротени, принудени да се борят с течното съпротивление, обагрено в мътни синьо-зелени нюанси. На дъното на езерото няма хора. Не можех да си представя по-добро място за живеене."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 1.00 / 1 глас 
