"Прозорецът се пръсна точно в 0:12. Разнесе се силен пукот, последван от оглушителен гръм и експлозия от парченца стъкло. Нали ви е ясно, че прозорецът не се счупи сам? Това се случи благодарение на стик за голф No5 с извито стъпало и масивна периферия, от онези, които професионалистите наричат "айръни". Струва двеста долара. Марка "Колоуей". Познах го, защото е мой. Или поне беше някога. Знаех точния час, защото летящите парченца стъкло ме извадиха от съня ми, а клюмналата ми глава се намираше точно на нивото на часовника върху арматурното табло. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная какво всъщност се случва. Разбира се, сънят не беше част от работата ми. От мен се искаше да наблюдавам къщата, която се намираше малко по-надолу от другата страна на улицата. За мое оправдание мога да изтъкна, че поне от два часа насам във въпросната къща не се бе случило абсолютно нищо. Нито пък по цялата улица, която се виеше из този скъпарски квартал. Но тъй като седях зад волана на колата сам-самичък в мрака, попаднах в плен на скуката и тя си свърши работата. Разбира се, подпомогната от половин бутилка "Ноб Крийк".
Наблюдението нощем е досадна работа и няма ни що лошо в това човек да се опита да разсее тази досада. Не съм ли прав?
– Джейк, какво, по дяволите, правиш тук? – попита през дупката в прозореца причината за експлозията от парченца стъкло. Прозорецът не бе какъв да е. Беше стар, затова се пръсна, а не се покри с пукнатини като паяжина. Това беше оригиналният прозорец на предната дясна врата на моя безупречно реставриран мустанг, модел 1965-а. Бургундско отвън и черен кожен салон отвътре, в момента осеян с безброй парченца стъкло. Адски трудно щях да намеря друг оригинален прозорец. Като стана въпрос за адски работи... познах този дрезгав глас още преди да вдигна глава и да видя бившата си съпруга. Казва се Тами и е луда за връзване. Изгубих четири години от живота си в слушане на глупостите ѝ. Обикновено мрънкаше, хленчеше и се оплакваше, но понякога - като в момента - изпадаше в неконтролируем бяс. Палеше се много лесно. Имах чувството, че тези изблици на ярост ѝ помагат да се чувства важна и значима.
Тами стискаше стика за голф с две ръце толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Стъпалото му се издигаше над рамото ѝ, готово да се стовари върху следващата ѝ мишена. Ако съдех по богатия си опит с нея, тя се канеше да счупи другото странично стъкло, после предното и накрая да се добере до мен. Тами нямаше спирачки. Нито задна скорост. Всички освен мен я намираха за красива. Имаше руса коса, сини очи, очарователна усмивка и съвършен нос. Някои пластични хирурзи са много способни. Скъпи, но способни. Знаех го от собствен опит. Нали аз бях платил за носа. Но както вече казах, хубавата Тами се палеше много лесно. Изминаваше разстоянието от ледено спокойствие до атомен взрив за наносекунда. Като в този случай.
– Може да ти се стори странно, но се канех да те попитам същото – отвърнах аз. Още не се бях разсънил напълно и се опитвах първо да идентифицирам човека, после мястото и накрая да се ориентирам в ситуацията. Нещата бързо се подредиха в главата ми. Нямах избор, след като бившата ми жена стискаше здраво стик за голф с намерението да го използва върху мен. Мястото изскочи в ума ми веднага след това. Пепърмил Роуд. Пресечка на булевард "Пердидо Бийч", която прекосява "Пойнт", суперскъп анклав, разположен в сърцето на друг скъп квартал, наречен "Пердидо Бийч", който се намираше на върха на финансовата хранителна верига. Къщите тук струваха седемцифрени суми в долари. Те сияеха като диаманти, инкрустирани върху златна гривна, и всичките предлагаха великолепна панорама към широкия златист плаж и Мексиканския залив отвъд него. Добре. Намерих два от отговорите, оставаше ми още един.
– Защо си паркирал пред дома ми? – попита тя с издадена напред брадичка и блеснали от гняв очи. А, да!
– Не съм. Паркирал съм от другата страна на улицата. Стикът за голф се издигна с още няколко сантиметра. Кокалчетата ѝ побеляха още повече, а оформените ѝ от пилатес бицепси се издуха.
– Не си играй с мен, Джейк! Какво, по дяволите, търсиш тук?
– Това моят стик ли е? Тами почервеня цялата, а гневът, надигнал се в гърдите ѝ, стана почти осезаем. Знаех как да я вбеся. Знаех как да ѝ късам нервите. В това отношение никой не можеше да се сравнява с мен. Често ми го бе казвала. Истината е, че това ми доставяше известна наслада. Много беше хубава, като се ядосаше. Опасна, но хубава. Онази малка вена, която минаваше през челото ѝ, се изду, когато Тами се завъртя и счупи малкото задно стъкло на дясната врата. Също оригинално. И вероятно още по-трудно за намиране.
– Ей, ей, ей! Какво ти има? Проявих достатъчно съобразителност и пропуснах "освен обичайното", макар да ми мина през ума. Споменах ли вече, че тази жена никога не успяваше да намери педала на собствената си спирачка? Тя насочи стика към лицето ми и попита:
– Защо ме шпионираш? Едва сега забелязах, че е обула черно долнище на анцуг и къса розова тениска, която разкриваше стегнатия ѝ корем. Щеше да е готина, ако не беше толкова луда. Бях се оженил за готината, но се бях развел с лудата. Започнах да чистя парченцата стъкло от ризата си и да ги изтръсквам от косата си.
– Не те шпионирам.
– Наистина ли? Няма ли да измислиш нещо по-доб ро? – Тами свали стика. – Спрял си срещу дома ми, и то на място, откъдето да надничаш в дневната ми, и си взел онова... как се наричаше... очилата на воайора... Тя кимна към бинокъла на съседната седалка. Той също бе покрит с парченца стъкло.
– Бинокъл за нощно виждане. Това е част от работата ми.
– Работа? – Дори не направи най-елементарен опит да прикрие сарказма в гласа си.
– Работя по един случай. За Рей.
– Чудесно! Работиш за единствения човек, в сравнение с когото изглеждаш умен. Всъщност Рей, баща ми, е изключително умен, толкова е умен, че понякога дори ме плаши, но двамата с Тами не си допаднаха от самото начало. За тях двамата важат всички клишета от рода на куче и котка, вода и масло, огън и лед и прочие.
– Спомняш си го значи? – попитах аз. – Ще се зарадва да го чуе."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 3 гласа
