"Правилата на "Копнеж" бяха прости. С Ви отивахме в предварително избран нощен клуб, отдалечен от жилището ни. Пътувахме заедно дотам, но влизахме поотделно. Отивахме на бара и заставахме достатъчно отдалечени един от друг, за да изглежда, че не сме заедно, но и достатъчно близо, че винаги да я държа в полезрението си. После чакахме. Никога не отнемаше много време, а и как иначе, когато Ви беше толкова бляскава? Някой нещастник я приближаваше и предлагаше да я почерпи питие или я канеше да танцуват. Тя подхващаше лек флирт. Аз бях в готовност, очите ми не се отделяха от нея, тялото ми бе напрегнато, за да се устреми в нужния момент. Имахме си сигнал: щом тя вдигне ръка и подръпне сребърния орел, който винаги носи на синджирче на врата си, аз трябва да се включа. В онези сумрачни и пулсиращи помещения се провирах през множеството, дръпвах никаквеца, който точеше лиги по нея, и го питах как си позволява да говори с приятелката ми. И тъй като съм подходящо сложен като височина и ширина, защото на Ви ѝ харесва да вдигам щанги и да започвам деня си с крос, въпросният тип неизбежно се оттегляше, вдигнал отбранително длани пред уплашеното си лице. Понякога не можехме да изтърпим и започвахме да се целуваме или отивахме в тоалетната и се чукахме в някоя кабинка, а Ви не се сдържаше, тъй че всеки можеше да я чуе. Друг път го правехме у дома. Във всеки от случаите целувките ни имаха вкус на "Съдърн къмфърт", любимото питие на Ви.
Ви беше тази, която кръсти играта ни в една от онези тъмни ледени вечери, когато дъждът изглежда като мазни струи по прозорците. Ви носеше черна тениска, която бе като кадифе на допир. Плъзгаше се по заоблените ѝ гърди и знаех, че не носи сутиен. Тялото ми реагира на нея, както го правеше винаги. Тя се разсмя, когато се изправих и поставих дланта ѝ върху пламналия си гръден кош.
– До това се свежда всичко, което правим, Майки. До един сме такива. Копнеем за нещо.
Вярно ще е да се каже, че "Копнеж: винаги е принадлежал на Ви.
Част от мен не иска да предаде всичко това на хартия, но адвокатът ми каза, че трябва да го направя, защото искал да има ясна представа за ситуацията. Твърди, че не може добре да се ориентира в разказа ми. Също така смята, че ще ми е полезно, щял съм да разбера по-добре как стоят нещата. Според мен той е идиот. Но и бездруго няма какво да върша по цял ден, докато седя в противната килия само с Дебелия Тери за компания – мъж, чийто врат е по-дебел от бедрата на повечето хора – и го слушам как мастурбира пред снимки на знаменитости, които не познавам.
– Още ли ти е заключена устата? Не съм достоен събеседник за теб, така ли? – казва ми в повечето сутрини, докато лежа мълчалив на нара си. Не му отговарям, но той не отива по-далеч, защото тук, вътре, ако си убил някого, неизменно си спечелваш неохотен респект.
Трудно ми е да повярвам, че няма и година, откакто се върнах от Америка. Имам чувството, че е минал цял един живот, два дори. Но е факт, че се прибрах у дома в края на май, а сега, когато седя и пиша в тясната мрачна килия, е декември. Декември може да е топъл и приятен, но този е студен и еднообразен, нижат се все сиви дни и мъглата изобщо не се вдига. Във вестниците пише, че смог е обвил Лондон, сякаш милион викториански души са надвиснали над Темза. Но много добре знаем, че в действителност са трилион миниатюрни химически частици, които замърсяват въздуха и телата ни, карат самата ни същност да мутира и да се променя.
Мисля, че Америка постави началото на бъркотията. С Ви не ни бе писано да се разделяме, само че ни съблазни перспективата за пари и възможността да забързаме времето. Помня, че тя ме насърчаваше да замина; казваше, че ще са ми нужни пет години да спечеля тези пари в Лондон, а в Ню Йорк щях да го направя за две. Права беше, разбира се, но сега не съм сигурен, че парите си струваха. Имам чувството, че изгубихме нещо от нас самите през тези години. Сякаш се бяхме разтегнали от усилието до степен да изтънеем и да престанем да бъдем реални.
Но къщата ни е реална и може би тъкмо там е работата. Завива ми се свят от това уравнение: две години в ада са еквивалентни на къща в Клапам с четири спални. Казано така, звучи като виц. Звучи, сякаш никой човек с ума си не би си продал душата на тази цена. Но съществуването на къщата потвърждава факта. Тя ще ни чака, без да ни съди. Нея ще я има.
Наех съгледвач за недвижими имоти, когато вече знаех, че се връщам.
Представях си я как обхожда лондонските улици с пистолет в ръка и души потайно за къщи, преметнала вече няколко през рамо, а от раните им капе кръв. Тя ме затрупваше със снимки и подробности и седнал на бюрото си в Ню Йорк, ги разглеждах, докато образите се размажеха пред очите ми. Установих, че мен лично не ме е грижа какво ще купя, но бях много конкретен в изискванията си, тъй като знаех какво би искала Ви. Внимавах за квартала и за изложението. Помнех, че градината трябва да гледа на югоизток, и настоявах къщата да е с врата в центъра на фасадата и прозорци от двете страни, защото според Ви такива сгради изглеждаха по-приветливи. Има стаи от двете страни на коридора, стаи, които като дете дори не бях знаел, че съществуват, но Ви ме осведоми, че си имали конкретни названия: гостна и библиотека. Само че книжните ми рафтове още стоят празни, а гости не възнамерявам да каня. Трапезарията с кухненски бокс, както агентите по недвижими имоти обичат да наричат всяко голямо помещение, съдържащо оборудване за готвене, заема задната част на къщата по цялата ѝ дължина. Предишните собственици са придали около метър и осемдесет към къщата по посока на градината и са остъклили пространството, а двойните плъзгащи врати се отварят с лекота, с каквато движиш ръката си във вода.
Настилката с йоркширски камък и подово отопление в това помещение преминава и в градината, така че когато вратите са отворени, излизаш навън, без да усетиш промяна в текстурата под краката си.
– Сливане с природата – заяви Тоби, агентът по недвижими имоти, така самодоволно, че ръцете ме засърбяха да го фрасна. – Практически са присъединили цялата градинска площ към къщата – добави безсмислено, като посочи издълбаните в земята огнище и вана, вграденото барбекю, изработения с вкус шадраван. Късмет имаше, че вече си представях как Ви се любува на всички тези детайли, иначе на мига бих си тръгнал от къщата.
А това би било жалко, тъй като вторият етаж ми е любимото място. Направих преразпределение, като обединих всички задни стаи и се получи онова, което Тоби без съмнение би нарекъл "основния апартамент", но си е чисто и просто една голяма спалня с присъединена гардеробна и луксозна баня. Избрах скъпи материали: коприни и кадифета, мрамори и кремък, най-приятния за допир от всичко. Имам тежки завеси на прозорците и хитроумно осветление – приглушено и чувствено или ярко и живо на точните места. В предната част на къщата са разположени още две малки спални, а в подпокривното пространство има спалня с баня и излаз към тераса, гледаща към двора. Фантастично за гости, както отбеляза Тоби."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
