"Въведение. Възход и падение на социалните диктатури
Комунистическите режими въплъщават концепцията за "икономика на дефицита". Стандартното разбиране е, че тези режими не се стремят да задоволят потребителските очаквания на населението, а вместо това управляват чрез репресии. Това широко разпространено схващане се оспорва както от по-ранни студии, които подчертават намаляването на репресиите в следсталинистките диктатури, така и от по-късни изследвания на социалистическия обществен договор, които установявят, че гражданите запазват лоялността си към системата, докато тя задоволява техните сравнително скромни потребителски нужди, които в тази книга са широко дефинирани и включват осигуряването на стабилни работни места, жилища, социални придобивки и което е особено важно, потребителски стоки на достъпни цени. Крахът на комунистическите режими роди революционното отваряне на архивите, което позволи на учените да оценят доколко са валидни аргументите, разработени преди получаването на достъп до първичните източници от комунистическите режими. Неотдавнашните изследвания базирани върху архивни източници потвърждават предположенията на по-ранната литература относно значението, което комунистическите системи придават на потребителските очаквания на населението и тяхното удовлетворяване. Изследванията на "социалните диктатури" (Jarausch 1999) по този начин затвърждават проникновеното наблюдение на Вацлав Хавел, че късният социализъм "се появява на терена на историческата среща между диктатурата и потребителското общество" (vyrostl na půdě historického setkání diktatury s konzumní společností).
Настоящата книга разширява изводите на тези изследвания, като се фокусира върху няколко взаимосвързани въпроса, които ни позволяват да хвърлим светлина върху политическата логика на социалистическото потребление. По-конкретно тя се съсредоточава върху следните неразрешени проблеми: кога комунистическите режими започват да обръщат внимание на потребителските очаквания на населението; как установяват какви са тези очаквания; как се опитват да ги задоволят; и как тяхната неспособност впоследствие да овладеят тези очаквания увеличава вероятността от крах на системата. Идентифицирайки един извънелекторален механизъм за включване на гражданите в авторитарното управление, книгата дава принос към три типа литература: изследванията на социалната държава в условията на автокрация, литературата за икономическите шокове и демократизацията, както и в по-широк смисъл - бързо разрастващата се литература за устойчивия авторитаризъм.
Основният аргумент на книгата е, че има два типа управление в условията на комунистически режим: единият предполага високо ниво на репресия, докато другият се проявява в среда със слаба репресия. Управлението с интензивни репресии е ad hoc и ретроспективно, докато управлението с ниска степен на репресии е прогнозно и ориентирано към бъдещето. Способността на еднопартийните комунистически режими да управляват на базата на условното съгласие (вместо чрез репресии) зависи от това, дали са успели да изградят социална диктатура (Fürsorgediktatur), която предполага скъпо струващи ангажименти за социални разходи и икономически сковаващи субсидии, насочени към поддържане на стабилността на потребителските цени. В този ред на мисли преференциалната търговия със СССР е от особено значение за жизнеспособността на системата в Източния блок. Важно е да се подчертае, че макар и изграждането на социална диктатура да може да стабилизира комунистическото управление в краткосрочен план, впоследствие разходите по поддръжката на системата са толкова високи, че могат да доведат режима до ръба на банкрута, особено ако външният благотворител оттегли своята подкрепа. В България и в целия Източен блок лоялността на населението се формира върху основата на реални икономически резултати, което води до масови недоволства при стагнирането на социалната система през 1980-те години в резултат от двойното въздействие на намаляващите съветски субсидии и отрязания достъп до западно кредитиране.
Тъй като се съсредоточава върху това, как изграждането на социална диктатура допринася за стабилността на режима, тази книга се отдалечава от стандартните теории на управлението в авторитарните режими, които се фокусират върху удовлетворяване на потребностите на тази част от управленския елит, която съставя т. нар. "селекторат" (т.е. висшата партийна номенклатура в българския контекст). Масите заемат важно място в управленската логика на социалната диктатура. Следователно, макар че книгата признава потребността на властимащите да си осигурят подкрепата на селектората, нашата хипотеза е, че комунистическите режими гледат много сериозно и на осигуряването на обществена подкрепа посредством оценка и удовлетворяване на масовите потребителски очаквания. Нещо повече, тези очаквания мотивират и управленските съображения на реформаторски настроените членове на самия селекторат в процеса на разпад и крах на режима. Тези, които са вътре във властта, получават информация, която се събира през различни канали, но анализът на сигналите и оплакванията от гражданите си остава основният метод за извличане на достоверна информация за потребителските очаквания. Тъй като агрегираните данни от гражданските сигнали измерват нивата на народното доверие в системата, властимащите могат да ги използват, за да оценят популярността на властта. По-конкретно, стратегически мислещите членове на селектората интерпретират спада в жалбите на гражданите като индикатор за необходимостта да подготвят изходна стратегия и да се обърнат срещу държавния и партиен лидер.
Това изследване хвърля светлина върху произхода на институциите, които предоставят на висшето ръководство информация относно обществените нагласи. Книгата подхожда към тази проблематика, разглеждайки случая на комунистическа България в сравнителна перспектива. Изследването разчита предимно на богатата изворна база на Централния държавен архив (ЦДА) и архива на Държавна сигурност (Архив на Комисията за разкриване на документите и обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия [АКРДОПБГДСРСБНА] и Архив на Министерството на вътрешните работи [АМВР]). Изследването потвърждава направените преди 1989 г. научни хипотези относно произхода на социалното недоволство в условията на социализма и стойността, която гражданите придават на удовлетворяването на своите потребителски предпочитания посредством официални и неофициални канали. Нещо повече, настоящият проект е първата цялостна монография за политиката на социалистическо потребление в комунистическа България, появила се след 1989 г. То се присъединява към един растящ корпус от изследвания на близкото минало, фокусирани върху всекидневието на обикновените граждани в условията на зрелия социализъм в България. Потреблението си остава слабо изследвана област в анализите на комунистическия период, особено в сравнение с проблеми като репресиите, следенето и ролята на политическите и интелектуалните елити, всеки един от които е генерирал значителни мемоари, интервюта, сборници с архивни материали и научни изследвания.
Тази книга се фокусира предимно върху това, как непрогнозираните кризи могат да доведат до създаването на институции, които да предоставят на ръководните кадри изпреварваща информация за назряващото обществено недоволство. Както твърдя и на друго място, комунистическите системи разграничават откритото (видимо изразеното) от латентното недоволство. А според вижданията на вътрешните хора на властта, откритото недоволство произтича от нерешените проблеми, предизвикали латентно недоволство. На свой ред незадоволените потребителски очаквания са основния генератор на латентно недоволство. Според това разбиране на властимащите, което се оформя постепенно, докато комунистическите режими оцеляват и черпят поуки от различни неочаквани кризи, създаването на институциите за оценка на потребителското недоволство (и използването на събираната от тях информация за неутрализиране на това недоволство) е особено важно за поддържането на стабилността на режима.
В книгата се развива тезата, че съвкупните вътрешни и международни кризи през първата половина на 1953 г. принуждават българската партия-държава да се съсредоточи върху успокояването на вълненията посредством удовлетворяване на потребителските очаквания на населението. Периодът от втората половина на 1953 до 1962 г. се характеризира с все по-ясното осъзнаване (засилено от кризите в Унгария и Полша през 1956 г.) на факта, че оценката и удовлетворяването на обществените потребителски очаквания може да се окаже основно средство за постигане на стабилност на режима. Затварянето на Ловешкия лагер през 1962 г. отбелязва края на десталинизацията и невъзвратимостта на прехода към управление с ниско ниво на репресии, което позволява изграждането на институциите, необходими за систематичното събиране на информация за общественото недоволство. Тези институции до голяма степен са създадени преди 1968 г., но чехословашката криза помага, за да се убеди ръководството, че информацията за потребителските очаквания, която генерират, трябва да се използва активно за предотвратяване на израженията на масово, дестабилизиращо системата недоволство, подобно на разразилото се в ГДР и Чехословакия през 1953 г., в Полша и Унгария през 1956 г. и пак в Чехословакия през 1968 г. Макар че вътрешните политически процеси също играят роля в осъзнаването на това, колко са важни обществените потребителски очаквания от страна на властимащите в България, основният стимул идва от външните кризи, обзели различни страни от Източния блок от 1953 до 1968 г."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
