"Първият сняг започна да се сипе над Веларис преди час. Когато привърших закуската си от препечена филийка и бекон с чаша опияняващ чай, светлият калдъръм вече беше посипан с фин бял прашец. Нямах представа къде е Рис. Нямаше го в леглото, когато се събудих, неговата страна на дюшека вече студенееше. Нищо необичайно, тъй като и двамата имахме твърде много работа напоследък. Седях на дългата маса от черешово дърво в трапезарията на градската къща и наблюдавах свъсено снежните вихрушки отвъд обкованите с олово стъкла на прозорците. Някога се ужасявах при мисълта за първия сняг, живеех в постоянен страх от дългите безпощадни зими. Но именно една дълга безпощадна зима ме запрати толкова надълбоко в гората онзи ден преди почти две години.

Дългата безпощадна зима, която ме накара да убия вълк от отчаяние, а накрая ме доведе дотук - до този живот, до това... щастие. Снегът се сипеше на едри парцали, кацащи тежко по сухата трева на малката предна ливада, по шиповете и дъгите на декоративната ограда отвъд нея. С всяка танцуваща снежинка дълбоко в мен се надигаше блещукаща хладна мощ. Да, аз съм Велика господарка на Двора на Нощта, но и благословена с дарбите на всички останали дворове. Явно сега този на Зимата искаше да си поиграе с мен. След като най-сетне умът ми се поразбуди достатъчно, свалих щита от черен диамант от съзнанието си и пратих една мисъл по моста между душите ни с Рис. Накъде отлетя толкова рано? Въпросът ми се разсея в мрака. Сигурен знак, че Рис е далеч от Веларис. Навярно дори извън границите на Двора на Нощта. И в това нямаше нищо необичайно - през последните месеци често посещаваше военните ни съюз­ници, за да затвърди взаимоотношенията и търговията помежду ни и да следи изкъсо плановете им след краха на Стената. И аз го придружавах, когато собствената ми работа го позволяваше.

Взех празната чиния, допих чая си и тръгнах към кухнята. Игрите с лед и сняг щяха да почакат. Нуала вече приготвяше обяда на кухненския плот. Махнах ѝ с ръка, като посегна да вземе празните ми съдове.
– Аз ще ги измия – заявих вместо поздрав. Оцапана до лактите с брашно – правеше някакъв пай с месо – полусянката ми се усмихна с благодарност и ме остави да се справя сама. Беше мълчалива, макар че и двете, с нейната сестра близначка Серидуен, далеч не можеше да се опишат като стеснителни. Не и докато работеха – тоест шпионираха – за Рис и Азриел.
– Вали сняг – отбелязах безсмислено, надниквайки през кухненския прозорец към градината, докато миех чинията, вилицата и чашата си. Сестра ми Илейн беше успяла да покрие по-уязвимите храсти и лехи с платно в готовност за зимата. – Доста ще понатрупа. Нуала разстла плетеница от лентички тесто върху пая и започна да запечатва краищата с ловките си пръс­тисенки.
– Хубаво ще е да имаме бяло слънцестоене – отбеляза с мелодичния си, но и някак приглушен глас сякаш изтъкан от шепот и сенки. – Някои години времето е доста меко по празника. А, да. Зимното слънцестоене. След седмица. Още бях доста неопитна Велика господарка и нямах представа каква щеше да е официалната ми роля на празника. Ако предстоеше някоя Върховна жрица да изпълнява противни церемонии като онази на Ианта от миналата година... Година! Богове, почти година, откакто Рис се възпол­зва от онази уговорка, за да ме измъкне от отровния Двор на Пролетта, да ме избави от отчаянието ми. Ако беше закъснял дори с минута, само Майката знае какво можеше да ме сполети. Къде можеше да съм сега. Снежните вихрушки се гонеха из градината и снежинките се вплитаха в кафявите нишки на платнищата по храстите.

Другарят ми се беше борил така самоотвержено за мен, и то без надеждата, че някой ден ще бъда негова. И двамата се борихме за любовта си, ляхме кръв заради нея. Рис умря заради нея. Още виждах онзи миг и насън, и наяве. Как изглеждаше лицето му, как спряха да се надигат гърдите му, как нишката помежду ни се разкъса на хиляди парчета. Още чувствах онази празнота в гърдите си, точно там, където преди бях усещала връзката ни, него. Дори сега, когато тази връзка се лееше между нас като река от звездна нощ, отзвукът от липсата ѝ не заглъхваше. Будеше ме нощем, напомняше ми за себе си, докато говорех с някого, докато рисувах, докато се хранех. Рис отлично знаеше защо в някои нощи се вкопчвах по-плътно в него, защо се случваше дори посред бял ден да стисна ръката му. Знаеше, както и аз самата знаех причината той понякога да се отнася, да мига насреща сякаш не вярва на очите си, потривайки гърди, за да облекчи болката там. Работата помагаше. И на двама ни. Гледахме да сме зае­ ти, съсредоточени в нещо друго. Понякога се страхувах от тихите бездейни дни, когато всички онези мисли ми се нахвърляха.

Когато оставах насаме със съзнанието си и спомена за мъртвото тяло на Рис върху скалистата земя, за това как кралят на Хиберн прекърши врата на баща ми, а всички онези илирианци се посипаха на пепел от небето. Може би някой ден дори работата нямаше да е достатъчно укрепление срещу тези спомени. За щастие, в близкото бъдеще ни чакаше предостатъчно работа. Възраждането на Веларис след нападенията на Хиберн беше само една от множеството ни неотложни задачи. Чакаха ни и доста други - както във Веларис, така и извън него: в Илирианската планина, в Изсечения град, в просторните граници на целия Двор на Нощта. Да не забравяме и останалите дворове в Притиан. И новороденият свят отвъд него. Но засега трябваше да се погрижим за слънцестоенето. Най-дългата нощ в годината. Обърнах се към Нуала, която натискаше краи­щата на пая.
– И тук празникът е много важен, нали? – попитах я небрежно. – Не само в Дворовете на Зимата и Деня. И на Пролетта.
– О, да – отвърна Нуала и се приведе над плота, за да огледа произведението си. Опитна шпионка, обучена от самия Азриел, и майстор-готвач. – Много ни е скъп. Носи ни близост и топлина. Подаръци, музика и храна. Понякога пируваме под звездното небе... Точно обратното на пищното, необуздано неколкодневно празненство, на което бях подложена миналата година. Но като стана дума за подаръци... Трябваше да купя подаръци на всички. Не че трябваше – исках. Защото всичките ми приятели, вече мое семейство, се биха, проляха кръв и също едва не загубиха живота си. Прогоних картината, която прониза съзнанието ми: Неста, приведена над ранения Касиан, и двамата готови да загинат заедно пред краля на Хиберн. Трупът на баща ми зад тях. Имахме нужда от празненство. Напоследък толкова рядко се събирахме всички заедно за повече от час-два. Нуала продължи:
– Освен това е време за покой. Време да поразмишляваме за мрака, за това как светлината блести най-ярко в него.
– Има ли церемония? Полусянката сви рамене.
– Да, но ние никога не ходим. Тя е за желаещите да почетат прераждането на светлината, обикновено прекарвайки цялата нощ в абсолютен мрак. – Нуала се подсмихна тихо. – А за нас със сестра ми това не е нещо ново."
Из книгата