"1968. Смазването на Пражката пролет" е научно-документален разказ за опита на един народ да извоюва своята национална независимост. Военната операция "Дунай" брутално прекрати тази мечта. Написан е на базата на архивни документи, дневници, публикации, спомени, интервюта от чешки, словашки, руски, украински, полски, унгарски, немски, английски, български източници.

Книгата проследява както събитията в самата Чехословакия, които стават повод за интервенцията, така и събитията в СССР и агресивните действия на руските власти и окупационните войски. Описана е мащабната пропаганда преди, по време и след нахлуването, която до наши дни изкривява фактите и продължава да събужда антагонизъм между държавите, участващи в конфликта. В отделна част са анализирани паралелно развиващите се събития в Народна република България, както и непосредственото участие на двата "братски" български полка в окупацията.

Ангел Филчев пренебрегва всички табута и показва цялата истина. Не е спестена неприемливата за мнозина истина, че българската армия не е била страж на родината, а е била част от репресивния апарат на тоталитарния режим и е действала в услуга на съветското господство над страната ни. Показателно е обстоятелството, че решенията за престъпната авантюра са взети незаконно дори според тогавашната комунистическа конституция. Точно половин век след събитията името на Ян Палах още грее силно като символ на опита на един народ да бъде независим.

"В края на 60-те години на 20. век, в резултат на Втората световна война, Европа е разделена на два непримирими лагера: капиталистически и социалистически. Страните от Варшавския договор са под пълното политическо господство на СССР, а диктаторските им режими са крепени с помощта на могъщ репресивен апарат. Въпреки демократичните традиции още от времето на Първата република, Чехословакия също е управлявана от конституционно овластената ЧКП, дирижирана от КПСС. Положението и в нея е сходно с това в останалите страни – членки на Източния блок. Партията ръководи безпрекословно държавата: изпълнителната власт се състои изцяло от комунисти, а Народното събрание от депутати – определени от партията, гласува безотказно изработени от нейния ЦК закони и избира пак така президент. И все пак различия ("национални особености") между режимите има. Наглата и просташка милиционерщина на Живков липсва.

Всичко е по-умерено и прикрито, а промените по времето на Хрушчов са по-осезаеми. Вече никого не преследват и не изпращат без съд и присъда в концлагер заради дълги коси, къси поли, тесни крачоли, буржоазни бради, вражески вицове, слушане на разложителна западна музика или четене на забранени книги. Хората на изкуството не са дискриминирани заради отклонения от издигнатия в България в ранг на свещена крава "социалистически реализъм". Дори враговете на народната власт, мними или действителни, ги вкарват в затвора след влязла в сила присъда. Направен е опит и за икономически реформи и след 1965 г. са приети някои от идеите на икономиста Ота Шик – за въвеждане на пазарни отношения в социалистическото стопанство. Забележимо е либерализирането и в сферите на културата и науката. Само в Прага по това време има стотици биг-битови групи по подобие на "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс", на чиито концерти полицията не вилнее с палки (като милицията в България), създават се малките театри ("Semafor", "Divadlo Na zábradlí", "Činoherní klub" и др.), започва да излиза либералният вестник на писателите "Literární noviny", заражда се чешката нова вълна в киното (филмът на Иржи Менцел "Строго охранявани влакове" получава "Оскар").

Реабилитиран е дори Кафка. По книжарниците се появяват множество западни книги. На конгрес на писателите през юли 1967 г. се поставя дори въпросът за свободата на словото. Променят се и обществените нагласи – за повече независимост. Дори смятаният за ортодоксален комунист първи секретар на ЧКП и президент на ЧССР Новотни отказва настаняването на съветски войски и съветско атомно оръжие на чехословашка територия. На доводите на Кремъл, че СА трябва да охранява западните граници на ЧССР, Новотни възразява: Какъв е смисълът да изразходваме милиарди за поддържане на своя 200-хилядна армия, ако тя не може да пази дори границите ни? Това, естествено, му създава врагове сред съветската военщина, което дестабилизира личните му властови позиции, които още повече се разклащат след идването на власт на Брежнев.

Тогава, след преврата срещу Хрушчов, изпадналият в суетен възторг Брежнев решава да съобщи сам по телефона на всички съветски наместници в страните от Варшавския договор радостната вест за своето възкачване. Нетактичният Новотни обаче приема новината без всякакъв ентусиазъм: "За мен е малко неочаквано, не мислех, че ще стане така. У нас сега ще се вдигне шум. Казвам Ви го откровено. Това е така неочаквано. Аз мислех, че ще стане иначе, Вие да ръководите партията, а другарят Хрушчов да е председател на Министерския съвет". "Но след това поздрави мен и другаря Косигин – отбелязва в записките си Брежнев. – Каза: Е, какво пък, хората идват и си отиват, но идеите остават..." – сякаш му плюл в лицето. Леонид Илич приема това като голяма лична обида и никога не го забравя. Студенината на съветския вожд не остава незабелязана и когато към средата на 60-те икономическите неудачи и общественото недоволство срещу управлението на Новотни се засилват, опонентите му знаят, че не е непоклатим. А в структурите на партийния апарат и ръководство са настъпили и други промени.

Идва ново поколение, влязло в партията след Втората световна война, с по-прагматично мислене, което подменя значителна част от старите кадри. И когато през есента на 1967 г. консерваторите в партията се опитват да ограничат либерализацията и да изтласкат от властта поддръжниците ѝ, възниква политическа криза. Понеже положението е патово, от Новотни са недоволни всички. Така опонентите му от ляво и дясно се обединяват в името на общата най-близка цел – да го свалят от власт. Намеренията им са улеснени от грешките на самия Новотни и от непредвидени обстоятелства. През втората половина на октомври осветлението в едно от големите студентски градчета в Прага (Страхов) започва ежедневно да гасне. Всички работят по предаване на семестриални работи и чертежи и това е много изнервящо. В първите дни неприятният битов проблем е приеман с шеги, но когато това продължава и никой не предприема мерки, обстановката се изостря. На 11 октомври 1967 г. в поредния мрак сред афектираните студенти се понася спонтанно възглас: "Jdeme na Hrad!" (Да вървим към Храда!). Около 1500 души тръгват към президентството със запалени свещи и възгласи "Chceme světlo!" (Искаме светлина!). Полицията приема това като метафора и разгонва брутално демонстрацията – с палки и водни струи. Мнозина са арестувани, а срещу инициаторите започва наказателно дирене, което предизвиква нови протести. Два месеца по-късно студентската общност прекратява участието си в ЧСМ (чехословашкия Комсомол) и създава независими студентски съвети.

Въпреки че доскоро комунистическият режим не сe е съобразявал с общественото мнение, в новата обстановка то има значение. А обществеността смята, че за бруталната полицейска разправа е виновен самият Новотни. Президентът допуска и няколко персонални политически гафа. Особено проблематично е отношението му към Словакия, а връх на грешките му е поканата към Брежнев да посети Прага в навечерието на пленум на ЦК, без да се консултира с Председателството му. Надява се да получи подкрепа от него, но Брежнев е шокиран от огромната опозиция в ЦК срещу Новотни, а е и суетно злопаметен. И според официалната версия предоставил на чехословаците възможността сами да решат кой да ги ръководи. Казал: "Это ваше дело" – изречение, което се запомня. Но същевременно дал да се разбере, че лично на него му харесва кандидатурата на първия секретар на компартията на Словакия – Александър Дубчек. Същият е живял преди войната с родителите си в СССР, а през 50-те завършва и съветската Висша партийна школа. Затова Брежнев го нарича "Наш Саша". Преди да си замине, намекнал: "Наш Саша все же хороший товарищ". И на Януарския пленум през 1968 г. по предложение на самия Новотни е избран именно Дубчек. С един глас мнозинство, като компромисна фигура – млад, неопитен, с мек и открит характер, приветлив, добронамерен и честен – приемлив и за реформаторското крило, и за сталинистите, и за Кремъл. Така тривиално и по класически за комунистическите традиции сценарий започва Пражката пролет."
Из книгата