"Пляс!... Пляс!..."
Осман отваря очи от някакво плющене и вижда сивото небе над главата си... Това не са черни облаци; небето е сиво, сякаш наистина е от метал. Сиво, но със странен блясък... Нещо просветва в него, но то не е нито жълто като слънцето, нито бяло като месечината! Младият мъж леко повдига глава и се озовава в речно корито, чиито води са се оттекли. В почвата има пукнатини колкото да влезе човешка ръка. Голяма тлъста стоножка пълзи по белия му минтан, гигантска гърмяща змия се промъква през пукнатината точно до ръката му и бързо се мушва в следващата...
Осман припознава изсъхналото дърво в онзи край, спомня си хълмчето малко по-долу... Това е брегът на река Сакария, където седеше като малък. От буйно бликащите навремето води е останало пресъхнало корито, точещо се като рана през клисурата. Плясъкът отново отеква в ушите му. Когато обръща глава към посоката на звука, вижда извиваща се като току-що излязла от водата риба. Рибата пляска с опашка по сухата земя. Осман се изненадва от това, тъй като речното корито е сухо заради оттеглилата се преди години вода. Какво търси тук тази риба?
Осман се изправя и тръгва по коритото. Следва някакъв неопределен повик "Осман!" и той се опитва да установи източника му... Проблесналото преди малко метално сиво небе сега е съвсем черно. Осман не може да определи дали върви вече от доста време, или пък внезапно се е стъмнило. Може ли небето изведнъж да стане съвсем черно? Насреща му се появява бездиханно детско телце, проснато по очи. Младият мъж усеща боцване в сърцето и желание да се наведе и докосне детето, но вниманието му привлича някакво ръмжене от обратната посока. Осман поглежда към съседния хълм и вижда мечка. Огромна, с блестяща черна козина, с труп на вълк в устата... Удушила е вълка като котенце и от пастта ѝ капе кръв... Дали не е вълкът алфа? Точно тогава младият човек отново дочува "Осман!" от другия бряг на реката. Обръща глава натам и вижда да се надигат стени до небето. Върху им стои грамаден воин, размахващ дълго знаме. Когато Осман доближава вълните, забелязва, че това не са стени, а натрупани човешки тела. Труповете са нахвърляни един връз друг като планина. Стена, изградена от глави, ръце, крака, езици, черва... А застаналият отгоре воин не размахва знаме, а огромна секира. Русите му коси и сините очи напомнят на Осман за някого, но не може да си спомни. Той се хили, впил поглед в Осман, и при всяко замахване на брадвата пада още един труп...
Осман усеща нечий дъх и се обръща напред. Но там няма никого. Има, но малко по-нататък, на върха на планината. Един дервиш с голям жезъл и дисаги през рамо. Тялото му, облечено в наметало от чисто бяла вълна, с дервишка шапка, си стои така на върха на планината. Над главата му виси грамадна пълна луна. Осман се опитва да различи чертите на лицето му, но внезапно пада мъгла и става непрогледно. Не, това не е мъгла, а дим. Сега младият мъж тръгва към източника на дима на няколкостотин метра по-нататък. Когато го приближава, забелязва, че пушекът излиза от врящ казан. Човек гърбом към него се е навел над казана и с огромна дървена лъжица бърка нещо непрекъснато. Стара жена. Тъкмо когато се обръща към Осман и аха да покаже лицето си, всичко се разтърсва и се чува грохот. Осман се обръща назад. Буйните води на Сакария сега се втурват през речното корито към Осман! Иска да избяга, обръща се към жената при казана, но нея вече я няма. Когато водата го поглъща, младият мъж забелязва капещата от лицето по ръцете му кръв и мисли, че носът му кърви. Но не е само една капка, всичко е в кръв. Онова, което е сметнал за вода, е порой от кръв! Сакария тече кървава... Осман потъва в кървавата река. Колкото и да се мъчи да излезе – напразно! Кръвта се пени, приижда на вълни и бързо се оттича към някакъв водопад. Когато Осман пада на дъното на реката, се натъква на труп. Той го гледа с отворени очи. Осман отваря уста да извика "Чичо!", но течението на дъното бързо го завлича, младият мъж удря главата си в скала и припада.
Осман се събуди плувнал в пот. Беше полунощ в гората, където с приятелите му построиха лагер. Оставаха няколко часа до разсъмване. Младият човек се беше събудил с изгаряща жажда. Веднага рипна на крака и се отправи към кладенеца по-нататък сред дърветата. Въпреки снега наоколо Осман беше вир-вода от пот. Щом стигна до кладенеца, веднага пусна кофата на дъното и бързо задърпа въжето. Слава Богу, кладенецът не беше замръзнал и Осман чу как кофата се плиска във водата и усети как натежава.
Той грабва мократа кофа и полива главата си. По лицето му потича вода. Но тъкмо да я излее в устата си, забелязва нещо странно... По лицето му се стича не вода, а кръв! После, изтръпвайки, забелязва още нещо. Процеждащи се от кофата дълги окървавени косми... Младият мъж оставя кофата на земята и уплашено издърпва косите. Главата излиза цялата в кръв. И когато кръвта се оттича, той разбира чие е лицето. Докато държи в ръце главата на Рабия, Осман схваща, че тя го е викала от самото начало. Рабия отваря очи и прошепва "Осман!".
Когато Осман се събуди задъхан в построения с приятелите му лагер, тялото му остана вцепенено още дълго. Сърцето му щеше да изскочи. Порови с ръце по земята и огледа един след друг свитите в одеялата, спящи около лагерния огън другари. Сън в съня, или по-точно – кошмар в кошмара. Вече искаше да се увери, че е буден. Срещна погледа на дежурещия край огъня Кумрал Абдал.
– Почивай, господарю – опита се да го успокои Кумрал Абдал. Разбърка жарта с дълга пръчка. – Утре ни чака дълъг път.
Осман въздъхна дълбоко и отново се омота в одеялото. Но повече не можа да заспи. Тази нощ, както от много дни насам, в съзнанието му оживява сцената на разправата с чичо му отпреди седмиц
Препускайки в галоп върху Асил, Осман бей гледаше втренчено в далечината. Погледнат отдалеч, дорестият Асил, тичащ през безбрежната равнина – повече степна, отколкото зелена, – приличаше на огнено кълбо. Огънят в Осман гореше толкова силно, та племенният вожд си мислеше, че ще го угаси, ако язди достатъчно бързо. Но щом пришпореше Асил, огънят се разгаряше още по-буйно. Дюндар бей също яздеше в галоп в обратната посока на Осман. Заради предизвикателството на Осман беше запънал извън-редно майсторски лъка, който винаги носеше върху коня. По знак на Гази3 Рахман двамата едновременно бяха препуснали в противоположни посоки. Наизлезлите стотици хора от десетки юрти наблюдаваха с интерес и уплах случващото се. Един от двамата водачи щеше да се строполи мъртъв в края на състезанието.
– Командире – беше казал на Осман Ак Тимур непосредствено преди да скочи на коня, приближавайки внимателно. – Всички знаят колко добър стрелец е Дюндар бей. Сигурен ли сте, че искате това? – попита притеснен. Дори и Осман беше научил тънкостите на стрелбата от чичо си. Без да отговори, Осман беше яхнал и пришпорил Асил. Според правилата и двамата конници трябваше да пришпорват конете до предварително набелязани равни разстояния, да се обърнат един срещу друг и да препуснат насреща си. От този момент стрелбата беше разрешена и първият, улучил противника си, щеше да бъде обявен за победител. Страните се състезаваха при равни и справедливи условия.
Галопирайки като мълния на гърба на Асил, Осман сякаш препускаше в миналото. Търсенето с чичо му на птицата Феникс, обучението в стрелба, ловуването... всичко това минаваше пред погледа му. Чичо означаваше половин баща. После си припомняше Ертугрул Гази. Какво ли щеше да каже за това, ако беше жив? Какво разрешение щеше да измисли? Докато Осман потъваше в спомени, нещо стана. Конете още не бяха стигнали до мястото за обръщане, когато Дюндар бей дръпна юздите и се обърна. Извади стрела от колчана, постави я в лъка и стреля пръв в обърнатия с гръб противник. От наблюдаващата с интерес тълпа се надигнаха възклицания. Това не беше по правилата. Чрез измама Дюндар бей беше обърнал коня в последния момент и беше стрелял по противника си, преди да се е извърнал към него. Заради налегналите го мисли Осман бей не беше в състояние нито да чуе възклицанията на наблюдателите, нито да погледне в нужната посока. Ак Тимур и Конур Алп викаха към него, размахвайки ръце, но напразно. Стрелата на Дюндар бей падна на петдесет метра зад Асил. Следващите стрели попадаха по-близо. Дюндар бей при всеки изстрел отчиташе все по-точно влиянието на вятъра и разстоянието и всяка следваща стрела попадаше все по-близо. Стрелите вече свистяха покрай ушите и раменете на Осман.
И когато последната близна ухото му, той разбра какво става. Нямаше време да обърне коня. След секунди следващата стрела щеше да му отнеме живота. Здраво стъпи в стремето, пусна юздите, извади от колчана единствената стрела с перата от Феникс и я затъкна в Милост. Докато Асил препускаше в галоп, той се извърна и с орлов поглед локализира чичо си като точица на хоризонта. Очите му се наляха с кръв. Стрелите на Дюндар бей все още бръмчаха като оси и съскаха като змии покрай ушите на Осман.
Осман рече:
– Прости ми, Господи! – и опъна тетивата, обръщайки се напред, без да погледне къде ще улучи. Дръпна юздите още по-силно. Докато Осман се смаляваше на хоризонта, тълпата със стаен дъх следеше параболата, описвана от стрелата му във въздуха. Дюндар бей падна от коня като ударен с чук в гърдите. Стрелата го улучи точно в сърцето и го повали безжизнен. Докато Осман бей пришпорваше коня си към неизвестността, в ушите му продължаваха да отекват думите на чичо му. Някой ден ще се научиш да убиваш. Ще разбереш, че понякога трябва да убиеш един, за да спасиш живота на мнозина."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
