"Границата между Западен Тибет и Непал Пролетта на 1960 г. Ама беше оракул. Осъзнаването на тази истина споходи майка ми в напреднала възраст, когато месечното ѝ кървене спря и в нея се отвори нещо друго. Някои хора от нашето село го наричаха злочестие. Казваха, че в ума ѝ е зейнала цепнатина, която я излага на духовете, а те ще я погълнат. Ама обаче настояваше, че е благословия да дава тялото си назаем на боговете и да им позволява да говорят чрез нея. С времето всички започнаха да слушат и думите на една иначе обикновена жена щяха да ни преведат през идните несгоди.
Не само майка ми се промени. През долината ни преминаха глутници вълци и рояци плъхове. После се случи земетресение, което отвори назъбена бразда през средата на селския манастир. После, точно когато се учех да говоря, ни достигна новината, че нашественици са прекрачили нашата граница и настъпват в земята ни като две грамадни змии. В далечния град Кардзе хората ги видели да прекосяват реката на дълги редици и да проникват в планините. Искали да ги наричат Народна освободителна армия, но за нас бяха гями, народ от низините на изток. В следващите години слуховете се спускаха като гарвани и пътуваха толкова на запад, че си проправяха път дори до нашето село. Макар че бях малка, много от тези слухове стигаха до моите уши, преди да станат известни на който и да било друг от семейството ми. Източникът ми бе Лхаксам, най-старият ми приятел. Той работеше като прислужник при един пътуващ търговец, който заедно с железните си тенджери и тигани продаваше и клюки. Останеше ли ни свободно време, с Лхаксам скитахме из пасищата, а малката ми сестричка Тенкий или бе вързана на гърба ми, или подскачаше наоколо из тревите. Из онези хълмове Лхаксам ми разказваше потресаващи истории. Войниците гями заграбили земеделските земи на изток и мнозина от народа ни сега гладували. Няма ни зърно, ни сол, ни месо, ни даже масло. Щом чух това, дълго обикалях замаяно, защото не можех да си представя живот без масло. Лхаксам казваше, че макар в нашата област да било тихо и спокойно, другаде бушувал огънят на съпротивата, там, на изток, където железни птици кръжели из небето, а куршуми, ситни и едри, се изсипвали като дъжд върху цели градове и смазвали телата, сякаш те били просто чучела от тесто, събаряли покривите и ги трошали на парчета и никой не можел да разбере дали е намерил останките на любим човек, или на непознат. Но аз не разказвах на семейството си нито едно от тези неща. Не ги повторих пред никого.
А после, миналата пролет, в селото ни се разчу за ужасяваща подлост: план да се отведе Скъпоценния в дома на драконите. Щом чули за този коварен заговор, хиляди наши сънародници в Лхаса се събрали пред летния дворец и оформили защитен кръг с телата си. Дори когато войниците наближили и мирисът на барут се извил вихрено във въздуха, нашите хора отказали да се махнат. За да избегне касапницата, Скъпоценния се предрешил на обикновен човек и през нощта избягал на юг в друга страна. Тъй сторил и великият оракул Нечунг, който провидял пътя на бягството им през планината. А щом чуждите войници научили, че водачът ни се е измъкнал, пронизали тълпата с куршуми и осеяли улиците с трупове. След заминаването на Скъпоценния слънцето изчезна от небето ни. Цветята отказваха да цъфтят, а яковете ни не даваха мляко. В този мрак всички семейства в селото ни се зачудиха дали не е време да тръгнем, да последваме водача си в низините до деня, когато щеше да е безопасно да се приберем. Други повтаряха мрачно древно пророчество: Полети ли желязна птица и запрепускат ли коне на колела, хората от Снежния народ ще се пръснат като мравки по лицето на земята.
В този ден, почти десет години след разкритието, че боговете са ѝ проговорили, ама ни каза: „Моментът настъпи. Трябва да предам тялото си на духовете“. Седях на кухненския под до сестра си и наблюдавах огряното от жарта в огнището лице на татко. Пхала не помръдваше и само дъвчеше лентичките сушено месо, което ама бе осолила през зимата. Виждах, че баща ни се опитва да си представи какво ни очаква. След дълъг размисъл той се намръщи, показвайки всичките си нови бръчки наведнъж, и кимна в знак на съгласие. До сутринта цялото село бе чуло, че ама ще започне ритуалите за обръщение към боговете. Тя най-после щеше да ги призове при себе си. Беше логично, че не позволиха на Тенкий да наблюдава посвещаването на ама – още бе много малка, нямаше и десет години, но не можах да повярвам, когато пхала изгони и мен от стаята. В същото време поне двайсетина души от селото се изсипаха в кухнята ни, повечето потупваха Тенкий и мен по бузите и главите, за да ни утешат, но ни избутваха да чакаме в коридора. Дори Лхаксам успя да се промъкне, ала не и преди да ми се ухили до уши. Стоях и си гризях ноктите, докато не започнаха молитвите. После се сетих какво трябва да направя. Заведох сестричката си навън и я накарах да събере овцете, които бяхме пуснали да пасат из хълмовете, и да ги върне вкъщи – задача, която щеше да ѝ отнеме поне един час с помощта на нашето куче Диксен. За щастие, този път тя не се противи. Тръгна да издирва овцете, а аз се втурнах обратно, за да наблюдавам церемонията през един процеп в дървената врата.
През плътната стена от тела видях как ама седи на пода с наведена глава. До нея стояха монахът учител и младият му помощник, който изглеждаше изплашен от предстоящата задача, защото обикновено прекарваше дните си да носи мляко и вода до манастира.
– Ако си божество – каза старшият монах, застанал с лице към майка ми, – приеми тази престилка.
Помощникът извади престилка и я върза на кръста на майка ми. Ама продължаваше да седи, вторачена в пода, а тялото ѝ трепереше.
– Ако си божество, приеми този барабан и това звънче.
Помощникът постави инструментите в ръцете ѝ.
– Ела при тази жена, говори с нас! Не стой на върха на планината, а ела при нас.
Ама започна да се тресе и да шепне с глас като на птиче. Помощникът покри раменете ѝ с тежко бродирано наметало, после сложи петвърха корона на главата ѝ. Въпреки тежестта на тези кралски атрибути ама подскочи пъргаво и започна да се люшка ту на едната, ту на другата страна. Помощникът се отмести, ококорил очи от страх, но учителят му го повика обратно. И пак се обърна към мама.
– Вземи това златно питие – каза той и ѝ подаде купичка с бира.
Майка ми остави инструментите, пое купичката, предложи я на небето и изпи бирата на една глътка като мъж. После затанцува и се завъртя наляво и надясно, навеждайки и издигайки рязко глава. Учителят се приведе към нея, притисна раменете ѝ надолу, за да я накара да се усмири, и заговори в ухото ѝ. Тя приличаше на подплашен кон и редеше нещо на език, който не можех да разбера. Дали това бе езикът на боговете? Монахът чу думите на майка ми, кимна и се пресегна към купичка ориз. С грациозен жест пусна шепа зрънца върху барабана, който държеше. Прозвуча като дъжд и звукът все още отеква в главата ми.
– Опасно е да призоваваш боговете – рече той на присъстващите. – Трябва да се уверим, че не сме повикали по погрешка зъл дух."
Из книгата
Книги 
