"Аржентина е един правоъгълен триъгълник, чийто голям катет са Андите на запад, малкият катет – неправилните очертания на реките на север, а хипотенузата – изтърканата ивица на Атлантическия океан на изток. Аржентина е дълга три хиляди и седемстотин километра и се простира между двайсет и един и петдесет и три градуса южна ширина. Крайната ивица от Южна Америка, поделена с Чили, е само на десет градуса от Земя Греъм, принадлежаща на континента Антарктида. Аржентина е подслонила близо седем милиона емигранти до 1939 година. Почти половината били италианци.
От 1976-а до 1983-та страната е управлявана от военна хунта, прекършила цяло едно поколение. В края на периода ще липсват от гражданския регистър приблизително четиресет хиляди души, предимно млади и без гроб. Диктатурата пада след неуспешния опит за превземане на Фолкландските/Малвинските острови, с територия колкото половин Сицилия, разположени на около триста мили от бреговата линия на Аржентина. Това се случва през пролетта на 1982-ра. Необятността на тези места и тяхната история е сцена на приключенията, изживени от героите на този разказ.
Чета само стари книги. Подпирам ги на панерчето за хляб, обръщам страницата с пръст, тя не помръдва. Дъвча и чета. Новите книги са дръзки, страниците им не се оставят покорно да бъдат отгръщани, противят се и трябва да ги притиснеш, за да останат отворени. Употребяваните книги са с износени гръбчета, страниците се четат, без да се повдигат.
По обед сядам в кръчмата, все на същия стол, поръчвам супа и вино и чета. Морски романи, планински приключения, но без градски истории, има ги навсякъде около мен. Вдигам поглед, привлечен от слънцето, отразено във входната врата, през която влизат те двамата. Тя – полъх на вятър, той – с дъх на пепел. Връщам се към книгата с морски записки: има буря със сила осем бала... Един младеж се храни, докато на другите им се гади. Той излиза на палубата, стъпил здраво на краката си. Млад е, сам и радостен в бурята.
Откъсвам очи от книгата и режа пресен чесън в супата. Отпивам глътка вино – тръпчиво, с дъх на буре. После отново обръщам послушните страници редом с поглъщането на бавни хапки и вдигайки глава от белотата на хартията, проследявам линията на плочките, обточваща помещението. Срещам две черни женски зеници, две ноти ми, разположени върху петолиние. Приковани са в мен. Вдигам чашата си и я задържам на същата височина, преди да отпия. Това подравняване повдига скулите ми в усмивка. Геометрията на заобикалящото ни поражда случайности, срещи. Жената насреща ми се усмихва. Мъжът, седнал с гръб, като че усеща поздрава, извръща се с лакът към мен, а собственикът, носещ чиния, го заобикаля умело. Преди да се е обърнал изцяло, поздравявам сухо жената, сякаш я познавам. Тя откликва, а мъжът ме гледа недоволно.
Забивам набързо нос в чинията, пия, чета и преглъщам. Работниците си тръгват от кръчмата. Оставам още малко, нямам точен час да подхвана отново работата. Днес трябва да доорежа и събера клоните. Утре ще ги изгоря. Жената става, бърза и решителна, и се приближава до масата ми. Присвивам очи и гледам право в носа ѝ – там, където през ноздрите ѝ преминава мъничко въздух при думите: "Смених номера, обади ми се." Оставя на покривката име и цифри. Слагам ръка отгоре. Сравнително чиста е, не се престаравам за обедната почивка.
Поглеждам жената, изправям се и за да не остана длъжен, импровизирам на свой ред: "Винаги се радвам да те видя". Тя поставя ръцете си върху моята. "Поздрави вкъщи" – казва ми. "Благодаря, непременно ще предам" – отговарям аз. Онзи другият вече е на вратата, тя се обръща, а аз сядам отново. Какво ме прихваща? "Благодаря, непременно ще предам"... такъв един жив балсамиран: на кого да го кажа? Нямам си никого.
Какво би искала една разкошна жена от петдесетгодишен градинар, седнал в дъното на кръчма? Никога не сме се срещали, тя е млада, а аз се връщам след двайсет години, прекарани в Южна Америка. Тук съм по случайност. Работя в градината на една вила, високо над брега. Слизам по обед, за да постоя сред хора и да си почина, а тя минава оттук за пръв път. Отърсвам се от тези мисли. Собственикът носи каничка с вино, готов да я изпие с мен.
– Ти си почтен човек – казвам му. – Виното ти е хубаво и работникът може да е спокоен, че няма да му изгори стомаха.
– Аз също идвам от този занаят.
– Даваш и супа на непознати, все идва и един африканец, който яде каквото си е донесъл, а ти не го гониш.
– Нищо не ми коства, пък и жената не мърмори.
Кимвам.
– Ами ти? – пита ме. – Харесвам хора, които четат.
– Така си имам компания.
Гледа ме право в очите – верният начин да се задават въпроси. "Живея сам, връщам се след дълги години, прекарани в Южна Америка, и сега отново съм тук. Познавам малко хора. Живея в стария град – разказвам му и вдигам чаша, за да му покажа, че съм приключил. – Благодаря и за твое здраве." Обслужва ме повече от месец, рано или късно ще има нужда да научи нещо. Изглежда, му стига, усмихва се, докосва с чаша моята, пием."
Из книгата
