Дон Сегундо Сомбра

"Дон Сегундо Сомбра" е произведението, на което Рикардо Гуиралдес дължи славата си. Романът е представител на плодородната в аржентинската традиция литература за гаучото: истории в проза или стих, посветени на фолклорния герой, национален символ на Аржентина. Гаучото е говедар, обяздвач на коне, скитник по безкрайните пътища на пампата. В романа на Гуиралдес едно сираче се връща назад в спомените си и разказва как е срещнало своя покровител, удивителния дон Сегундо Сомбра, как живее сред гаучовци и сам става един от тях. Приключенията на героя са далеч от стереотипни, а непосредственото им пресъздаване, служещо си с впечатляваща, самобитна образност, ги превръща в забележително четиво. Отдавна придобил статут на класика, романът е преиздаван многократно и превеждан на различни езици, а през 1969 г. режисьорът Мануел Антин прави филм по него.

Рикардо Гуиралдес (1886-1927) е роден в Буенос Айрес, в аристократичното семейство на заможни земевладелци. Получава добро домашно образование и възможност да развива художническия и литературния си талант. Учи архитектура и право, но не завършва нито една от двете специалности. През 1910 г. предприема пътуване до Европа и Ориента, по време на което решава да стане писател. В Париж попада под решаващото влияние на френския авангард. През 1913 г. се жени за Аделина дел Карил, която ще остане негова вярна сподвижничка до края на живота му. Първоначално пише стихотворения и разкази, а по-късно преминава към по-мащабни повествования. Сред творчеството му се открояват сборникът "Разкази за смърт и кръв" (1915) и романът "Дон Сегундо Сомбра" (1926). Гуиралдес често пътува из Южна Америка и Европа, а през 1924 г. заедно с Борхес и други основава легендарното литературно списание Proa. Към края на живота си се насочва към източната философия и се отдава на поезията.

"В три сутринта ме събуди собственото ми нетърпение. Щом настъпеше ден, щяхме да тръгнем на път, заедно с нашето стадо, към непознатото. Сдържах, доколкото беше възможно, вълнението си, като си повтарях многобройните задължения, при които всяка грешка щеше да бъде строго наказана по-късно. Спомних си, че сбруята ми беше в конюшнята на конете за разплод, където я бях оставил заради близостта на коневръза. Понито, предназначено за първите ми часове, се намираше в обора, а неговият другар и новата ми придобивка трябваше да са в компанията на хергелето на Гойо. Дрехите, които възнамерявах да нося, бяха наредени в долния край на нара. Тютюн?... имах един пакет нарязан и хартия за свиване на цигари.

След като направих преглед на притежанията си, с чувство на щастие си припомних как подготовката за това първо пътуване се оказа лесна за мен. Стопанинът беше наредил да ми дадат двайсет и петте песос от месечната ми заплата, с които платих за кончето и ми останаха и за "пороците". Какво още можех да искам? Три понита, от които едното неопитомено - това в интерес на истината можеше да ме изненада неприятно, - пълна сбруя с комплект юзди и оглавник, букаи, каиши и ремъци, дрехи за смяна, ако се намокрех, и хубаво пончо, което можеше да служи за одеяло, наметка и дъждобран. Всъщност един завършен гаучо често тръгва на път дори с по-малко принадлежности. След този отчет завързах връзките на шпорите си и се изправих доволен, не без тъга хвърлих поглед на стаичката си и на нара, който оставаше гол и жалък като одрана овца. Сбогом, фермерски живот, да видим какво са ни подготвили друмищата и полето без пътеки.

С двата комплекта дрехи, увити в завързаното на кръста пончо, излязох със ситни крачки навън и се спрях за малко, защото нощта често е предателка и не бива да я прегазваме с ходенето си. Вдишах дълбоко дъха на заспалите полета. Беше спокойна тъмнина, оживявана от звезди, блещукащи като искри от пукащ огън. Оставих тишината да проникне в мен и се почувствах по-силен и по-голям. В далечината чух да звънка хлопка. Някой залавяше кон или събираше стадо. Добичетата още не даваха признаци на примитивния си живот, но аз усещах по мириса присъствието на петстотинте им тежки тела. Изведнъж чух да препускат коне; една хлопка разлюля нотите си с ритъма на капчук. Звуците ѝ се разпространяваха в спокойното утро, сякаш са вълни при сблъсък с отломки по сънливата кожа на водата. Изгубен в нощта, пропя петел, събуждайки симпатията на двойка калугерици: самотни прояви на дневен живот, които разширяваха грамадния свят."
Из книгата

Ерго
София, 1799
бул. проф. д-р Ал. Теодоров-Балан №16
office@ergobooks.eu