"Баба Година и Дядо Време
Притча I
От различна камбанария различно се вижда
Някога земята не била в порядък - годишните времена още не съществували. Една през друга връхлитали стихиите: дъжд се изливал из ведро, ала скоро грейвало слънце и небето се прояснявало само за да се извие снежна виелица и миг по-късно тя да се превърне в нежен, топъл зефир. Не били родени месеците, а халите враждували помежду си, никоя не отстъпвала. От тая работа най-много страдали хората. Зверовете си имали кожуси, лесовете не изпитвали студ, а те, горките, си нямали нищо да ги защити. Строели домовете си от дърво и камък, загръщали се в дрехи от вълна и кожи, ала времето мира не им давало. През тия времена красивото се сменяло с грозното само за миг, доброто с лошото – преди да мигнеш. Лягаш си в топла лятна вечер, събуждаш се в мрачна зимна утрин. Звездите греят ярки на небето, ала после сивкавата дрезгавина не ти дава да се насладиш на изгрева. Само една неизменна хубост съществувала тогава – обаянието на чудна девойка, която хората по-късно нарекли Баба Година. Ех, ех, не била старица тая красавица, любезни читателю, ала нали хората слушали за нея от прастари времена, зовели я с това име. От зората на тоя свят тя крачела по земния ръб, край бурния Океан, дето стискал бреговете, дето се виел покрай нея – че нали той бил безкрайно дълга синя змия, която се усуквала край нашата суша. В това вярвали хората. Толкова прелестна била Баба Година, че само слънцето спирало понякога да я погледа, замечтавало се да я вземе за невеста и бляскавият му лик изгарял цели гори, опожарявал хиляди села.
– Ах, ах, само да те отнеса в дома си, Годино – наричало то, – повече няма да грея над земята, само тебе ще гледам!
Не била отредена нему обаче Баба ни Година, друг някой щял да я вземе за своя жена...
По онова време, пък също и сега, един чуден и всесилен юнак скитал по света. Много били имената, с които го наричали. С тях зоват го и днес: Миг, Час, Минута, Век, Бързоходец и безброй други. Най-често обаче казвали му Време. И нали също бродел, откакто свят светува, останал в паметта човеческа като Дядо Време. Ама и той не бил старец, а вечно млад хубавец, който не спирал нито за миг, а скачал от място на място, препускал непрестанно през цялата земя, че дори и отвъд нея: в небесните селения, по люспите на Великата змия Океан, дори навестявал звездите, слънцето и брат му Месеца, самия Господ Бог... Рядко се задържал на едно място Дядо Време, нивга не спирали нозете му, вечно напред го понасяли и тъй бързо, че сякаш летели. Едни народи считали го за благодат, други свързвали го с пари, с жизненост, с младост, трети – със страх го наричали прокоба. Всички знаели за него, всички искали да го забавят, да го спрат, па макар и само за миг. Пред никого обаче нямал жалост Дядо Време и вечно крачел по неясния си път.
Само веднъж го спрели очите му. Сторило му се, че за секунда стъпалата му стояли на място, ала за хората изминали векове. Затова и някога людете преживявали по хиляда и повече години. В тия лета Дядо Време не бързал заникъде. Той гледал Баба Година, любувал се на красотата ѝ, поискал я за невеста. Колко само завидяло слънцето, че не можело да се отклони от пътя си като Бързоходеца! Отвисоко наблюдавало девойката и пламъците му се разжарявали от любов към нея, а тя едва отгатвала въжделенията му. Как само обаче засиявало от ревност заревото му, докато гледало как Дядо Време я задява. А той! Той взел често да дохожда при хубавицата. Понякога закачливо наближавал и поднасял в ръцете ѝ китка здравец, друг път пристъпвал полека край нея, за да се опре тя на рамото му, пък да си отдъхне, без да спира. Водица ѝ носел, да накваси устни – нали не бивало да се отклонява от всевечния си път.
По-рано ти казах, че Дядо Време не стоял на едно място, не вървял по друм, определен от Бога. Нему паднал оброк да бъде пътешественик, непознаващ покой, затова и скитал, дето му видят очите. Макар да искал да остави тая своя привичка и да тръгне по един път с Баба Година, страстта към приключенията била по-могъща от всяко чувство в душата му. Затова и нещо все го карало да се отклони, да тръгне, да блуждае, а после се връщал да покрачи пак с нея, да ѝ донесе вкусен свеж плод, нова хубава премяна или пък да закичи косите ѝ с цвете. Хем били родени един за друг девойката и юнакът, хем съвсем различна съдба следвали. Година крачела само по едни и същи друми, всяка стъпка ѝ била позната. Знаела на кои планини ще се диви, знаела и по кои просеки ще поеме, за да е на хлад, ако въздухът от пек се нажежи, знаела от коя река ще пийне водица, преди по таен брод от бряг до бряг да я прекоси. Нали всеки път минавала край природни красоти, край градове и къщи, все еднакви, промените у тях не пробождали нито погледа, нито сърцето ѝ. Същите скали виждала, същите вековни дървета, същите люде, а точно те растели на бой и на ум, закрепвали ръцете им, разхубавявали се ликовете им. Кой знае защо обаче, след време залинявали човеците, заслабвали, прегърбвали се, помръквали очите им. Прорязвана била от бразди кожата им, също като изпръхнала земя. Косите им пък покривало сребро. Един по един тия люде изчезвали, ала Баба Година не знаела ни защо, ни къде отивали.
Па макар също като нея нивга да не спирал, Дядо Време, Бързоходеца над бързоходците, нямал собствен път като своята любима. Той рядко скитал по едни и същи места. Вместо това препускал накъдето тръгнели нозете му. Нийде не се задържал освен край милата си Година. Той срещал хората само по веднъж в живота им. Следващия път наместо тях заварвал чудновати камъни или дъски, на които били изписани имената им. Отивали в земята хората, така знаел Дядо Време и не тъжал за тях. Щом такъв бил животът им, щом така било отредено, нямало защо да скърби. Затова и не ги почитал. Слабовати били, глуповати, едва се появявали на света, а трябвало да го напуснат.
"Като мухи!" – казвал си той, щом видел поредния надпис, и продължавал нататък. За тая работа людете биха рекли, че от неговата камбанария така се виждала земята. Живеел бързо Дядо Време, не спирал. Баба Година пък виждала как хората растат, как стават силни, как умират. Затова двамата гледали по различен начин на света. Не бива обаче да виним Бързоходеца по тая причина. Както ще научиш по-късно, любезни читателю, по-хубаво е, ако срещнеш човек като него, да му покажеш какъв е пейзажът от твоята камбанария. Затова приемай гледната точка на другите. Може пък ти сам да бъркаш."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 6 гласа 
