Тя е родена, за да промени човешката история. Една жена губи живота си, за да даде шанс друг живот да промени хода на историята. Това е началото на пътя на Кая - жената, чиято мисия е да донесе баланс сред човечеството. Родена в недрата на пустинята Наска, най-загадъчното място на планетата, Кая е различна. На границата между съвършенство и свръхестествено, способностите на младото момиче привличат вниманието на тайна организация.

Благодарение на таланта си и техните задкулисни машинации, скоро Кая се превръща в световна знаменитост. Публичният ѝ образ на музикална звезда е идеалното прикритие за дейността ѝ като таен агент на организацията. Мисиите на Кая я изправят срещу Тъмните - таен орден, чиято цел е да контролира световната политика и да наложи матриархат. В битката с тях, Кая ще се изправи срещу още по-могъщи сили, които са готови да унищожат човечеството, за да спасят Земята. И в тези сили се крие най-голямата тайна - тази за нейния произход...

Във всяка конспиративна теория има зрънце истина. Има ли прототип организацията Z в реалния живот? Може би не, но приликата със задкулисните политически игри, на които ставаме свидетели всеки ден, е поразителна...

Анна Палазова е момиче от малък град с романтично име. От години живее във Варна. Нейна творческа страст е писането. Никога не е участвала в литературни конкурси, защото не вярва на подобни форми на оценяване. Веднъж обаче се поддава на изкушението, но не отговаря на условията - преминала е възрастта за участие. Подписва и изпраща есето с името на брат си, който е отличен с национална награда.

Анна поддържа собствен блог, посветен на успеха и жените. През деня работи в IT компания, където отговаря за администрация и финанси, а вечер пише, за да постигне мечтата си да бъде писател. Бяга от стреса на деня като танцува и се омъжва за човек, който споделя увлечението ѝ. "Кая" е дебютният ѝ роман.

"Пустинята Наска
Перу

Кая се роди в мрак. Тъмна беше онази нощ и страшна. Вятърът режеше въздуха с кървав бръснач. Листа и клони се гонеха, подритвани от ледения му дъх. Грееше огромна червена луна, която вместо да разсейва черния цвят на небето, го багреше с трагични щрихи. Лоша поличба или знамение за нов живот...

Майката беше спокойна. Знаеше, че смъртта ѝ дава още няколко мига живот с бебето, преди да я вземе. Опита да се изправи, но не можа. Сложи детето на корема си и се огледа отчаяна. Молеше небесните сили да спасят малката. Пустошта около нея изглеждаше безкрайна. Тя се отпусна и затвори очи. Сълзи намокриха лицето ѝ. Локвата кръв около родилката ставаше все по-голяма. Въздъхна тежко и за последно. Черният ангел я прегърна и я понесе в света на сенките, оставяйки мъртвото ѝ тяло с бебето насред огромна каменна рисунка. Древният олтар, свикнал да поглъща жертвите си, блестеше под яркостта на звездите.

Кая плачеше с пълно гърло. В малкото ѝ двукилограмово тяло имаше много живот и той не искаше да си тръгва. Една огромна змия изскочи от нищото и пропълзя до нея, после още една. Свиха се около бебето като гигантски възглавници и то се успокои. Очите им излъчваха покой, който сякаш хипнотизира малкото човече. В небето се появиха ярки, гърчещи се светлини. Те озаряваха безкрая и пукаха като искри на факла. Мразовитият вятър изчезна и вместо него мека топлина покри с невидима сфера земята около бебето.

Изследователският екип на доктор Нурито Харуки се натъкна на стряскаща гледка. Още по изгрев бяха тръгнали към каменните олтари, за да изпреварят слънцето. Изучаваха мистичните рисунки от пустинята Наска и вече почти месец работеха на терен. Японското правителство спонсорираше експедицията на д-р Харуки и за да отговорят на високите очаквания, работеха по петнайсет часа на ден. Но не бяха подготвени за картината пред себе си. Слънцето тъкмо вдигаше глава над хоризонта и рисуваше със замах червено-оранжеви пътеки, които сливаха пустинята с хоризонта. Отблясъците на утрото събуждаха новия ден. И там, в нищото, насред камъните, завариха жена, обляна в кръв, с бебе на корема и две големи змии, свити до тях.

Черните им люспи отразяваха светлината и ги правеха да изглеждат още по зловещи. Хората бяха замръзнали и никой не знаеше как да реагира. По-едрата змия изправи глава и размърда впечатляващото си тяло. Беше поне двайсет метра дълга и извиваше мускулите си с лекота. Видът ѝ беше труден за определяне. Тя вдигна глава и впери любопитен поглед в хората, това продължи един кратък миг, след което се оттегли в скалите, последвана от другата, пред погледите на смаяните свидетели.
– Боже мой! – възкликна докторът. – Какво е станало тук?

Той се приближи тичешком, макар и уплашен. Цялата група достигна бързо сцената, разтърсила умовете им. Силен бебешки плач кънтеше със силата на живота. Малките му дробове не признаваха смъртта, а раздираха пространството.
– Живо е, бебето е живо! Вижте и майката! – извика той.

Докторът беше дребен подвижен мъж, в средата на трийсетте, с кацнали очила на носа и протъркано облекло на заклет археолог. Той бързо зави детето в ризата си, като го гушна нежно и в същото време оглеждаше голото му телце за наранявания. Асистентката му Сиро, женска версия на доктора, но по-млада и красива, провери пулса на жената. Уви, само детето беше живо. Групата им се върна по най-бързия начин в базовия лагер. Там имаха лекар и щяха да се обадят за помощ за новороденото. А то се беше успокоило и се усмихваше спокойно, сякаш усетило положителните вибрации на хората, които зарязаха работата си, за да се погрижат за него. Медиците бяха удивени, че всичко е наред, предвид това, че момиченцето беше родено насред пустинята, без ничия помощ, и е прекарало една нощ под открито небе. Това беше малко чудо. Чудо, което доктор Харуки кръсти Кая.

Япония
Шест години по-късно

Сиро и съпругът ѝ доктор Харуки решиха, че е знак от съдбата намереното дете. Бяха опитвали няколко години да имат свои деца, но така и не се получи. Запознаха се на един летен лагер. Тя – дъщеря на търговец, а той син на лекар. Още като тийнейджъри усетиха, че са предопределени един за друг. Две поредни години прекарваха горещите месеци заедно, но строгото възпитание не им позволи да минават граници. Летата свършиха и пътищата им се разделиха. Докато един ден, съвсем случайно, погледите им не се срещнаха на спирка в метрото. Оказа се, че са студенти по една и съща специалност. Той завършваше, а тя сега започваше. И съвсем естествено съдбите им се преплетоха и логично се сляха в красив и спокоен брак.
Животът им следваше японската подреденост. Само липсата на дете с времето беше започнала да им тежи.

Но откакто намериха Кая на онези скали, животът им се нареди по прекрасен начин. Скоро след експедицията се върнаха в Япония. Нурито започна работа като преподавател по археология, а тя пишеше за голямо научно списание пак в същата област. Кая влезе като буря в живота им. Обърна го с хастара навън и разпиля реда му. Беше диво дете, с неизчерпаема енергия. И колкото и да се опитваха да я усмирят, тя винаги надделяваше. Беше показала уникални езикови и математически умения от съвсем малка и те се стараеха да ги развиват с допълнителни уроци. Нейната свръхенергичност опитваха да потушат с няколко вида спорт, пеене и танци, на които я насърчаваха да ходи. А тя минаваше през тях, без дори да се задъха. Опитаха се да разберат кои са родителите ѝ, но удариха на камък. Мъртвата жена нямаше документи и нищо, което да я отличи коя е, откъде е. Правиха изследвания на бебето, търсейки ДНК съвпадения, но не откриха нищо, освен лека генетична аномалия, но тя се развиваше като силно и енергично момиче и това бе забравено с времето.

В родната ѝ майка имаше само пръстен, който пазеха за Кая. Малката знаеше, че е осиновена, а и това нямаше как да се скрие, предвид факта, че родителите ѝ бяха азиатци, а тя приличаше на европейка с големи сини очи и тъмна коса. Но тя беше щастлива и обичаше силно семейството си. Живееха в красива малка къща в едно от предградията на Токио. Цветна градина, бяла ограда и куче правеха семейния портрет завършен. Днешният ден беше много вълнуващ за Кая, защото имаше рожден ден. Още от сутринта беше сложила любимата си розова рокля на точки и диадемата на принцеса Нуки, любимата ѝ анимационна героиня.

Майка ѝ работеше от дома им, за да може да е близо до скъпото си момиченце и за да насмогне с ходенето до всичките ѝ извънкласни занимания. Кая бе записвана на много уроци още от тригодишна, а преди месец бе започнала началното си образование. А то се оказа доста по-трудно за преодоляване от всички класове, които бе посещавала преди това. И то не заради сложността на предметите. Уроците ѝ се удаваха с лекота, но въпреки това не обичаше да ходи на училище. В началото беше много горда, че знае всички отговори, на въпросите, зададени от учителката, но с времето усети как това дразни съучениците ѝ. И дори не взимаше участие умишлено, защото много искаше да се впише в обстановката и да има приятели.

Само тя от класа си не беше азиатка. Безброй много пъти бе чувала думичката гайджин, което означаваше чужденец, но детското ѝ сърце усещаше обидата зад това определение. Един ден, на състезание по математика, я изправиха пред цялото училище. Тя трепереше от ужас, че е пред толкова хора, но се овладя и с неуверен глас започна да дава отговор след отговор. И всеки път се справяше. Цифрите сякаш сами се подреждаха в ума ѝ. Това я направи малко по-уверена, докато не видя погледите на децата срещу нея.
– Изрод! – чу шепот близо до себе си.
Тя се сепна и очите ѝ се напълниха със сълзи и въпреки това продължи да дава верни решения. Справи се блестящо, но не можа да се зарадва на аплодисментите на учителите, защото в главата ѝ звучеше само обидата.

Толкова ли беше различна от тях, че не спираха да я отхвърлят? Никой не искаше да стои до нея или да я заговаря, но въпреки това Кая беше упорита и не спираше да опитва. Не сваляше голямата си беззъба усмивка и не се отказваше да търси приятели. И дори десетки пъти на ден да чуваше лоши думички, продължаваше да вярва, че ще намери някой, който да я приеме каквато е. Правеше го, защото бе обещала на майка си. Един ден Сиро я завари избухнала в сълзи. Тя разпита разстроената си дъщеря и дълго ѝ говори за това как не трябва да съди за хората по цвета или положението им. И че другите в един момент ще видят колко е голямо сърцето ѝ. Без да ги интересува каква е и откъде е. А заради знанията и уменията си не трябваше да се срамува, а напротив.

Кая вярваше на спокойния майчин глас безусловно и реши, че няма да позволява на децата да я натъжават, без значение как се държат с нея. И след този разговор не спираше да опитва. Майка ѝ беше поканила всички съученици от класа ѝ за рождения ѝ ден, както и съседските деца. Още от сутринта бе започнала с приготовленията за празника. Беше изпекла няколко тави сладки, а за тортата бе дала сърце и въображение, за да създаде произведение на изкуството. Толкова искаше всичко да мине наред. Сиро се тревожеше за Кая и желаеше всячески да ѝ помогне да излезе от изолацията. Беше събота, красив пролетен ден, изпълнен с птичи песни и смях. Кварталът им беше предпочитан за живеене заради спокойствието му. Провинциален и кокетен, но и на една ръка разстояние от гъмжащия град.

Нурито се опитваше да помага с каквото може и беше загърбил образа на строг съпруг. Дори закачаше украса, свъсил съсредоточено вежди изпод младежки черната си коса. За мъж с ръст 160 см не беше лесна работа да стигне нависоко, но пък го правеше от сърце.
– Дали ще се получи? – Майката беше искрено разтревожена. Тя хвърляше едно око на момиченцето, което си играеше в градината, докато вадеше поредната тава с лакомства от фурната.
– Ще се постараем да се получи, скъпа, не се безпокой! Тя е по-силна, отколкото изглежда.
– Знам, но напоследък е толкова тъжна, а се старае много да се впише.
Сиро обичаше това малко кълбо от емоции. Тя въздъхна и седна на стола, докато съпругът ѝ нареждаше горещите сладки в сребриста табла.
Времето до обяд изхвърча стремително и първите гости бяха на прага им. Сиро тъкмо бе успяла да замени престилката с елегантна рокля, която подчертаваше чаровно дребната ѝ фигура. Хвърли бърз поглед в огледалото и приглади един кичур, измъкнал се от подредения кок. Вече забелязваше някой друг бял косъм, но се правеше, че не ги вижда. Усмихна се на образа си и кръглото ѝ бяло лице засия доволно. Даже си беше сложила грим. Искаше да се представи достойно като домакиня. Звънецът извести, че трябва да отвори вратата. Кая дотича, стиснала куклата си, но усмивката ѝ бързо се стопи, защото на прага бяха само съседките с техните деца и нямаше нито един съученик от класа ѝ.
– Честит рожден ден, Кая! – чу се хоров вик.

Две момиченца и момченце бяха малките ѝ гости. И тримата живееха на същата улица. Лилу и Кики бяха облечени като малки принцеси в сладки жълти рокли, а Йоши, който беше с година по-голям от тях, се правеше на сериозен кавалер, обут в къси панталонки и синя риза. Малко по-късно към тях се присъедини и Соска. Тя беше от училището на Кая и единствена бе уважила празника ѝ. Но само за минути Кая успя да преодолее разочарованието си, че не са дошли всички гости. С присъщия ѝ позитивизъм и огромна усмивка увлече всички в забавни игри. Сиро и Харуки с радост оставиха хлапетата да дивеят, а те се отдадоха на сладки приказки с родителите им. Малките си намериха много занимания. Гонеха се, пяха, танцуваха, редиха домино и хапваха лакомо сладки без ограничение. Шумната им компания пръскаше радостен смях. И след камиончетата дойде ред на роботите и колите.

– Нека играем на въпроси и отговори! – предложи Йоши.
Като единствено момченце му се искаше да изпъкне с нещо по така. Защото вече от час момичетата само обличаха кукли, а това не му беше така интересно.
– Чудесно! – провикна се Соска. – Но да знаеш, че Кая ще знае всички отговори.
Тук Кая малко се смути, но все пак това беше само игра.
– Ами, да поиграем, защо не!
Тя няколко пъти бърка умишлено и дори почти загуби, но в крайна сметка пак излезе победител. И докато очакваше да срещне укори от другите, с изненада видя възхищение в очите им.
– Аз ще стоя само до теб в училище! Толкова си умна! – Думите на Соска много зарадваха Кая и тя вирна малкото си чипо носле. А Йоши се призна за победен и я целуна по бузата, след което избяга засрамен при майка си, но след малко пак се върна при групата.
Този слънчев ден се запечата дълбоко в съзнанието на Кая. След това не ѝ беше толкова трудно да ходи на училище. Вече знаеше, че има приятели и съвсем не беше нужно те да са от класа ѝ. А на всички онези, които ѝ се подиграваха, просто спря да им обръща внимание и в един момент те загубиха интерес да я тормозят.

След още десет години

С ръст Кая вече изпреварваше и двамата си осиновители, при все че беше само на шестнайсет. След час щяха да ходят на конкурс, за който тя се готвеше от месеци. Трябваше да пее на голяма сцена. Беше готова и знаеше, че има талант, макар че усещаше известно притеснение. Но се стараеше да не го показва. Бяха я учили да не се поддава на страховете си и тя упорито следваше това правило във всичко. А и сред публиката щеше да е Йоши. Напоследък улавяше погледа му често. Заедно ходеха на айкидо и на уроци по пеене. Като по-малки бяха неразделни във всякакви щуротии, но с порастването усетиха, че интересът им един към друг се променя в посока, която ги караше да се изчервяват.

– Мамооо, къде са ми слънчевите очила! – Кая надвикваше музиката, която гърмеше в стаята, опитвайки с подскоци да обуе тесни дънки.
– Докога ще вървя след теб, момиченце! – Сиро ѝ се скара строго, но знаеше, че това няма да помогне с дивата ѝ дъщеря.
Сиро влезе в стаята на Кая и ахна.
– Толкова си красива, ще бъдеш прекрасна на сцената!

А Кая наистина се беше постарала. За пръв път беше сложила високи обувки и грим. Знаеше, че за такива конкурси е задължително, макар че все още не се гримираше, нито приемаше себе си за достатъчно пораснала да носи високи обувки. Но сега това беше сценична визия. Иначе знаеше, че ако в делника си се облече така, то Нурито щеше да я върне за преобличане и разгримиране веднага. Но Кая не бързаше да се прави на възрастна. Сега усещаше силно вълнение. Това беше един от най-сериозните конкурси в Токио за млади изпълнители. Всеки допуснат до там, беше повече от талантлив. Конкуренцията щеше да е жестока. А тя обичаше да печели. Беше се научила да приема победата така, както другите приемат загубата.
Пристигнаха малко преди нейния кръг и вече се беше изпотила от притеснение, че ще закъснеят.

Кая се втурна към групата младежи зад кулисите. Организацията беше желязна и не се толерираха никакви забавяния. Музиката кънтеше с все сила. Скоро трябваше да излиза на сцената. Знаеше, че има огромна публика. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Адреналинът ѝ даваше криле. Очите ѝ светеха от вълнение. Но и за миг не се поколеба, че ще се справи. Силно се надяваше баща ѝ да е успял да се измъкне от работа и да е в публиката. Всичко щеше да се излъчва по телевизията, но все пак ѝ се искаше да я видят на живо. Родителите ѝ я подкрепяха във всичко, колкото и налудничаво да беше, и тя искаше да им покаже, че е най-добрата и усилията, които влагат, си заслужават.

Още малко и беше неин ред. Трепереше от вълнение. Останалите се държаха за ръце или се разпяваха, а тя стоеше, вперила поглед в пространството, като замръзнала. Завесата се отвори. Тя се усмихна, сякаш светът беше неин, и минути по-късно наистина го завладя. Започна плахо, но след десетата секунда сякаш ток премина през тялото ѝ. Чувстваше как я обгръща облак от силни вибрации. Страхът изчезна, а гласът и танцът ѝ накараха публиката да крещи."
Из книгата