"Поглежда исполинска смърт
Навсякъде имаше кръв: кръв по подиума в Залата на Съвета, кръв на стъпалата, кръв по стените и пода, и отломките от Меча на смъртните. По-късно Ема щеше да си го спомня като червена мъгла. Откъс от стих отекваше в главата ѝ отново и отново, нещо за това как не можела да си представи, че в хората имало толкова много кръв. Казват, че шокът притъпява големите сътресения, ала нищо у Ема не беше притъпено. Виждаше и чуваше всичко: Залата на Съвета, пълна със стражи. Писъците. Опита се да си пробие път до Джулиън. Стражи се надигнаха пред нея като вълна. До ушите ѝ достигнаха още крясъци: "Ема Карстерс строши Меча на смъртните! Тя унищожи една от реликвите на смъртните! Арестувайте я!".
Не я беше грижа какво ще ѝ направят; трябваше да се добере до Джулиън. Той все още беше на земята, прегърнал Ливи, отблъсквайки всички опити на стражите да изтръгнат мъртвото ѝ тяло от него.
– Пуснете ме да мина – настояваше тя. – Аз съм неговият парабатай, пуснете ме да мина.
– Дай ми меча. – Гласът на консула. – Дай ми Кортана, Ема, и можеш да отидеш да помогнеш на Джулиън.
Ема ахна и вкуси кръв в устата си. Алек се беше качил на подиума, коленичил до тялото на баща си. Подът на Залата беше хаос от щуращи се тела; между тях Ема зърна Марк, разбутващ останалите нефилими с рамене, докато изнасяше изпадналия в безсъзнание Тай. Никога не го беше виждала толкова мрачен. Кит беше с него; къде беше Дру? Ето я там… сама на земята; не, Даяна беше при нея, прегръщаше я и ридаеше, ето я и Хелън, мъчеща се да се добере до тях.
Ема направи крачка назад и едва не падна. Подът беше хлъзгав от кръв. Консул Джия Пенхалоу все още беше пред нея, протегнала тънка ръка към Кортана. Кортана. Мечът беше част от семейството на Ема, част от спомените ѝ, откакто се помнеше. Видя как Джулиън го поставя в ръцете ѝ, след като родителите ѝ умряха, и тя прегръща оръжието като дете, без да обръща внимание на дълбоката рана, която острието бе оставило върху ръката ѝ. Джия искаше от нея да ѝ даде част от себе си.
Ала Джулиън беше там, самичък, окървавен, превит от скръб. Ема подаде меча на Джия и усети как цялото ѝ тяло се напрегна; почти имаше чувството, че чува как Кортана крещи, задето го разделят от нея.
– Върви – рече Джия.
До ушите ѝ достигаха и други гласове, включително и този на Хорас Диърборн, повишен, настояващ, че тя трябва да бъде спряна, че от някого трябва да бъде потърсена отговорност за унищожаването на Меча на смъртните и изчезването на Анабел Блекторн. Гласът на Джия изплющя, нареждащ на стражите да изведат всички от Залата: сега бе време за скръб, не за отмъщение... Анабел щеше да бъде открита... върви си с достойнство, Хорас, или ще бъдеш изведен оттук със стража, сега не е моментът... Ейлийн, помагаща на Дру и Даяна да се изправят, да излязат от стаята...
Ема коленичи на пода до Джулиън. Металически мирис на кръв тегнеше във въздуха. Ливи беше сгърчена купчинка в ръцете му, кожата ѝ имаше цвета на обезмаслено мляко. Престанал бе да вика името ѝ и я люлееше, сякаш тя бе малко дете, опрял брадичка на главата ѝ.
– Джулс – прошепна Ема, ала думата горчеше върху езика ѝ: това бе детското ѝ име за него, а сега той беше възрастен, скърбящ родител. Ливи не бе просто неговата сестра. В продължение на години той се бе грижил за нея като за своя дъщеря. – Джулиън. – Докосна студената му буза, а после ледената буза на Ливи. – Джулиън, обич моя, моля те, нека ти помогна...
Джулиън повдигна бавно глава. Изглеждаше така, сякаш някой беше излял кофа с кръв отгоре му. Кръв покриваше гърдите и шията му, опръскала бе брадичката и бузите му.
– Ема. – Гласът му бе по-слаб от шепот. – Ема, нарисувах толкова много целителни руни...
Ала Ливи бе мъртва още преди той да стигне до дървения подиум. Още преди да я вземе в обятията си. Никаква руна, никакво иратце не биха могли да помогнат.
– Джулс!
Хелън най-сетне бе успяла да си проправи път покрай стражите и се хвърли на пода до тях, без да обръща внимание на кръвта. Ема гледаше като вцепенена как Хелън изважда предпазливо от тялото на Ливи строшеното парче от Меча на смъртните и го оставя на земята. С почервенели от кръвта длани и побелели от скръб устни, тя обви ръце около Джулиън и Ливи, шепнейки утешителни думи.
Около тях стаята се изпразваше. Магнус беше дошъл, движейки се много бавно и ужасно пребледнял, следван от дълга редица Мълчаливи братя. Качи се на подиума и Алек се изправи на крака, хвърляйки се в ръцете му. Докато те се прегръщаха безмълвно, четирима от Братята коленичиха и вдигнаха тялото на Робърт Лайтууд. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, клепачите – грижливо склопени. Тихо прошепнати ave atque vale се разнесоха зад него, докато Братята изнасяха тялото му от стаята.
Консулът се отправи към тях. С нея имаше стражи, зад тях вървяха Мълчаливите братя, пергаментово бели призраци.
– Трябва да я пуснеш, Джулс – каза Хелън с най-нежния си глас. – Тя трябва да бъде отнесена в Града на тишината.
Джулиън погледна към Ема. Очите му бяха забулени като нощно небе, ала тя можеше да ги разчете.
– Нека Джулиън го направи – заяви тя. – Иска той да бъде последният човек, носил тялото ѝ.
Хелън помилва косата на брат си и го целуна по челото, преди да стане.
– Джия, моля те – каза и консулът кимна.
Джулиън се изправи бавно на крака, притиснал тялото на Ливи до себе си. Отправи се към стъпалата на подиума, с Хелън до себе си и Мълчаливите братя зад тях, но когато Ема също се надигна, Джия протегна ръка, за да я задържи.
– Единствено семейството, Ема.
Аз съм част от семейството. Пуснете ме да отида с тях. Пуснете ме да отида с Ливи, изкрещя Ема безмълвно, ала устните ѝ си останаха затворени: не биваше да добавя своята скръб към съществуващия ужас. А правилата на Града на тишината бяха ненарушими. Законът е суров, но е закон.
Малката процесия се отправи към вратата. Кохортата се беше разотишла, но в стаята все още имаше стражи и други ловци на сенки: съпроводи ги тих хор от "здравей и сбогом, Ливия Блекторн".
Консулът се обърна, при което Кортана проблесна в ръката ѝ, и отиде при Ейлийн, която гледаше как отнасят Ливи. Тръпка, извираща сякаш от мозъка на костите ѝ, разтърси тялото на Ема. Никога не се бе чувствала толкова сама – Джулиън си отиваше от нея, а останалите от семейство Блекторн сякаш бяха на милион мили от тук, като далечни звезди, и тя копнееше за семейството си с мъчителна страст, която бе почти унизителна, и искаше Джем и Кортана в ръцете си и да забрави Ливи, обляна в кръв и издъхваща, сгърчена като счупена кукла, докато Залата на Съвета изригваше, а прекършената корона отнасяше Анабел... дали някой друг освен нея го беше видял?
– Ема? – Две ръце се обвиха около нея, познати, нежни ръце, които я изправиха на крака. Кристина, която трябва да я бе изчакала през целия хаос, която бе останала упорито в Залата, докато стражите крещяха всички да се разотиват, останала, за да бъде до Ема. – Ема, ела с мен, да се махнем от тук. Аз ще се погрижа за теб. Corazoncita, ела с мен. Ема ѝ позволи да ѝ помогне да се изправи. Магнус и Алек идваха към тях, лицето на Алек беше обтегнато, очите му, зачервени. Уловила Кристина за ръка, Ема обходи с поглед Залата, която сега изглеждаше напълно различна от мястото, в което бяха пристигнали преди няколко часа. Може би защото тогава слънцето все още не беше залязло, помисли си, чувайки смътно как Магнус и Алек казват на Кристина да я отведе в къщата, отредена за семейство Блекторн. Може би защото стаята беше притъмняла и в ъглите бяха легнали сенки, гъсти като боя. А може би защото сега всичко беше различно. Може би защото нищо вече нямаше да бъде същото.
– Дру? – Хелън почука лекичко на затворената врата. – Дру, може ли да поговорим?
Поне мислеше, че това бе стаята на Дру. Къщата край канала, в съседство с дома на консула на Принсуотър Стрийт, бе подготвена за семейство Блекторн преди срещата, тъй като бяха предвиждали да прекарат няколко дни в Идрис. Даяна я беше показала на Хелън и Ейлийн преди срещата и Хелън беше оценила докосването на любящите ръце на Даяна, което се усещаше във всичко: в кухнята имаше цветя, бяха залепени имената на вратите на стаите – една с две тесни легла за близнаците, за Тави – друга, пълна с книги и играчки, които Даяна бе донесла от собствения си дом над магазина за оръжия.
Хелън беше спряла пред малка стая с тапети на цветя.
– За Дру може би? – предположила бе тя. – Хубава е.
Даяна не изглеждаше убедена.
– О, Дру не е такава – отвърнала бе тя. – Може би ако тапетите бяха на прилепи или скелети.
Хелън беше потръпнала и Ейлийн бе уловила ръката ѝ.
– Не се притеснявай – прошепнала бе тя. – Отново ще ги опознаеш. Ще бъде съвсем лесно.
И я беше целунала по бузата.
И навярно би могло да бъде, помисли си Хелън, докато се взираше във вратата с бележката, на която пишеше Друзила. Може би ако всичко беше минало добре. Острата агония на скръбта лумна в гърдите ѝ... чувстваше се така, както си представяше, че би се чувствала рибка, уловена на рибарска кукичка, гърчеща се в опит да се отскубне от болката, раздираща тялото ѝ.
Помнеше тази болка от смъртта на баща си, когато единствено мисълта, че трябваше да се грижи за семейството си, за децата, ѝ бе помогнала да продължи напред. Опитваше се да стори същото и сега, ала беше ясно, че децата (ако все още можеше да бъдат наречени така; единствено Тави все още беше дете и в момента беше в дома на инквизитора, за щастие – пропуснал ужаса, разиграл се в Залата на Съвета) се чувстваха неловко в нейно присъствие. Сякаш беше непозната.
От което болката в гърдите ѝ само още повече се усили. Щеше ѝ се Ейлийн да беше с нея, но тя бе отишла при родителите си за няколко часа.
– Дру – повика Хелън отново, почуквайки малко по-силно. – Моля те, пусни ме да вляза.
Вратата се отвори рязко и Хелън побърза да отдръпне ръка, преди да беше ударила, без да иска, сестра си по рамото. Дру стоеше пред нея и я гледаше сърдито, облечена в черните си дрехи за срещата, които не ѝ бяха по мярка – прекалено тесни в кръста и гърдите. Очите ѝ бяха толкова зачервени, че сякаш бе размазала алени сенки по клепачите си.
– Знам, че вероятно искаш да си сама – каза Хелън, – но трябва да знам, че...
– Съм добре? – прекъсна я Дру малко рязко.
Ясно бе какво иска да каже: Как бих могла да съм добре?
– Оцеляваш.
Дру извърна поглед за миг, плътно стиснатите ѝ устни потрепериха. Хелън до болка искаше да сграбчи малката си сестра и да я прегърне, да я гушне така, както правеше, когато Дру беше упорито, току-що проходило мъниче.
– Искам да знам как е Тай.
– Спи – отвърна Хелън. – Мълчаливите братя му дадоха успокояваща отвара, а и Марк е с него. Искаш ли и ти да поседиш с тях?
– Аз...
Дру се поколеба и на Хелън ѝ се прииска да можеше да измисли нещо утешително, което да каже за Тай. Ужасяваше се от това какво ще се случи, когато се събуди. Тай беше припаднал в Залата на Съвета и Марк го беше отнесъл при Братята, които вече бяха в Гард. Бяха го прегледали в зловеща тишина, след което бяха заявили, че физически е здрав, но ще му дадат билки, които да го приспят. Че понякога умът знае кога е време да изключи, за да се подготви за изцеляване. Макар Хелън да нямаше представа как една нощ, дори една година, прекарани в сън, биха могли да подготвят Тай за загубата на близначката му.
– Искам Джулс – каза Дру най-сетне. – Тук ли е?
– Не – отвърна Хелън. – Все още е с Ливи. В Града на тишината.
Щеше ѝ се да добави, че всеки момент ще се върне (според Ейлийн церемонията по полагането на някого в Града, в подготовка за кремацията му, била кратка), но не искаше да каже на Дру нищо, което би могло да излезе невярно.
– А Ема?
Гласът на Дру беше учтив, но красноречив: Искам онези, които познавам, не теб.
– Ще отида да я потърся.
Едва се бе извърнала от вратата на Дру, когато тя се захлопна зад нея с тихо, но решително изщракване. Примига учестено, за да пропъди сълзите… и видя Марк, застанал в коридора на няколко крачки от нея. Беше се приближил толкова безшумно, че изобщо не го беше усетила. В ръката си държеше смачкан лист, който приличаше на огнено съобщение.
– Хелън. – Гласът му беше дрезгав. След всички тези години в Дивия лов дали скърбеше така, както скърбяха елфите? Изглеждаше някак раздърпан, изтощен: под очите и край устата му се бяха врязали съвсем човешки бръчки. – Тай не е сам… Даяна и Кит са с него, пък и той все още спи. Искам да говоря с теб.
– Трябва да намеря Ема – каза Хелън. – Дру пита за нея.
– Стаята ѝ е съвсем близо, можем да я повикаме, преди да тръгнем.
Марк посочи към далечния край на коридора. На сиянието на лампите с магическа светлина ламперията от дърво с цвят на мед излъчваше топлина, в различен ден мястото би било наистина красиво.
– Да тръгнем? – повтори Хелън.
– Получих съобщение от Магнус и Алек, в къщата на инквизитора. Трябва да отида да взема Тави и да му кажа, че сестра му е мъртва. – Марк ѝ протегна ръка с разкривено от болка лице. – Моля те, Хелън. Ела с мен."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.00 / 4 гласа 
