"Руслан беше отпуснал удобно туловището си на големия стол, който страдалчески поскърцваше под тежестта му. Охранителната кабинка – неговото работно място – бе оборудвана с 9 монитора, 8 от които следяха обстановката в комплекса. Вниманието му в момента обаче беше отдадено на средния, където вървеше игрален филм с напрегнато действие в болница. Разказваше за човек, прекарал месеци в кома, и за необходимостта от вземане на решение дали да се прибегне до хуманно приспиване или не. Клетникът нямаше роднини и не беше посочил свой близък, който да направи важния избор в такъв момент, и това усложняваше ситуацията до крайна степен. Руслан не бе толкова затормозен от сюжета на филма, колкото от играта, която мислено играеше сам със себе си – да реши кого той самият евентуално би натоварил с тази отговорност, ако нещата касаеха него. В ума си търсеше точния човек, който, ако, не дай боже, се наложи, да реагира адекватно и да освободи душата от тялото.
Майка му? Абсурд. Не би запазила самообладание, щеше да бъде напълно съкрушена. Неефективна. Баща му? Дори не знаеше дали проклетият алкохолик е жив. Васил или Дима, колегите? Може би най-близките му хора в момента. Не. Вместо решение щяха да заплашват лекарите с побой и мъст или ще опитат да подкупят някого, от когото смятат, че зависи да живее. Хора без нужния подход и интелект. Последното важеше и за момичето, с което бе имал подобие на връзка в последните месеци. Сети се и за един свой братовчед, умно и намахано копеленце, определено. Можеше и да свърши работа. Обаче много се надуваше, играеше го важен адвокат и прекаляваше. А и не бяха толкова близки. По-скоро не. Изненада се колко е трудно да се намери човек за такова съдбовно решение.
– Какво правиш, теле? – прекъсна мислите му Женя, който нахълта в кабинката.
Женя, с прякор Къдравия, беше дясната ръка на боса, за когото работеше Руслан, и не пропускаше да провери лично поне веднъж на ден дали охранителят си е на поста.
Последният разпалено го въведе в сюжета на филма и му обясни казуса. И двамата замълчаха за минута.
– Доста шибан въпрос, вярно – заключи Женя и извади цигара.
– Аха. Ти? Кого би избрал?
– Де да знам. Сложна работа...
Двамата отново потънаха в размисъл, от който ги откъсна раздвижване в картината на първия екран. Три познати коли приближаваха портала. Руслан и Женя се спогледаха.
– Него! Него бих избрал – каза Женя с усмивка, кимайки към колите навън. Намигна на Руслан, отвори вратата и с бодра крачка се запъти към основната сграда. Шефът се прибираше. Разбира се, определено шефът. Това е отговорът! – каза си Руслан. Космите по внушителните му ръце настръхнаха, макар всичко да бе на игра и във въображението му. Почувства се поласкан и изпълнен с умиление от мисълта, че човек като шефа ще се ангажира с негови лични неща. А дали наистина би се ангажирал? Да, щеше. Защото би било важна ситуация и защото шефът беше и точен наред с всичко останало. Освен това Руслан беше сред най-старите в бригадата. Доверен и ценен служител, на "ти" с него. Успокои се. Късметлия съм, помисли си. Едва ли в целия свят съществуваше по-подходящ човек за такава задача. Шефът щеше да подходи хладнокръвно, да проучи и узнае всичко необходимо, да прецени наличните шансове и да действа. Да събере мнения и експертизи от компетентни хора. Ако трябва, ще ги позлати. Ако трябва, ще ги избие. Едно беше сигурно – при този залог нямаше карта с по-големи шансове за успех от шефа.
Развълнуван от тази мисловна игра и горд от крайния резултат, охранителят ентусиазирано излезе от кабинката, готов да посрещне кордона. Първата кола спокойно влезе през портала, чиито врати се отваряха дистанционно, и го подмина. Втората управляваше Виталий, отскоро началник на охраната и съответно ръководител на Руслан. Шефът очевидно беше в третата този път. Често сменяше колите. Руслан не можеше да бъде сигурен заради тъмните стъкла. Виталий спря и свали стъклото.
– Какво става, теле, всичко наред ли е? Качи се горе на терасата с бинокъла да поогледаш наоколо. След 30 минути шефът излиза пак. Сам.
– Как сам бе, глупости! – отвърна Руслан с типичния си писклив глас, придаващ комичност на огромната му фигура.
– Като ти казвам сам, значи сам. Не философствай! Така иска.
– И никой няма да го вози даже? – попита Руслан, докато колата потегляше. В отговор получи отрицателно размахване на пръст през затварящото се стъкло.
Отиде за бинокъла и бавно, пуфтейки, се заизкачва по стълбите към най-високата външна тераса, за да хвърли рутинен поглед на пустите поля около къщата.
От дълго време не се беше случвало. Шефът наистина излезе сам. Шофираше една от колите, прибрали се преди малко. Намигна му приятелски и колата бавно подмина кабинката, давайки време на външните порти да се отворят докрай. "Успех, Юри... Успех и късмет, където и да отиваш, каквото и да правиш", пожела мислено Руслан и изпълнен с умиление, сърдечно махна с ръка на шефа. Излезе навън и неподвижен проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. Обзе го необяснимо чувство на тревожност.
Няколко минути по-късно, докато колата се носеше из пустошта през петте километра, отделящи къщата от първите признаци на урбанизация, Юри още веднъж премисляше стратегията и решението си. Дръзко и опасно, нагло. Объркващо. Значи е оправдано, каза си с вътрешна усмивка. Въпреки меланхоличното настроение, което го бе обзело напоследък, сега изпитваше вълнение от предстоящата среща. Бе готов да загине, както през повечето дни в последните три години. Напълно осъзнаваше риска за това, дори го беше удостоил с цифра – около 30% шанс за фатален изход днес.
За пореден път си даваше сметка, че именно такива действия му носеха предимството, което имаше. Неоправдано смелите рискове, неразбираеми за нормалните хора, дори за тези в подобно на неговото положение. Отново си припомни, че именно този подход го изкачи там, където е. Нямаше намерение да спира, колкото и изкушаващо да изглеждаше след всичко, което бе постигнал. Беше дал дума на себе си да се придържа към наложения принцип. Усещаше, че в момента, в който му изневери, всичко ще отиде по дяволите и постигнатото ще загуби смисъл.
Имението на Игор Жужин не беше далече. Намираше се в друга, слабо населена част на града, където неравномерно застроени къщи почиваха в подножието на малка хълмиста местност. В района имаше ниска растителност, някои от безкрайните масиви се обработваха. Последните два километра бяха по стръмен, безлюден път, отклонен от другия, идващ от Околовръстния. Шосето не бе в добро състояние. Маркировка липсваше, а от двете му страни заплашително надничаха недружелюбни храсти, преплетени един в друг.
Локацията със сигурност не беше избрана случайно и Юри знаеше, че скоро колата му ще попадне в обсега на контролирано наблюдение. Това, че идва само една кола, щеше да предизвика объркване и да наложи консултации в имението. Почуди се дали и точно в кой момент охранителите ще съобщят, че чаканият гост пристига вероятно сам, без охрана. Доколко бяха самостоятелни и решителни. Без съмнение, за човек с такъв статут работеха топ професионалисти, измежду най-добрите в занаята, с опит и умения да реагират адекватно в далеч по-сложни ситуации без менторски наставления.
И все пак това, че пристига сам, беше объркващо. Неочаквано. И важно. А неочакваното винаги буди тревожност. Определено щяха да го информират. Просто информация, без чакане на инструкции. Нямаше да покажат объркване, най-малко Игор. Дали изобщо ще го спомене по време на срещата? Може би под формата на шега или дързък коментар, но в никакъв случай, показвайки смут. Подобни срещи бяха донякъде рутинност. При всички положения къщата беше оборудвана със специално помещение, където охраната да чака, докато срещата между началниците приключи. Разбира се, в присъствието на колегите им от страна на домакините. Та днешната визита очевидно променяше малко установената практика и вероятно ще породи коментари. Юри бе обмислил и отговор на евентуална забележка. Всичко това – при условие че не ме затрият още преди каквато и да било среща, помисли си Юри и се ухили иронично."
Из книгата
Рейтинг: 9.78 / 9 гласа
