"– Обичам те. Две странни, малки думички, които съдържаха толкова мощ. Не че лейди Джорджиана Пиърсън - дъщеря на един херцог и сестра на друг, рожба на чест и отговорност и безукорна репутация, потомка на знатен род от висшето общество - някога ги бе чувала. Аристократите не обичаха. А ако го правеха, със сигурност нямаше да паднат толкова ниско, че да го признаят. Затова наистина бе смайващо, че думите се изтърколиха от устните ѝ с такава лекота, непринуденост и искреност. Но Джорджиана никога през своите шестнайсет години не бе вярвала в нещо толкова силно и никога не бе била толкова нетърпелива да се избави от оковите на очакванията, свързани с нейното име, минало и семейство. Всъщност тя бе прегърнала риска и наградата, изпълнена с възбудата най-после да чувства. Да живее. Да бъде. Рискът да върви по дяволите; това беше любов. И тя я бе освободила. Със сигурност никога нямаше да има миг, по-красив от този - в обятията на любимия мъж, този, с когото щеше да прекара остатъка от живота си. Този, с когото щеше да изгради бъдеще, загърбвайки името, семейството и репутацията си.
Джонатан щеше да я закриля. Той ѝ го бе казал, когато я бе защитил от студения мартенски вятър и я бе довел тук, в конюшните на семейното имение. Джонатан щеше да я обича. Той ѝ бе прошепнал думите, докато ръцете му развързваха шнурчетата на роклята, повдигаха полите и смъкваха фустите, обещавайки ѝ всичко, докато я докосваше и галеше. И тя му ги бе нашепвала обратно. Давайки му всичко. Джонатан. Въздишката на удоволствие се бе понесла към наклонените греди, докато се сгушваше по-близо до гърдите му, обгърната от жилави мускули и грубо сено, покрита с топло конско одеяло, което би трябвало да дращи и да боде, но някак си беше омекнало, несъмнено от емоциите, на които току-що бе станало свидетел. Любов. Която се възпяваше в сонетите, баладите, вълшебните приказки и романите. Любов. Изплъзващото се чувство, което караше хората да плачат, пеят и страдат от желание и страст. Любов. Чувството, което преобръщаше живота и изпълваше всичко със светлина, топлина и магия. Чувството, което всички живи същества на този свят отчаяно жадуваха да открият.
И тя го бе намерила. Тук. В мразовитата зима, в прегръдките на това великолепно момче. Не. Мъж. Той беше мъж, както тя се бе превърнала днес в жена в обятията му, притисната до тялото му. Кон изцвили в конюшнята долу, потропвайки с копита по пода на клетката, нетърпелив да получи храна, вода или внимание. Джонатан се раздвижи под нея и тя се сви до него, придърпвайки по-плътно одеялото около телата им.
– Не още.
– Трябва да вървя. Имат нужда от мен.
– Аз имам нужда от теб - промълви тя с най-кокетната си усмивка. Ръката му се разпростря върху голото ѝ рамо, топла и груба до гладката кожа, изпращайки вълни на удоволствие по цялото ѝ тяло. Толкова рядко я бяха докосвали - първо, защото беше дъщеря на херцог, а после и сестра на херцог. Чиста. Небелязана. Недокосвана.
Досега. Тя се усмихна. Майка ѝ щеше да припадне, когато узнаеше, че дъщеря ѝ нямаше нужда, нито намерение да дебютира в обществото. А брат ѝ - херцог Високомерие - най-невъзможният знатен аристократ, когото Лондон познаваше... нямаше да го одобри. Но на Джорджиана не ѝ пукаше. Тя щеше да бъде госпожа Джонатан Тавиш. Нямаше да използва титлата "лейди", полагаща ѝ се по рождение. Не я искаше. Искаше само него. Нямаше значение, че брат ѝ щеше всячески да се постарае да попречи на брака. Вече не можеше да го спре. Онази конкретна кобила бе напуснала всеизвестния благороднически обор.
Но Джорджиана бе останала в плевнята. При мисълта се изкиска, замаяна от любов и риск - двете страни на едничката възнаграждаваща монета. Той отново се раздвижи под нея, вече изплъзвайки се от топлия пашкул на телата им, и студеният зимен въздух накара кожата ѝ да настръхне.
– Трябва да се облечеш – рече той, докато нахлузваше панталона. – Ако някой ни залови... Не беше нужно да довършва; повтаряше същото от седмици, откакто за пръв път се целунаха, по време на откраднатите минути след това. Ако някой ги заловеше, той щеше да бъде бичуван или нещо по-лошо. А тя щеше да бъде погубена. Но сега, след днешния ден, след като легна гола в това грубо зимно сено и му позволи да я изследва, докосва и обладае със загрубелите си от работа ръце... тя наистина беше погубена. И не я беше грижа. Това нямаше значение. Тя имаха любовта си и това беше достатъчно. Аристокрацията не беше за завиждане. Трябваше да я съжаляват. Защото без любов какъв бе смисълът да се живее? Девойката въздъхна, вперила поглед в Джонатан, дивейки се на грацията, с която облече ризата и я пъхна в панталона, как обу ботушите, сякаш го бе правил хиляди пъти в помещения с нисък таван. Завърза връзката около шията, нахлузи сакото, после зимното палто, движенията му бяха гладки и спокойни."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.25 / 4 гласа 
