"Старият уличен търговец веднага забеляза момчето, рязко отличаващо се сред тълпата от добре облечени брокери и банкери, изпълнили улиците на Долен Манхатън. Късо подстриганата черна коса, която, ако беше чиста, щеше да се вие на непокорни къдрици, сега стърчеше на сплъстени кичури изпод прокъсаната филцова шапка. Закърпена риза, разкопча- на на врата навярно заради юлската жега, покриваше тесните му крехки рамене, а парче кожен ремък придържаше мърлявия, прекалено голям панталон. Момчето едва тътрузеше краката си, обути в груби черни ботуши, подходящи по-скоро за някой гигант, и стискаше под мишница продълговат вързоп.
Уличният търговец се облегна на ръчната количка, върху която бяха подредени тави със сладкиши, и се загледа в момчето, което си пробиваше път през многолюдното множество, сякаш беше враг, който трябваше да бъде завладян. Старецът често забелязваше това, което убягваше от погледа на околни- те, и нещо в този млад скитник привлече вниманието му.
– Ей, ти, ragazzo. Има сладкиш за теб. Въздушен като целувка на ангел. Vieni qui!
Хлапакът обърна глава и се вторачи с копнеж в лакомствата, които съпругата на търговеца печеше всеки ден. Мъжът почти го чуваше как мислено брои монетите, скрити във вързопа, кой- то здраво притискаше към себе си.
– Ела, ragazzo. Това е подарък! – викна продавачът и му протегна голям ябълков сладкиш. – Подарък от стар човек за един новодошъл в най-важния град в света.
Момчето мушна предизвикателно палец в колана на панталона си и се приближи към количката.
– Божке, откъде ти хрумна, че съм новодошъл?
Акцентът му, силен като аромата на растящия в Каролина жасмин, носещ се над памуковите полета, не можеше да се сбърка с нищо и старецът прикри усмивката си.
– Може би на мен, стария глупак, само така ми се струва, а?
Момчето сви рамене и подритна с върха на ботуша си някакъв боклук.
– Не казвам, че съм, ама не казвам и че не съм. – Посочи с мръсния си пръст към количката. – Колко искаш за това?
– Не казах ли, че е подарък?
Хлапакът помисли, сетне кратко кимна и протегна ръка.
– Много благодаря!
Докато вземаше сладкиша, към количката се приближиха двама бизнесмени в рединготи и с високи цилиндри на главите. Погледът на момчето пренебрежително се плъзна по дебелите златни верижки на часовниците, сгънатите чадъри и излъсканите черни обувки.
– Проклети глупави янки – промърмори то.
Мъжете, увлечени в разговор, не го чуха, но веднага след като си тръгнаха, старецът се намръщи.
– Май моят град не е подходящо място за теб, така ли? Минаха само три месеца, откакто войната свърши. Нашият президент е мъртъв. Страстите все още не са се уталожили. Момчето приседна на ръба на тротоара, за да изяде сладкиша.
– Аз не уважавам много господин Линкълн. Мисля, че беше инфантилен.
– Инфантилен? Madre di Dio! Какво означава тази дума?
– Глупав като дете.
– И откъде хаймана като теб знае такава учена дума?
Момчето засенчи с длан очи от прежурящото следобедно слънце и ги присви срещу стареца.
– Четенето на книги е мое призвание! – важно обяви то. – Точно тази дума научих от господин Ралф Уолдо Емерсън. Аз съм горещ почитател на господин Емерсън. – Деликатно гризна от крайчето на сладкиша. – Да си призная, не знаех, че е янки, когато започнах да чета есетата му. Направо пощурях, когато разбрах. Но тогава беше прекалено късно. Вече, както се казва, бях станал негов ученик.
– Този господин Емерсън. Какво толкова специално е казал?
Парченце ябълка беше залепнало за върха на мръсния показалец на момчето и то го облиза с малкия си розов език.
– Той говори за характера и самоувереността. Мен ако питаш, увереността в собствените сили е най-важното качество, което притежава човек, нали така?
– Според мен вярата в Бог е най-важното.
– От някое време вече не вярвам много в Бог, нито в Исус. Преди вярвах, но през последните няколко години на какво ли не се нагледах. Видях как янките колеха добитъка ни и палеха хамбарите ни. Как застреляха кучето ми Фъргис. Как госпожа Луис Годфри Форсайт изгуби съпруга си и сина си Хенри в един и същи ден. Очите ми се състариха.
Уличният търговец по-внимателно се взря в хлапака. Малко, сърцевидно лице. Леко вирнато носле. Струваше му се истински грях, ако деликатните му черти загрубееха с възмъжаването.
– На колко си години, ragazzo? Единайсет? Дванайсет?
Удивителните му тъмновиолетови очи предпазливо се присвиха.
– На достатъчно години, предполагам.
– Къде са родителите ти?
– Майка ми е починала при раждането ми. Баща ми умря в битката при Шайло преди три години.
– Ами ти, ragazzo? Защо си дошъл тук, в моя град Ню Йорк?
Момчето натъпка последния залък в устата си, пъхна вързопа под мишница и стана."
из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
