store.bg - бързо, лесно и удобно
store.bg - бързо, лесно и удобно!
Използваме бисквитки, за да осигурим възможно най-доброто преживяване в нашия уебсайт. За да работи store.bg правилно е необходимо съгласие с употребата им!
Детайлни настройки
Съгласен съм с бисквитките
Грижа за клиента   |   За контакти
Начало   Книги    Художествена литература    Преводни романи и разкази    ...    Маратон - Крисчън Камерън
Начало   Книги    ...    ...    Исторически ром...  
Търсене
Хиляди книги на
супер изгодни цени
Книги
Списания

Маратон


Крисчън Камерън

Стандартна цена 19.99 лв.
Вземи с отстъпка -10% до 05-04-2020г.
Цена:  17.99 лв.
Цена за доставка за гр. София - 2.90 лв.
Безплатна доставка за София при поръчка над 50 лв.
За цена и срок извън гр. София кликни тук.
Тази книга може да бъде доставена в дните:
Понеделник 06-04-2020 г., Вторник 07-04-2020 г. или
Сряда 08-04-2020 г.
Продукт#265843
ВидКнига
НаличностДа, на склад при доставчик
Физически е наличен при доставчик на store.bg
Издадена14-10-2019 г.
ИздателствоБард
Категории
КорицаМека
Страници464
Размери14.20 / 21.00 / 2.50 cm
Тегло0.406 kg
EAN9789546559555
ISBN9789546559555
Видео
  • Описание
  • Откъс от книгата
Персите идват! Преди 2500 г. гърци и перси влизат в решителна битка!
Цар Дарий е изпратил огромна войска да се разправи с бунтовните гърци и да изгори Атина до основи. В равнината на Маратон срещу персите се изправя много по-малобройната войска на атиняните и на техните съюзници от Платея. Битката с подобна огромна сила изглежда обречена. И в същото време подчинението би означавало унищожаване на всичко, за което са мечтаели гърците.

В прахта и жегата на Маратон, в трясъка на копията и щитовете, сред грохота на копита и писъците на умиращите, воините на Атина ще открият истинската цена на свободата.
Не ставам по-млад и това е факт. Но смятам, че историята на живота ми е добра. В противен случай вие, младите, нямаше да се събирате с такова нетърпение, за да я чуете.

Скъпа, ти доведе при мен драскача си. Той обеща да запише целия ми разказ по новия начин, макар че ако зависеше от мен, бих предпочел да го чуя като рапсодия от старото време. Но старите времена отмряха с мидийците, нали? Сега всичко е различно. Светът, за който ви разказвам, е мъртъв като героите на Омир при Троя. Дори моята тугатер си мисли, че съм останка от времето, когато боговете още ходели по земята. Виждате ли?

Вие, младите, сте за смях. Толкова сте изнежени. Но сте такива, защото ние избихме всички чудовища. Така че чия е вината?

И изчервяващото се момиче се върна – а само видът ти ме кара да се почувствам по-добре, дете. Аз самият бих те взел, но всичките ми други жени ще възразят. Ха! Вижте цвета по лицето ѝ, мои млади приятели. Онзи огън под кожата. Оженете се бързо за нея, преди огънят да пламне някъде, където не бива.

Имам чувството, че дъщеря ми е довела всеки младок от града, че и неколцина от крайбрежието, само да чуят как старецът ѝ говори за съдбата си. Донякъде е ласкаещо – но вие знаете, че ще ви разкажа за Маратон. И че няма по-благороден момент в цялата история на хората – на елините. Ние се изправихме срещу тях и бяхме по-добрите.

Но нещата не бяха такива в началото. Различаваха се толкова, колкото човек може да измине за цяла година на гърба на добър кон.

За онези от вас, които сте пропуснали първите вечери от многословната ми история, аз съм Аримнест от Платея. Разказах как баща ми беше ковач в града ни, как тръгнахме да се бием със спартанците при Ойное и как проведохме три сражения за една седмица. Как той беше убит от братовчед си Симон. Как Симон ме продаде в робство далеч на изток при йонийците и как израснах като роб в дома на един чудесен поет от Ефес, един от най-чудните градове на света, в сянката на храма на Артемида. Бях роб на поета Хипонакс и на сина му Архилог. След време те ме освободиха. Станах воин, после велик воин, а когато започна Дългата война – войната между мидийците и гърците – служих с атиняните в Сарди.

Защо, ще попитате. Дъщеря ми ще изстене, когато ме чуе да разказвам това отново, но аз обичах Бризеида. Всъщност да кажа, че я обичах – тъмнокосата дъщеря на Хипонакс, въплъщението на Артемида и може би и на самата Афродита, същинска Елена, завърнала се на земята, – ами, да кажа, че я обичах, е като да кажа нищо. Както ще чуете, ако останете да слушате.

Бризеида не беше единственият човек в Ефес, когото обичах. Обичах и Архилог, истинския приятел от младостта ми. Аз бях негов другар, първо като роб, после като свободен – и се съревновавахме. Във всичко. Обичах също и Хераклит, най-великия философ на времето си. За мен най-великият на всички времена, почти като бог в мъдростта си. Той и само той ме възпря да не възмъжея като чист убиец. Даде ми съвет, който не послушах – но който си остана в главата ми. Чак до днешния ден. Той ме научи, че реката на живота тече непрекъснато и че изтеклото никога не може да се върне. По-късно разбрах, че се е опитвал да ме държи настрана от Бризеида.

Когато баща ѝ ни хвана заедно, това беше краят на младостта ми. Бях изхвърлен от домакинството и затова се озовах с атиняните в Сарди, а не във фалангата на мъжете от Ефес и да спася Хипонакс, когато мидийците му нанесоха смъртната рана.

Намерих го да крещи на бойното поле и го изпратих на последния му път, защото го обичах, макар че навремето бях негова собственост. Бях приключил с любовта, но синът му Архилог не виждаше нещата по този начин и двамата с него станахме врагове.

Прекарах следващите години на Йонийското въстание – първите години на Дългата война – в трупане на слава с всеки удар, който нанасях. Сигурно трябва да се изчервявам, като го казвам – но защо да го правя? Когато служих в Сарди, бях мъж, на когото другите мъже можеха да се доверят, ако е застанал до тях в бойната редица. Когато поведох кораба си срещу персите в голямата битка при Кипър, бях воин, от когато останалите се страхуваха в бурята от бронз.

Гърците победиха в морското сражение, но изгубиха на суша през онзи ден на Кипър. И гръбнакът на въстанието би трябвало да се пречупи, но не стана така. Върнахме се на Хиос и Лесбос, постъпих при атинянина Милтиад – велик аристократ и велик пират, – намерихме нови съюзници и сраженията се прехвърлиха в Херсонес, земята на Троянската война. Сражавахме се с мидийците по море и суша. Понякога ги побеждавахме. Милтиад направи пари, аз също. Имах свой собствен кораб и бях богат.

Убих много мъже.

А после се сблъскахме с мидийците в Тракия – само по няколко кораба от двете страни. Междувременно Бризеида беше омъжена за най-силния мъж в гръцкото въстание – и беше открила, че е пречупена тръстика. Победихме персите и тракийските им съюзници и аз убих съпруга ѝ, макар че той уж беше на моя страна. Дори сега ми иде да се смея – беше добро убиване и плюя на сянката му.

Но тя не ме желаеше, освен в леглото и мислите си. Бризеида ме обичаше така, както аз обичах нея, но тя искаше да бъде царица на йонийците, а не курва на пират – а през онези години аз си бях точно пират с кръв по ръцете.

Приех го. Но това ме разтресе за известно време.

Напуснах Тракия и Милтиад и се върнах у дома в Платея. В града, в който мъжът, който уби баща ми и се ожени за майка ми, управляваше семейното ни стопанство.

Симон и четиримата му синове. Моите доведени братя.

Както и твои чичовци, дъще. Симон беше нищожество и страхливец, но не бих казал същото за издънките му. Те бяха корави кучи синове. Не го посякох. Обърнах се към събранието, както учителят ми Хераклит би поискал да направя.

Законът уби стария Симон страхливеца, но синовете му искаха отмъщение.

А персите бяха твърдо решени да съкрушат йонийците и да стъпят на вратовете им.

А Бризеида продължи да се жени за велики мъже и да ги намира немощни.

Знаете ли, светът е във формата на купа на аспис . По края му реката-океан го обгражда от всички страни; горе, където порпаксът се закрепва за ръката, са слънцето и луната, а между всичко това се намира огромният кръг на сушата. Мидийци и перси, скити и гърци, йонийци и еолийци, италийци и етиоп­ци, египтяни и африканци, лидийци и кари, келти, финикийци и боговете само знаят какви още изпълват купата на асписа от край до край. И в онези дни, когато Дългата война започна да се разгаря като огън, пламнал в сухи съчки, можеше да се чуе как мъже говорят за война, водят война, убиват, умират, изработват оръжия и тренират с тях навсякъде в купата, докато хорът на облечения в бронз бог не изпълни света.

Беше шестата година на Дългата война, когато Хипарх беше архонт в Атина, а Мирон беше за втори път архонт в Платея. Тисикрит от Кротон спечели надбягването в Олимпия. Времето беше хубаво, реколтата бе богата.

Мислех си, че ще мога да се установя и да стана ковач и земеделец, какъвто беше баща ми навремето.

Арес сигурно се е смял на намеренията ми.



І. Ладе

Ще дойде време, Милете, кроячо на лоши постъпки,

когато пир ще доставиш и бляскави дарове на множество хора,

жените твои на мъже дългокоси ще мият краката,

моят пък храм в Дидима ще бъде на други в ръцете.

– Оракулът на Аполон до милетчани,

според Херодот 6:19







1.

Вдигнат щит.

Атака отгоре.

Обръщане – отбивам копието с края на щита си, завъртам се на пръсти и атакувам противника си.

Той отбива копието ми с щита си и се ухилва. Виждам блясъка на зъбите му в прореза на коринтския му шлем във формата на буквата тау. После перата на шлема са раздвижват, когато завърта глава, за да провери мъжа зад себе си.

Атакувам отгоре, силно.

Той отбива удара ми, завърта се на пети и отстъпва крачка назад с вдигнат срещу мен щит.

Музиката се засилва, свирката авлос зазвучава по-бързо, барабаните отмерват ритъма като тропот на маршируващи крака.

Пристъпвам бързо настрани и ръбът на щита ми проблясва като жив. Черното ми копие с железен връх е езикът на смъртта в дясната ми ръка и аз съм едно цяло с мъжете отляво и отдясно, с онези зад мен. Аз не съм Аримнест мъжеубиеът. Аз съм само един платеец и заедно ние сме това.

– Платейци! – извиквам.

Изнасям десния си крак напред. Всеки мъж в първата редица прави същото, свирките вият, всеки един прикляка, реве и бута напред, и триста гърла изкрещяват: „Гарваните на Аполон!“. Ревът разтърсва стените и отеква от храма на Хера.

Музиката замлъква и след кратко мълчание цялото събрало се множество – всички свободни мъже и жени, робите и освободените – избухва в аплодисменти.

Плувнал съм в пот под доспехите си.

Хермоген – противникът ми – ме прегръща.

– Това беше...

Няма думи да се опише колко хубаво беше. Танцувахме пирихе, бойния танц, с подбраните триста платейци и сигурно самият Арес ни е гледал.

По-възрастни мъже – архонтът, законодателите – стискат ръката ми. Тупат гърба ми толкова често, че започвам да се тревожа, че ремъците на бронята ми няма да издържат.

„Радвам се да те видя отново“, казват всички.

Щастлив съм.

Зън-зън.

Зън-зън.

В деня след празника в чест на Арес отново се бях заел за работа – да изглаждам. Изглаждане е, когато довършваш с чука произведението си – чук-чук, чук-чук. Чуковете трябва да са полирани, наковалнята трябва да е идеално чиста и равна, малката наковалня трябва да бъде с точната форма и гладка повърхност, а ударите ти трябва да са перфектни и равномерни, всичките нанасяни с една и съща сила. Това не е най-силната ми част от работата.

Спомням си го добре, защото си изработвах нов шлем и си мислех за Милтиад. Всичките ми други поръчки бяха изпълнени, зимата идеше и нямаше причина да не си поиграя с екипировката си. Хамбарите ми бяха пълни, хората ми нахранени и имах торба сребро, заровена под пода на работилницата – без да ми се налага да пращам вест на Милтиад и да си искам златото. Бях решил, че няма да се връщам при него.

Милтиад от Атина, тиранът на Херсонес, беше покровител на баща ми, а понякога и мой. Бях се сражавал и убивал за него, но го бях напуснал, когато убиването стана навик, с който трябваше да скъсам. И когато Бризеида каза, че няма да ме вземе. Ха! Едно от тези неща е истинската причина.

Но Атина, могъщата Атина – стената на елините срещу персите – беше дълбоко разделена. По онова време Милтиад не беше герой. Повечето атиняни го смятаха за глупак и тиран, който само ще навлече гнева на великия цар върху Гърция. През планините от Атика и Атина достигна мълвата, че щял да бъде обявен за атимос и лишен от граждански права – че ще бъде пратен в изгнание и може би дори убит. Чухме, че групировката на тираноубийците – Алкмеонидите – била във възход.

Между другото трябва да ви кажа, че да наричаш Алкмео­нидите тираноубийци е невярно и достойно за присмех, но в същото време е чудесен пример с каква лекота добрите оратори заблуждават обикновените хора. Могъщите Алкмеониди, най-богатият род в Атика и може би в цяла Гърция – един от многобройните им членове уби един от синовете на Пизистрат в Атина. Било лично спречкване, но ние все още наричаме посичането с меч отгоре надолу „Хармодиев удар“ и повечето хора си мислят, че убитият бил тиран на Атина.

Всъщност единствената причина Алкмеонидите да уредят смъртта на Пизистратидите беше желанието им да заграбят властта в града за себе си. Всички били в играта – всички велики мъже на Атина. Те говорели наляво и надясно за демокрация, но в действителност ламтели за власт.

В началото на Дългата война останах огорчен и дори лишен от илюзиите си, когато открих, че героичният Милтиад е всъщност пират и крадец, а не боец за свобода. О, той беше храбър като Ахил и хитър като Одисей, но под аристократичните му маниери се спотайваше човек, готов да убие просяк за единствения му обол , за да финансира замислите си. След време започнах да го мразя заради това, че не беше мъжът, когото исках да бъде. Но ще ви кажа едно, деца мои – той беше по-добър човек от всички Пизистратиди и Алкмеониди. Когато искаше нещо, посягаше към него.

Както и да е, беше краят на лятото и слуховете за открития конфликт в Атина, нашия съюзник, започнаха да всяват смут дори в заспалата Платея. Както гласи поговорката, когато Атина хване настинка, Платея започва да киха.

Спомням си всичко това, защото си мислех за Милтиад, докато работех върху шлема си. Мислех много за него. Защото, право да ви кажа, вече ми беше доскучало.

Бях оформил шлема два пъти – отначало го бях направил прекалено дълбок и резултатът изглеждаше толкова странно, че претопих бронза, добавих още малко калай и излях нова пластина на плочата, на която баща ми беше правил същото. От онзи бронз направих съд за вино. Не използвам два пъти претопяван материал за доспехи.

Втория път бях по-усърден с молитвите, отправих искрен призив към Хефест и като част от него нарисувах с въглен върху дъска извивката на шлема. Оформях внимателно купата на шлема в продължение на час-два на ден, след като берях грозде и маслини с робите и членовете на домакинството ми, и този шлем започна да расте като дете в корема на майка си. Като чудо. Затова си спомням, че през онзи ден започнах да се страхувам – аз, който не се боях от мъжете, срещу които се изправях на двубой с копия. Страхувах се, защото нещото, което създавах, беше прекрасно и по-добро, отколкото бях очаквал някога от себе си. Страхувах се, че мога да го съсипя.

Затова го изглаждах внимателно.

Зън-зън.

Зън-зън.

С всеки удар наковалнята звънеше като храмова камбана. Чиракът ми Тирей държеше шлема и го въртеше, когато му казвах. Той беше по-възрастен от мен и в някои отношения по-умел, но така и не беше успял да се задържи при един майстор и преди да срещне мен, не беше научил дори знаците, които научава всеки посветил се на бога ковач. Само след месец при мен той се промени. Просто така, както разтопеният метал се излива в калъпа. Беше готов да приеме нова форма и това не беше моя заслуга, но въпреки това ми беше странно да имам за чирак по-възрастен мъж, при това в много отношения по-добър ковач от мен.

Той вдигна глава, сякаш се вслушваше в нещо.

Зън-зън.

Зън-зън.

Подобно на храмова камбана, наковалнята отправяше призив към боговете.

Бях погълнат от работата си – с онова съсредоточаване, което боговете пращат на човек, отдаден на задачата си, – когато чух онова, което бе чул Тирей. С онова съсредоточаване, което имаш по време на битка. Аристид сигурно щеше да се загърчи, ако ме чуеше как правя връзка между двете неща.

Отплеснах се. Чух кон в двора.

– Не спирай – каза чиракът ми. Това би трябвало да ви даде представа за действителния му статус. Чиракът ми даваше заповеди.

Зад мен Бион, бившият роб чирак на баща ми, а сега почти майстор ковач, поправяше казан. Неговата наковалня също звънеше – от по-тежки удари от моите.

– Както каза човекът, никога не спирай, щом си се захванал с нещо – изсумтя Бион.

Това беше дълга реч за него. Но аз бях млад, а кон в двора ми предвещаваше приключение. Както казах, месеците на полето и в работилницата ме бяха... отегчили.

Взех вода от кофата до вратата и видях млад мъж с хубава вълнена хламида да слиза от коня, показвайки голи крака и мускули, както обикновено правят красивите младежи.

– Имам вест за господаря Аримнест – надуто рече той. Разочарованието си личеше във всяка линия на тялото му. Беше очаквал нещо по-добро.

Привлечена от конника, Пен – сестра ми Пенелопа – слезе по стъпалата от женските покои, а Хермоген, синът на Бион и най-добрият ми приятел, дойде от нивата. Оставих Пен да посрещне младежа. Той беше красив, а Пен се нуждаеше от ухажори – иначе животът ми щеше да се окаже наистина труден.

Майка ми остана в женските покои и не се появи – вероятно защото беше пияна. Какви ги говоря, в името на Хадес – със сигурност беше пияна. Тя беше единственото дете на василевса на Хиспе, малко селище западно от Платея. Пристанала на баща ми – ковач, но силен мъж сам по себе си. Мислила си, че един ден ще стане велик. И той го направил – но не по начина, по който искала тя. Станал велик ковач. А тя станала пияница. Нали ви казах, че историята е красива.

Е, да се върна на темата. Красивият младеж с всичките си мускули не ми обърна абсолютно никакво внимание. Бях гол, ако не се броеше препаската на бедрата ми. Бях покрит със сажди, приличах на роб и той трябваше да е внимателен наблюдател – нещо, което рядко може да се срещне при красивите момчета, – за да забележи, че имам мускулите на атлет, а не на ковач.

– Аз съм Пенелопа, сестрата на господаря Аримнест – каза Пен на младежа. – Брат ми е зает. Мога ли да чуя съобщението ти?

Това определено смути младия Парис.

– Съобщението ми... е за самия господар. – Той се огледа в търсене на равен на него – някой, който да накаже всички тези роби и жени.

Разсмях се и оставих Пен да се наслаждава на неудобството му. Шлемът ми ме зовеше. Изпих още един черпак вода и взех чука.

Зън-зън.

Зън...

Осъзнах, че в работилницата ми има младеж. Откъде се беше появил, в името на Хадес? Беше Стигей – тъмното момче от гробницата на героя. Никой не знаеше със сигурност дали е бил затворник, или разбойник – беше станал част от свитата на Идоменей. Лично аз си мислех, че е бил крадец – мълчеше като гроб.

Толкова много неща трябва да обяснявам! Идоменей беше критянин – войник и стрелец, който дълги години бе мой хипаспист, или оръженосец. Когато разчистих бащиния си дом, Идоменей стана жрец в гробницата на героя. Бях тренирал като момче при тази гробница и тя беше моето място – моето свещено място. И Идоменей с цялото му безумие, с удоволствието, с което убиваше и се отдаваше на разврат, беше мой приятел. И член на моята ойкия, на домакинството ми, на моята свита доверени мъже и жени.

Стигей пък беше в ойкията на Идоменей. Той беше любовник на критянина, негов ероменос и хипаспист, както стават нещата на Крит.

– Господарят ми се нуждае от теб, господарю – със сведен поглед каза младежът.

Ръката ми, вдигнала високо чука, се поколеба. Оставих я да падне – дзан – и изругах. Неточен удар, който остави малка вдлъбнатина върху шлема.

Тирей постави ръка на устата ми и каза:

– Ругатните няма да променят метала.

Виждате ли? Той беше с десет години по-голям от мен. В много отношения аз бях пораснало момче с талант да изтръгва души от телата им. Той пък беше зрял мъж – мъж, минал през достатъчно трудности, за да се научи да прави по-добри избори.

– Мамка му – казах. Но не запратих шлема през работилницата. Това поне бях научил. Нито пък изкормих Стигей с тежкия нож, който нося винаги, дори в работилницата или докато се забавлявам с някоя робиня, но все пак червената пелена на яростта за миг замъгли погледа ми.

Вместо това прибрах шлема в кожена торба, измих си ръцете в легена и кимнах на Стигей.

– Имам нужда от чаша вино и с удоволствие ще почерпя и теб. – Направих всичко по силите си да имитирам Ахил и да бъда топъл и гостоприемен. Дори към крадец катамит, заради когото току-що бях ударил неточно с чука. Определено съзрявах.

Стигей се поклони.

– За мен е чест, господарю. – Разбира се, на Крит мъжете, към които се обръщат с „господарю“, рядко са покрити със сажди и люспи от бронз, а ръцете им да са толкова черни, че кожата им да не се вижда. В Беотия обаче нещата са различни. Освен това изпитвах много по-голямо уважение към Стигей, отколкото към префърцунения младеж на двора ми.

Сестра ми Пенелопа излезе от къщата с вино. Направи въз­лия­ние на Артемида за себе си, после на Хефест за мен и поднесе останалото в каната на Тирей, Бион, Хермоген, Стигей и на госта ми. От цялата група само за госта и Пен можеше да се каже, че са облечени. Просто искам да си представите картината.

Изчаках Стигей да си получи чашата вино, преди да започна да го разпитвам.

– За какво съм му притрябвал на Идоменей?

– Той уби човек – отвърна Стигей.

– Какъв човек? – попитах. – Платеец ли? – Което означаваше: „Гражданин? Или някой без значение?“.

– Не, господарю. Всъщност убихме двама души. Единият, който беше войник, при светилището, а другия – и тук Стигей се усмихна – убих аз. Той беше разбойник, господарю. Двамата се познаваха – възнамеряваха да избягат или може би да вземат светилището. Господарят Идоменей смята, че са искали да избият всички ни.

Едва сега си дадох сметка, че е порязан от рамото до средата на торса. Стигей видя, че съм зяпнал раната, и кимна. Направо сияеше от гордост.

– Той имаше нож, а аз не.

Подобно героично омаловажаване е правило за гърците и Идоменей въпреки цялата си кръвожадност го спазваше стриктно тук в планините.

– Убитият войник беше атинянин – каза Стигей и усмивката му помръкна. – Господарят ми се бои, че бил важен човек.

Това привлече вниманието ми.

– Господарю, нима това, че идвам чак от Сарди, не означава нищо за теб? – попита красивият младеж. Всъщност и двамата бяха красиви – аристократът приличаше на статуя на атлет, а Стигей имаше по-практичен и земен вид – мускули, белези и гладка кожа.

Личеше си, че Пен харесва и двамата.

Усмихнах се на аристократа.

– Младежо, извинявам се за грубото ми облекло и посрещането и моля да останеш за ден-два. Този въпрос засяга честта ми и трябва незабавно да се погрижа за него.

Той се изчерви – аз скрих усмивката си – и очите му се стрелнаха към Пен.

– За мен ще е чест да ти гостувам. Но имам важно съобщение...

– Което ще чуя, когато се върна. – Кимнах му. Боговете ме заслепяваха. Ако бях поспрял да го изслушам... Но си мислех, че дългът ме зове, а и поведението му не ми се понрави.

– Внимавай да не те накарат да работиш в ковачницата – промърмори Пен.

– Ще се върна по пладне – казах аз и наредих на робите да оседлаят коня ми.

Боговете се смееха. А Мойра предеше тънко нишката си...

Когато стигнах до светилището, започваше да се смрачава. На вас може да ви се стори смешно, когато казвам, че съм яздил кон. Сега съм собственик на хиляда рошави тракийски кончета и половин стотица персийски красавци, но по онова време в Беотия притежаването на кон беше рядкост, а аз имах цели четири. Смейте се, колкото си искате, но четирите коня ме правеха един от най-богатите хора в Платея.

Стигей тичаше до мен. Беше участвал в смъртен двубой, бе пробягал трийсет стадия , за да ме извика, беше изпил цял рог вино, а сега тичаше още трийсет стадия обратно до светилището. По-късно, когато ви разказвам за подвизите на хората ми, си помислете за това – по онова време имахме корави мъже. Развъждахме ги като ловни кучета. В Спарта тренират аристократите да бъдат превъзходни. В Атика и Беотия тренираме всеки свободен мъж да бъде отличен. Ако искате, пресметнете разликата.

Дори в свежия вечерен въздух надуших миризмата на кръв при гробницата. Свалих меха от рамото си и направих възлия­ние в чест на стария Лейтос, който заминал за ветровитата Троя от зелената Платея и се върнал, за да доживее до дълбоки старини. Това, приятели мои, е истински герой.

При гробницата си имаме предание, според което именно Лейтос е спрял дръзката атака на Хектор при корабите – не с бойните си умения или безумна храброст, а като събрал обикновените мъже и ги накарал да направят стена от щитове, за да спрат пратената от боговете убийствена напаст. Той не бил могъщ убиец, а мъж, повел други мъже като овчар, водещ стадото си. Запазил хората си живи и ги върнал у дома.

Затова при гробницата идваха мъже от цяла Гърция – мъже, които бяха видели твърде много вода. Понякога те са непоправимо пречупени, но ако не са, жрецът им дава вино, изслушва ги и им възлага някаква работа или може би някоя дребна задача. И изпълняването на работата ги пречиства и им помага да се върнат в света на хората, които не са убийци.

Случва се обаче при гробницата да дойде и човек с белег. Как познавам ли? Това е белегът на злото или на душа, която не може да бъде спасена. И тогава жрецът, който винаги е бивш убиец, трябва да се изправи срещу него и да го убие при стената, така че сянката му да изчезне с писъци в небитието, а кръвта му да утоли жаждата на душите на мъртвите и да нахрани героя.

Хе-хе. Беотия е сурово място, не правете грешката да си мис­лите друго. И ние не търпим онези, които са изгубили пътя си. Искате ли да ви кажа жестоката истина, приятели? Ако някой убиец стане лош, най-доброто, което могат да сторят останалите, е да му видят сметката. Вълците го знаят, кучетата го знаят, лъвовете го знаят. Хората също трябва да го знаят.

Дори когато мъжът е твой приятел. Но това е друга история.

Донесете още вино.

Идоменей излезе и задържа коня ми, докато слизах от седлото.

– Извинявай, че те извиках чак тук, господарю.

Вдлъбнатината в съвършения ми шлем още не ми даваше мира и не можех да пропъдя от ума си мисълта за пратеника от Сарди – столицата на Лидия, сатрапията от Персийската империя, която се намираше най-близо до Гърция. Кой би могъл да ми праща съобщение от Сарди? И защо, в името на всички богове, не бях поспрял, за да попитам?

Но Идоменей беше човек, който бе спасил живота ми петдесет пъти. Трудно беше да остана ядосан в негово присъствие.

– Така и така имах нужда да се разходя. Ако оставам прекалено дълго в ковачницата, може и да забравя кой бях навремето.

– Навремето ли? – Идоменей се разсмя по безумния си начин. – Прероденият Ахил бие с чук бронза, а?

– Е, значи си убил човек? – попитах. Една от жените ми връчи рог. Разредено подправено вино, съвсем леко затоплено. Отпих с благодарност.

– Убихме Алкмеонид – каза Идоменей. Очите му блестяха на последната светлина на деня. – Застана при стената, обяви произхода си и ни предупреди и през ум да не ни минава да го убиваме. Мислеше си, че голямото му име ще го предпази.

Поклатих глава. Алкмеонидите бяха богати, могъщи и гад­ни. Богатството им нямаше граници и не можех да си представя, че някой от тях ще дойде при гробницата на герой.

– Възможно ли е да е лъгал?

Идоменей извади изпод хламидата си нещо, което проблесна червеникавозлатно на последните лъчи на слънцето. Колан с катарама от онези, с които много богатите препасват хитона си, всяка брънка беше от ковано злато. Нещото струваше повече от стопанството ми, а аз имах много добро стопанство.

– Мамка му – казах аз.

– Имаше белега на злото – каза Идоменей. – Какво друго можех да направя?

Отидох да погледна трупа, положен по традиционния начин върху стената по периметъра. Беше едър мъж – една глава по-висок от мен, с огромен бронзов нагръдник, дебел като току-що одрана кожа.

Вероятно тежеше два пъти повече от жилавия Идоменей. Имаше една-единствена рана – от копие, в лявото око. Идоменей беше много, ама наистина много опасен. Атинският благородник явно е бил прекалено тъп, за да го разбере – или наистина е бил белязан и героят е искал кръвта му.

Доспехите му бяха най-добро качество, както и шлемът му.

– Мамка му – повторих. – Какво е правил тук?

Идоменей поклати глава. Зад него мъже и жени палеха лампите. Сега тук имаше шест колиби, а не само една като навремето, когато бях малък. Моите траки имаха една, други четири се заемаха от бивши разбойници, а последната беше за жените. Всички бяха чисти и подредени. По дърветата бяха окачени убити елени и един глиган, както и стегнато навити осолени кожи. Идоменей управляваше гробницата като военен лагер.

– Набирал е хора – казах аз, отговаряйки на собствения си въпрос. Може би сивооката богиня беше кацнала на рамото ми и произнасяше думите в главата ми, но го разбрах. Беше облякъл най-хубавите си доспехи, защото е искал да създаде впечатление. Но е предизвикал с нещо Идоменей и безумецът го беше убил.

Случват се такива неща.

Помислих си, че проблемът ми е как да постъпя. Случаят беше в моята ойкия, така че аз носех отговорността и аз трябваше да оправя нещата. Освен това познавах повечето важни мъже в Атина. Познавах Аристид, а той беше сроден с Алкмео­нидите с брак и по кръв. Сигурен бях, че ако някой може да оправи нещата, това е той.

– Утре сутринта ще направя гадаене – казах. – Може би логосът ще ми предложи отговор.

Идоменей кимна.

– Значи ще останеш да пренощуваш?

– Точно както искаше, луди критянино – отвърнах.

– Трябва да се махнеш от стопанството, преди да си се превърнал в селянин – каза той.

Зачовърка ме подозрение, че лудият ми хипаспист е убил влиятелен човек само за да ме накара да се домъкна тук и да пия с него. Въздъхнах.

Стигей ми поднесе топла чаша и ме отведе при огъня, около който бяха насядали всички бивши разбойници. Пяхме химни на боговете, докато небесният купол се превърташе над главите ни. Светлината на огъня изпъстряше древните дъбове, растящи около гробницата на героя. Стигей извади китара и запя сам, след което ние се присъединихме към него – спартански песни и аристократични песни. Аз изпях любимата песен на Бризеида, написана от Сафо.

Погледът ми постоянно се спираше върху една млада робиня. Те не бяха точно робини – положението им беше по-сложно. Преди бяха собственост на една вдовица. Тя беше убита от разбойници, които бяха взели робините ѝ. После аз бях убил разбойниците. И чии бяха те сега? Или бяха свободни? Спяха с всички мъже и вършеха основната част от домакинската работа.

Тя беше дребна, почти красива, само дето единият ѝ крак бе изкривен. Погледите ни продължаваха да се срещат и по-късно тя се смя, докато бях в нея. Дъхът ѝ бе сладък и тя заслужаваше нещо по-добро от герой, който си мисли единствено за друга. Но въпреки куция си крак и странното лице тя остана в главата ми. В онези времена сигурно се качвах на по петдесет робини на година. Но въпреки това я помня. Ще разберете защо.

*

На сутринта двамата с Идоменей излязохме на лов в планината, но дори да беше останал жив елен в рамките на половин ден път, така и не го видях. Пресякохме обаче пътя, на който бяхме устроили засада на разбойниците година по-рано. Той се изкачва високо по склоновете на Китерон, след което се спуска в едно мочурливо дере и отново се качва малко, преди да започне дълго спускане – първо към гробницата, а после и към Платея.

В дерето имаше изоставена каруца и коловози.

Каруцата беше натоварена с оръжия и кожени доспехи – добри и здрави. По земята имаше пръснати монети.

– Имал е слуги – казах аз.

– Които са избягали – добави Идоменей. – Май няма нужда да правим гадания, а?

Изоставената каруца означаваше, че богатият е имал свита – хора, които сега бягаха обратно към родовите имения в Атина, за да разкажат за убийството.

– Можем да ги настигнем и да ги избием – с надежда рече Идоменей.

– Понякога наистина ме вбесяваш – отвърнах. И го казах съвсем сериозно.

– Чувствам се зле – призна той. – Какво ще правиш?

– Ще замина за Атика и ще оправя нещата – казах аз. – Прати някой в стопанството да каже на Епиктет да натовари една каруца с мои изделия и да тръгне за Атина. Ще го посрещна на агората след десет дни. Преди Хераклейона . Поне от пътуването ми да има някаква полза, а не само оправянето на издънките ти.

Идоменей кимна начумерено.

– Имаше белега – каза той като дете, което смята, че присъдата на баща му е несправедлива. – Героят искаше кръвта му.

– Вярвам ти – отвърнах. И го погледнах. Той срещна погледа ми, но само за момент. – Ти не можеш да дойдеш. Освен ако не искаш да умреш – добавих. Той сви рамене.

Младата робиня, с което се бях забавлявал предишната нощ, леко се дръпна от останалите. Подадох ѝ монета, но тя поклати глава и сведе скромно очи.

– Искам да дойда – рече тя. – В Атика мога да бъда свободна. Ще ти топля леглото по пътя.

Замислих се за момент.

– Добре.

Другите две жени плакаха, докато я гледаха как си отива.

По-добре щеше да е, ако бях поспрял да направя гаданието. Но кой знае? Боговете обичат изненадите.

Напредвахме добре по склоновете на Китерон. Горе, където дъбовете оредяват, успях да убия млад глиган с лъка си. Взех това за добра поличба, поех по стария път и стигнахме чак до върха на древната планина, където спряхме да пренощуваме в дъбравата на дедалите, специалното място от всички Корвакси, където гарваните пируват с месото, което поднасяме на боговете.

Направих хубав лагер с кожена палатка и голям огън. После оставих робинята да приготви месото от гробницата на героя и се качих при олтара. В нашия род казваме, че олтарът е в чест на самия Китерон, а не на Зевс, който все пак тук е натрапник.

На олтара имаше знак, останки от изгорена жертва и парче черна вълна. Това означаваше, че синовете на Симон са живи. И бяха дошли тук в безлунната нощ, за да прокълнат някого. Не беше трудно да позная кого. Усмихнах се. Спомням си тази усмивка – озъбена и вълча. Омразата идва лесно, когато си млад.

Нощта беше ясна, виждах чак до ръба на света и накъдето и да погледнех, виждах огън. И си помислих: „Иде война“. Мисълта идваше от бога и очите му помагаха на моите да видя огнения пояс около света, докато стоях на върха на планината.

Натрупах клонки върху купчината пепел на стария олтар, навих кожата, копитата и костите на глигана заедно с тлъстината, след което запалих огъня. Сигурно можеше да го види всеки човек от Тива до Атина. Оставих глигана да гори и се замолих. Подклаждах огъня, докато не стана толкова голям, че не можех да стоя гол до него, след което слязох долу при чакащата ме робиня.

Тя ми поднесе храна.

– Ще ме освободиш ли, или ще ме продадеш? – попита ме.

Разсмях се.

– Ще те освободя. С този куц крак не си заслужава да те продавам, скъпа. Освен това държа на думата си. Нали?

Тя не се разсмя.

– Не знам. – Изпъна куция си крак и се загледа в него.

– Ечемичната ти супа е превъзходна – казах аз и това си беше самата истина. Това е най-големият флирт, който може да получи една робиня. – Аз самият бях роб, скъпа. Знам какво е. И знам, че всичките ми приказки не струват нищо, докато не си получиш табличката за освобождаване. Но ти давам думата си пред олтара на предците ми, че ще те освободя на агората в Атина и ще ти оставя двайсет драхми като зестра.

Сигурно всички богове на Олимп слушаха думите ми. Човек трябва да внимава какво се зарича и какво обещава.

– Синовете на хората лъжат – рече тя с такъв кух глас, че за момент се зачудих дали някоя богиня не дели лагерния огън с мен. – Ти ще бъдеш ли различен?

– Да видим – казах аз с типичната за младите арогантност. Наведох се към нея и докато слагах ръка на тила ѝ, гарваните дойдоха на огромно ято и накацаха по дърветата около огъня – същите дървета, където Корваксите ги хранят, разбира се – и ме познаха. Никога не бях виждал толкова много наведнъж. Огънят се отразяваше в очите им като хиляди пламтящи точки и докато долепях устните си до нейните, очите ѝ също заблестяха в червено.

Въпреки всичко се любихме. Ех, младост.

Пресичахме Китерон цели пет дни, отчасти заради това, че започнах да се увличам по нея. Понякога се случва едно тяло просто да пасне на друго – трудно ми е да го описвам на вас, девствените. Ще кажа само, че въпреки куция ѝ крак и странното ѝ лице моето тяло обожаваше нейното по начин, който рядко бях изпитвал. Желаех я всяка минута и желанието ми не се утоляваше от любеното, както често става при мъжете и най-вече при младите мъже.

След като се любихме на една крайпътна скала, от която за първи път можеше да се види наситеното синьо на морето при Атика, тя стана след усилията ми, усмихна се, метна хитона си на рамо и тръгна гола до коня ми.

– Няма ли да се облечеш? – попитах я.

Тя отново се усмихна и сви рамене.

– Защо? Дрехата ще бъде свалена отново, преди слънцето да се е преместило с един пръст в небето.

Права беше. Не можех да ѝ се наситя.

Тя отказваше да ми каже името си и понякога я наричах Бризеида. Това предизвикваше горчив смях и хапливо подмятане. Умолявах я, придумвах я и ѝ предлагах пари, но тя отвръщаше, че да ми каже истинското си име означавало да развали магията. Затова започнах да я наричам Робиня и тя негодуваше.

След най-бавното прекосяване на планината в гръцката история стигнахме до крепостта при Ойное, където беше загинал брат ми. Направих възлияние на сянката му и продължих­ме – конят вече беше по-полезен. Не си правехме лагери в Атика – аз бях заможен човек и затова отсядахме в ханове или се изтърсвах като неканен гост на хора, които познавах съвсем малко – като Евмений от Елевзина, който се зарадва да ме види, почерпи ме с хубаво вино и ме предупреди, че чул, че Алкмео­нидите искат кръвта ми.

Изсмях се пренебрежително.

– Та те дори не знаят кой съм. Аз съм просто някакъв си селяк от Беотия.

Евмений поклати глава.

– Не. Ти си воин и приятел на Милтиад – и на Аристид. В града се говори, че можеш да поведеш триста подбрани мъже от Платея, стига Милтиад само да щракне с пръсти.

Сега аз поклатих глава и отпих от виното.

– Кой би казал подобно нещо? Архонтът е Мирон, брат на Хадес. В Платея не ни пука кой управлява в Атина, стига зърното ни да се продава добре!

Но после си помислих за черната вълна върху олтара на Китерон. Синовете на Симон биха разпространили подобна мълва, стига това да можеше да им помогне да си получат отмъщението.

На сутринта Евмений се престори, че си доспива след нощните ми буйства с робинята ми. Видя ме, когато вече бях възседнал коня си, направи възлияние и ме изпрати. Но преди да обърна коня към портата, хвана глезена ми.

– Внимавай – рече той. – Ще те убият, ако им се удаде възможност. Или ще те изправят пред съда.

След девет дни път пристигнахме в Атина.

Дъщеря ми и младият Херодот са били в Атина, но въпреки това ще ви разкажа за царицата на гръцките градове. Няма град по света, равен на Атина, а аз съм бил навсякъде, от Херкулесовите стълбове до Лунните планини.

Повечето хора пристигат в Атина по море. Ние слязохме от планините на запад, но ефектът беше същият. Първото, което виждаш, е Акрополът. По онова време той беше различен – сега имат фантастични нови храмове от бял мрамор, който може да съперничи на всичко на изток, но беше достатъчно внушителен и по моето време, с големите каменни сгради, издигнати от тираните Пизистратиди. Нови храмове, нови правителствени сгради, мощ във всеки камък. Атина беше богата. Други градове в Гърция бяха по-силни или се мислеха за такива – Тива, Спарта и Коринт, – но всеки, който е с ума си, ще си даде сметка, че Атина е царицата на градовете. Нейният Акропол е мястото, на което се е издигал дворецът на Тезей, от който мъже са заминавали на война срещу Троя. Тя беше стара, мъдра и силна. И богата.

В околностите на Атина живееха повече хора, отколкото в цялата Беотия, или поне така се твърдеше. Самият град беше по-голям от Сарди и имаше почти дванайсет хиляди граждани на боеспособна възраст.

Атина имаше ковачи и грънчари – най-добрите на света, – както и земеделци, рибари, моряци, гребци, търговци на благовония, кожари, тъкачи, оръжейници, майстори на лампи, оцветители на платове и избелвачи на кожи, както и такива, които живееха само от това, че сплитаха коси или обучаваха младежи как да се бият. Нещо повече, имаха жени, които вършеха повечето от тези неща. В Атина светът се беше преобърнал наопаки и по моето време срещнах жени, които свиреха на инструменти, тренираха атлети, които съчиняваха и които рисуваха грънци – дори и жена философ. Такъв беше градът.

Градът с главна буква.

Атиняните са алчни и хитри лисици. Лъжат, крадат и ламтят за чуждото и са готови да спорят за всичко.

Винаги съм ги харесвал.

Никога не бях стъпвал в дома на Аристид, но той беше прочут дори тогава, така че не беше трудно да попитам и да ме упътят. Трябваше обаче да отклоня десетина предложения за робинята ми – истината е, че от нея струеше някаква сила и никой мъж, който я е видял, не даваше и пукнат обол, че куца. Поради някаква причина мъжете харесваха и мен и дори получих предложения за коня ми, за седлото, за меча ми и за всичко друго, което беше изложено на показ.

Трябваше да минем покрай Ареопага и да продължим надолу към прохладните покрайнини от източната страна на града. Вместо това аз спрях за чаша евтино вино. В действителност ми се искаше да отида на улицата на ковачите, затова оставих коня си при робинята и тръгнах към агората. Днес там има пищен нов храм на Хефест. По онова време мястото беше много по-малко, с тесни улички по целия нисък хълм и малко светилище на Атина и Хефест на върха, обслужвано само от един жрец и без жрица. Но аз отидох там, направих малко жертвоприношение и оставих месото за бедните, както подобава на чужденец, след което слязох в квартала на ковачите. Трябваше да се сетя да сваля беотийската шапка от главата си, но не го направих.

Разбира се, дадох знака на жреца и той ми върна този за Атика, така че другите ковачи да ме приемат като гост. После тръгнах надолу по хълма, като разглеждах работилниците им и се възхищавах на духалата и инструментите им – и на безбройните им чираци. Накрая спрях при един ковач, който правеше върхове на копия – прекрасни изделия, дълги колкото ръката ми до лакътя, с леки гнезда и тежки ребра, пригодени да пробиват броня.

– Приличаш ми на момък, който не би отказал едно от тези – каза ковачът. – Тоест, за ядящ пръст тиванец – добави той.

Изплюх се.

– Аз съм ядящ пръст платеец. Тиванците да се ебат.

– Майка ти да се ебе! – с удоволствие отвърна той. – Нищо лично, страннико. Всеки платеец е добре дошъл тук. Участва ли в някоя от трите битки?

– И в трите – отвърнах аз.

– Момче! – извика майсторът и един от чираците му тутакси дотича при него. – Донеси на този герой чаша хиоско.

– А ти? – учтиво попитах аз.

– О, влязох в строя един-два пъти през онази седмица – каза той. Протегна ръка и се ръкувахме, след което му дадох знака.

– Ти си ковач! – възкликна той. – Имаш ли къде да преспиш?

Така беше през онези времена. Тъжно е да видиш как старите нрави отминават. Гостоприемството беше като бог за нас – за всички гърци.

Започнах да обяснявам, че съм тръгнал да се видя с Аристид, когато някакъв добре облечен мъж, водещ след себе си кон, спря до сергията.

– Не каза ли току-що, че си от Платея? – попита той.

Нямах никаква представа кой е, но реших да бъде любезен.

– Имам тази чест. Аз съм Аримнест от рода Корвакси от Платея.

Мъжът се поклони и каза:

– Значи току-що ми спести дълго пътуване. Аз съм Клейтос от рода Алкмеониди от Атика. А ти си арестуван за убийство.
Страници от тази книга






Рейтинг
За да оцените книгата "Маратон", изберете цифрата отговаряща на Вашата оценка по десетобалната система:



1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

Мнения на посетители
 

Ако искате да сте първият дал мнение за тази книга, направете го сега!

Вашето име:
Тип:
e-mail:
Мнение:
 
Важна информация!
Мненията, които най-добре описват книгата, ще бъдат видими при всяко посещение на страницата. За да видите всички останали мнения, моля натиснете бутона "Покажи всички мнения". Без предупреждение ще бъдат изтривани коментари с обидно, расистко, клеветническо или друго съдържание, което нарушава добрия тон.
Закупилите тази книга, купуват също
Живот в скалите - Мария Лалева - книга

Живот в скалите


Мария Лалева

Книгомания
Цени от:  15.00 лв.
Продуктът е сред най-продаваните в store.bg
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
Неизлечимо болна млада жена и малкият ѝ син пристигат в Стария Созопол. Тук се запознават с няколко души, които скоро стават тяхно семейство: Михаил - бивш популярен актьор и настоящ пияница, Демир - мъдър и благ старец, Луиза - борбена и импулсивна арменка, и баба Настасия - ясновидка и гадателка. От този миг животът на всички се преобръща, а съдбите им се преплитат необратимо в любов, раздяла, смърт, прошка, мистика и усещане за предопределеност. Драматичната история на ръба между философията и притчата провокира читателя да си задава въпроси, да открива своите лични отговори и да изживее цяла палитра от ...
Произход - Дан Браун - книга

Произход


Дан Браун

Бард
Цена:  24.95 лв.
Продуктът е сред най-продаваните в store.bg
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
Какъвто и да си, в каквото и да вярваш, скоро всичко ще се промени! ... Откъде идваме? Къде отиваме? Билбао, Испания. Робърт Лангдън, харвардски професор по символика и религиозна иконография, пристига в ултрамодерния музей "Гугенхайм" в Билбао, за да присъства на изключително важно събитие - оповестяване на откритие, което "завинаги ще промени съдбата на науката". Организатор на събитието е Едмънд Кърш, четиресетгодишен милиардер футурист, чиито изумителни високотехнологични изобретения и дръзки предвиждания са му донесли световна слава. Кърш, който преди двайсет години е бил един от първите ...
Задругата - Добри Божилов - книга

Задругата


Добри Божилов

Лексикон
Цена:  19.95 лв.
Продуктът е сред най-продаваните в store.bg
Възможна е експресна доставка само за 4 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 20:00 часа.
Продуктът е представен с видео материали
Йезуити, тамплиери, масони, Опус Деи, илюминати... Те са се провалили. Защото всички са разбрали за тях. Истински успялата тайна кауза е онази, за която никой никога не е чул. Лишени от пълното познание, коренящо се в древността на Изтока, и пренесено в Европа от конните народи, западните общества никога не са успели да създадат организация, която да постигне конкретни цели и да функционира с векове. Но някои други са успели... От Лондон през Истанбул и Виена до Москва, едно тайно семейство от безусловни верни помежду си българи, превежда народа през най-тъмния период от историята. Тайна задруга, съществуваща векове, ...
Чернобилска молитва - Светлана Алексиевич - книга

Чернобилска молитва


Светлана Алексиевич

Парадокс
Цена:  18.00 лв.
Продуктът е сред най-продаваните в store.bg
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
Книгата е вдъхновила създаването на популярния сериал "Чернобил", излъчван по HBO. ... Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейното "многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време". Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха - чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове. Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на ...
Стефан Данаилов : Романът на моя живот - Стефан Данаилов, Георги Тошев - книга

Стефан Данаилов
Романът на моя живот


Стефан Данаилов, Георги Тошев

Книгомания
Цена:  19.90 лв.
Продуктът е сред най-продаваните в store.bg
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
"Романът на моя живот" е богато илюстрирана автобиография, написана в съавторство с журналиста и продуцента Георги Тошев. На дългите разговори между двамата дължим дълбочината на емоциите и откровенията в тази книга. В нея има и смешни случки от детските пакости, и забавни истории от снимачните площадки, и неизвестни досега подробности за политическите битки на Стефан Данаилов. Описани са срещите му с Тодор Живков, Симеон Сакскобургготски и други лидери от близкото минало и настоящето. Ламбо ясно дава да се разбере, че актьорската професия е по-важна за него от политическата му кариера. А също и че съпругата ...
Старогръцки легенди и митове - Николай A. Кун - книга

Старогръцки легенди и митове


Николай A. Кун

Пан
Цена:  4.50 лв.
Продуктът е сред най-продаваните в store.bg
Възможна е експресна доставка само за 4 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 20:00 часа.
Продуктът е представен с вътрешни страници
Адаптирано ученическо издание ...
Моето семейство и други животни - Джералд Даръл - книга

Моето семейство и други животни


Джералд Даръл

Колибри
Цена:  12.00 лв.
Продуктът е сред най-продаваните в store.bg
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
Като самопровъзгласил се "поборник за правата на дребните грозници" Джералд Даръл (1925 - 1995) посвещава живота си на съхраняването на природата и животинския свят, без значение дали става въпрос за розовия гълъб от остров Мавриций или за плодовия прилеп на Родригес. Но освен че защитава животните, той и пише забавно и информативно за своя опит и преживелици, докато обикаля света в издирване на животински видове. Намерението му точно преди 60 години при написването на "Моето семейство и други животни" е било да сподели знанията си за дивата природа на остров Корфу, но в крайна сметка се оказва крайно ...
Господинът - Е. Л. Джеймс - книга

Господинът


Е. Л. Джеймс

Бард
Цена:  19.99 лв.
Продуктът е сред най-продаваните в store.bg
Възможна е експресна доставка само за 4 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 20:00 часа.
Продуктът е представен с видео материали
Потопете се в една страстна любовна история... ... "Господинът" е вълнуващият нов роман на Е. Л. Джеймс, авторка на феноменалната бестселър трилогия "Петдесет нюанса". Лондон, 2019 г. Животът на Максим Тревелян е лек. Той е красив аристократ, богат, никога не е работил и рядко спи сам. Всичко това се променя, когато той внезапно наследява семейната титла, богатство и имения - както и всички отговорности. Максим не е подготвен за тази роля. Най-голямото предизвикателство обаче е да се пребори с тайнствена млада жена, наскоро пристигнала в Англия, която притежава единствено опасно и проблемно ...
Жажда - Захари Карабашлиев - книга

Жажда


Захари Карабашлиев

Сиела
Цена:  14.00 лв.
Възможна е експресна доставка само за 4 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 20:00 часа.
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
С акварелни илюстрации от Дамян Дамянов. ... Млад мъж се събужда в реанимацията без спомен за тежката катастрофа, от която е оцелял по чудо. Единственото, което може да прави - обездвижен в шини - е да гледа болничния таван и с отегчение да слуша гласа на възрастния пациент на съседното легло. Съдбата трудно би събрала по-противоположни характери. Бъбривият оптимизъм на стареца се сблъсква с горчивия нихилизъм на младежа. Но това, което започва като почти банално говорене, колкото да мине времето, постепенно се разгръща в разказ за оцеляване и победа, за спасителния пояс на любовта и за победата на красотата над ...
Тайната библиотека на Леонардо - Франческо Фиорети - книга

Тайната библиотека на Леонардо


Франческо Фиорети

Колибри
Цена:  16.00 лв.
Възможна е експресна доставка само за 4 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 20:00 часа.
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
Краят на XV и зората на XVI век... Италия е раздирана от войни с френските крале, от вътрешни борби и съперничество между благородническите фамилии за власт и меценатство. Савонарола е отлъчен от Църквата, обесен и изгорен, дипломатът Макиавели брани Флорентинската република от посегателствата на папския син Чезаре Борджия, възражда се неоплатонизмът. Леонардо създава шедьовъра "Тайната вечеря" и изследва магията на числата и енигмата на геометричните тела с помощта на францисканския математик Лука Пачоли. Над флорентинската катедрала се издига куполът на Брунелески, Микеланджело извайва своя "Давид" ...
Златната клетка - Камила Лекберг - книга

Златната клетка


Камила Лекберг

Колибри
Цена:  18.00 лв.
Възможна е експресна доставка само за 4 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 20:00 часа.
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
Отмъщението на жената е красиво и брутално. ... "Златната клетка" е драматична, спираща дъха история за измама, отмъщение и изкупление. На повърхността Фей има всичко. Перфектен съпруг, любима дъщеря и луксозен апартамент в най-хубавата част на Стокхолм. Но мрачните спомени от нейното детство във Фелбака я преследват упорито и тя се чувства така, сякаш е в капан или златна клетка. Някога е била силна и амбициозна жена, докато не решава да се посвети на мъжа си Джак. Когато разбира, че той я мами, целият ѝ свят се срутва. Фей е напълно опустошена, но отчаянието няма да я погълне, а ще отстъпи място на гнева ...
Тютюн - том 1 и том 2 - Димитър Димов - книга

Тютюн - том 1 и том 2


Димитър Димов

Сиела
Цена:  40.00 лв.
Възможна е експресна доставка само за 4 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 20:00 часа.
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
Навярно целият нов подход на Димов към романа, новата постройка и неочаквани акценти в "Тютюн" бяха една от причините той да не бъде разбран още при появата си. Мнозина причисляваха автора към екзотичните цветя, израснали и култивирани не на наша плодотворна културна нива. Но днес е ясно, че с опита си Димитър Димов завеща, а с примера си подкрепи една нова тенденция в националния роман, разшири неговите хоризонти, обогати неговите традиции. В "Тютюн" зрялата мисъл, вкусът и интелектът на моралиста преодоляват плашещото разстояние между неговите блуждения по чужди светове и нашия собствен национален ...

Маратон


Крисчън Камерън

Поръчай през телефона си сега.
Лесно е!
Цена:  17.99 лв.
Цена за доставка за гр. София - 2.90 лв.
Безплатна доставка за София при поръчка над 50 лв.
За цена и срок извън гр. София кликни тук.
Тази книга може да бъде доставена в дните:
Понеделник 06-04-2020 г., Вторник 07-04-2020 г. или
Сряда 08-04-2020 г.
Продукт#265843
ВидКнига
НаличностДа, на склад при доставчик
Физически е наличен при доставчик на store.bg
Издадена14-10-2019 г.
ИздателствоБард
Категории
КорицаМека
Страници464
Размери14.20 / 21.00 / 2.50 cm
Тегло0.406 kg
EAN9789546559555
ISBN9789546559555
Описание
Персите идват! Преди 2500 г. гърци и перси влизат в решителна битка!
Цар Дарий е изпратил огромна войска да се разправи с бунтовните гърци и да изгори Атина до основи. В равнината на Маратон срещу персите се изправя много по-малобройната войска на атиняните и на техните съюзници от Платея. Битката с подобна огромна сила изглежда обречена. И в същото време подчинението би означавало унищожаване на всичко, за което са мечтаели гърците.

В прахта и жегата на Маратон, в трясъка на копията и щитовете, сред грохота на копита и писъците на умиращите, воините на Атина ще открият истинската цена на свободата.
Откъс от книгата
Не ставам по-млад и това е факт. Но смятам, че историята на живота ми е добра. В противен случай вие, младите, нямаше да се събирате с такова нетърпение, за да я чуете.

Скъпа, ти доведе при мен драскача си. Той обеща да запише целия ми разказ по новия начин, макар че ако зависеше от мен, бих предпочел да го чуя като рапсодия от старото време. Но старите времена отмряха с мидийците, нали? Сега всичко е различно. Светът, за който ви разказвам, е мъртъв като героите на Омир при Троя. Дори моята тугатер си мисли, че съм останка от времето, когато боговете още ходели по земята. Виждате ли?

Вие, младите, сте за смях. Толкова сте изнежени. Но сте такива, защото ние избихме всички чудовища. Така че чия е вината?

И изчервяващото се момиче се върна – а само видът ти ме кара да се почувствам по-добре, дете. Аз самият бих те взел, но всичките ми други жени ще възразят. Ха! Вижте цвета по лицето ѝ, мои млади приятели. Онзи огън под кожата. Оженете се бързо за нея, преди огънят да пламне някъде, където не бива.

Имам чувството, че дъщеря ми е довела всеки младок от града, че и неколцина от крайбрежието, само да чуят как старецът ѝ говори за съдбата си. Донякъде е ласкаещо – но вие знаете, че ще ви разкажа за Маратон. И че няма по-благороден момент в цялата история на хората – на елините. Ние се изправихме срещу тях и бяхме по-добрите.

Но нещата не бяха такива в началото. Различаваха се толкова, колкото човек може да измине за цяла година на гърба на добър кон.

За онези от вас, които сте пропуснали първите вечери от многословната ми история, аз съм Аримнест от Платея. Разказах как баща ми беше ковач в града ни, как тръгнахме да се бием със спартанците при Ойное и как проведохме три сражения за една седмица. Как той беше убит от братовчед си Симон. Как Симон ме продаде в робство далеч на изток при йонийците и как израснах като роб в дома на един чудесен поет от Ефес, един от най-чудните градове на света, в сянката на храма на Артемида. Бях роб на поета Хипонакс и на сина му Архилог. След време те ме освободиха. Станах воин, после велик воин, а когато започна Дългата война – войната между мидийците и гърците – служих с атиняните в Сарди.

Защо, ще попитате. Дъщеря ми ще изстене, когато ме чуе да разказвам това отново, но аз обичах Бризеида. Всъщност да кажа, че я обичах – тъмнокосата дъщеря на Хипонакс, въплъщението на Артемида и може би и на самата Афродита, същинска Елена, завърнала се на земята, – ами, да кажа, че я обичах, е като да кажа нищо. Както ще чуете, ако останете да слушате.

Бризеида не беше единственият човек в Ефес, когото обичах. Обичах и Архилог, истинския приятел от младостта ми. Аз бях негов другар, първо като роб, после като свободен – и се съревновавахме. Във всичко. Обичах също и Хераклит, най-великия философ на времето си. За мен най-великият на всички времена, почти като бог в мъдростта си. Той и само той ме възпря да не възмъжея като чист убиец. Даде ми съвет, който не послушах – но който си остана в главата ми. Чак до днешния ден. Той ме научи, че реката на живота тече непрекъснато и че изтеклото никога не може да се върне. По-късно разбрах, че се е опитвал да ме държи настрана от Бризеида.

Когато баща ѝ ни хвана заедно, това беше краят на младостта ми. Бях изхвърлен от домакинството и затова се озовах с атиняните в Сарди, а не във фалангата на мъжете от Ефес и да спася Хипонакс, когато мидийците му нанесоха смъртната рана.

Намерих го да крещи на бойното поле и го изпратих на последния му път, защото го обичах, макар че навремето бях негова собственост. Бях приключил с любовта, но синът му Архилог не виждаше нещата по този начин и двамата с него станахме врагове.

Прекарах следващите години на Йонийското въстание – първите години на Дългата война – в трупане на слава с всеки удар, който нанасях. Сигурно трябва да се изчервявам, като го казвам – но защо да го правя? Когато служих в Сарди, бях мъж, на когото другите мъже можеха да се доверят, ако е застанал до тях в бойната редица. Когато поведох кораба си срещу персите в голямата битка при Кипър, бях воин, от когато останалите се страхуваха в бурята от бронз.

Гърците победиха в морското сражение, но изгубиха на суша през онзи ден на Кипър. И гръбнакът на въстанието би трябвало да се пречупи, но не стана така. Върнахме се на Хиос и Лесбос, постъпих при атинянина Милтиад – велик аристократ и велик пират, – намерихме нови съюзници и сраженията се прехвърлиха в Херсонес, земята на Троянската война. Сражавахме се с мидийците по море и суша. Понякога ги побеждавахме. Милтиад направи пари, аз също. Имах свой собствен кораб и бях богат.

Убих много мъже.

А после се сблъскахме с мидийците в Тракия – само по няколко кораба от двете страни. Междувременно Бризеида беше омъжена за най-силния мъж в гръцкото въстание – и беше открила, че е пречупена тръстика. Победихме персите и тракийските им съюзници и аз убих съпруга ѝ, макар че той уж беше на моя страна. Дори сега ми иде да се смея – беше добро убиване и плюя на сянката му.

Но тя не ме желаеше, освен в леглото и мислите си. Бризеида ме обичаше така, както аз обичах нея, но тя искаше да бъде царица на йонийците, а не курва на пират – а през онези години аз си бях точно пират с кръв по ръцете.

Приех го. Но това ме разтресе за известно време.

Напуснах Тракия и Милтиад и се върнах у дома в Платея. В града, в който мъжът, който уби баща ми и се ожени за майка ми, управляваше семейното ни стопанство.

Симон и четиримата му синове. Моите доведени братя.

Както и твои чичовци, дъще. Симон беше нищожество и страхливец, но не бих казал същото за издънките му. Те бяха корави кучи синове. Не го посякох. Обърнах се към събранието, както учителят ми Хераклит би поискал да направя.

Законът уби стария Симон страхливеца, но синовете му искаха отмъщение.

А персите бяха твърдо решени да съкрушат йонийците и да стъпят на вратовете им.

А Бризеида продължи да се жени за велики мъже и да ги намира немощни.

Знаете ли, светът е във формата на купа на аспис . По края му реката-океан го обгражда от всички страни; горе, където порпаксът се закрепва за ръката, са слънцето и луната, а между всичко това се намира огромният кръг на сушата. Мидийци и перси, скити и гърци, йонийци и еолийци, италийци и етиоп­ци, египтяни и африканци, лидийци и кари, келти, финикийци и боговете само знаят какви още изпълват купата на асписа от край до край. И в онези дни, когато Дългата война започна да се разгаря като огън, пламнал в сухи съчки, можеше да се чуе как мъже говорят за война, водят война, убиват, умират, изработват оръжия и тренират с тях навсякъде в купата, докато хорът на облечения в бронз бог не изпълни света.

Беше шестата година на Дългата война, когато Хипарх беше архонт в Атина, а Мирон беше за втори път архонт в Платея. Тисикрит от Кротон спечели надбягването в Олимпия. Времето беше хубаво, реколтата бе богата.

Мислех си, че ще мога да се установя и да стана ковач и земеделец, какъвто беше баща ми навремето.

Арес сигурно се е смял на намеренията ми.



І. Ладе

Ще дойде време, Милете, кроячо на лоши постъпки,

когато пир ще доставиш и бляскави дарове на множество хора,

жените твои на мъже дългокоси ще мият краката,

моят пък храм в Дидима ще бъде на други в ръцете.

– Оракулът на Аполон до милетчани,

според Херодот 6:19







1.

Вдигнат щит.

Атака отгоре.

Обръщане – отбивам копието с края на щита си, завъртам се на пръсти и атакувам противника си.

Той отбива копието ми с щита си и се ухилва. Виждам блясъка на зъбите му в прореза на коринтския му шлем във формата на буквата тау. После перата на шлема са раздвижват, когато завърта глава, за да провери мъжа зад себе си.

Атакувам отгоре, силно.

Той отбива удара ми, завърта се на пети и отстъпва крачка назад с вдигнат срещу мен щит.

Музиката се засилва, свирката авлос зазвучава по-бързо, барабаните отмерват ритъма като тропот на маршируващи крака.

Пристъпвам бързо настрани и ръбът на щита ми проблясва като жив. Черното ми копие с железен връх е езикът на смъртта в дясната ми ръка и аз съм едно цяло с мъжете отляво и отдясно, с онези зад мен. Аз не съм Аримнест мъжеубиеът. Аз съм само един платеец и заедно ние сме това.

– Платейци! – извиквам.

Изнасям десния си крак напред. Всеки мъж в първата редица прави същото, свирките вият, всеки един прикляка, реве и бута напред, и триста гърла изкрещяват: „Гарваните на Аполон!“. Ревът разтърсва стените и отеква от храма на Хера.

Музиката замлъква и след кратко мълчание цялото събрало се множество – всички свободни мъже и жени, робите и освободените – избухва в аплодисменти.

Плувнал съм в пот под доспехите си.

Хермоген – противникът ми – ме прегръща.

– Това беше...

Няма думи да се опише колко хубаво беше. Танцувахме пирихе, бойния танц, с подбраните триста платейци и сигурно самият Арес ни е гледал.

По-възрастни мъже – архонтът, законодателите – стискат ръката ми. Тупат гърба ми толкова често, че започвам да се тревожа, че ремъците на бронята ми няма да издържат.

„Радвам се да те видя отново“, казват всички.

Щастлив съм.

Зън-зън.

Зън-зън.

В деня след празника в чест на Арес отново се бях заел за работа – да изглаждам. Изглаждане е, когато довършваш с чука произведението си – чук-чук, чук-чук. Чуковете трябва да са полирани, наковалнята трябва да е идеално чиста и равна, малката наковалня трябва да бъде с точната форма и гладка повърхност, а ударите ти трябва да са перфектни и равномерни, всичките нанасяни с една и съща сила. Това не е най-силната ми част от работата.

Спомням си го добре, защото си изработвах нов шлем и си мислех за Милтиад. Всичките ми други поръчки бяха изпълнени, зимата идеше и нямаше причина да не си поиграя с екипировката си. Хамбарите ми бяха пълни, хората ми нахранени и имах торба сребро, заровена под пода на работилницата – без да ми се налага да пращам вест на Милтиад и да си искам златото. Бях решил, че няма да се връщам при него.

Милтиад от Атина, тиранът на Херсонес, беше покровител на баща ми, а понякога и мой. Бях се сражавал и убивал за него, но го бях напуснал, когато убиването стана навик, с който трябваше да скъсам. И когато Бризеида каза, че няма да ме вземе. Ха! Едно от тези неща е истинската причина.

Но Атина, могъщата Атина – стената на елините срещу персите – беше дълбоко разделена. По онова време Милтиад не беше герой. Повечето атиняни го смятаха за глупак и тиран, който само ще навлече гнева на великия цар върху Гърция. През планините от Атика и Атина достигна мълвата, че щял да бъде обявен за атимос и лишен от граждански права – че ще бъде пратен в изгнание и може би дори убит. Чухме, че групировката на тираноубийците – Алкмеонидите – била във възход.

Между другото трябва да ви кажа, че да наричаш Алкмео­нидите тираноубийци е невярно и достойно за присмех, но в същото време е чудесен пример с каква лекота добрите оратори заблуждават обикновените хора. Могъщите Алкмеониди, най-богатият род в Атика и може би в цяла Гърция – един от многобройните им членове уби един от синовете на Пизистрат в Атина. Било лично спречкване, но ние все още наричаме посичането с меч отгоре надолу „Хармодиев удар“ и повечето хора си мислят, че убитият бил тиран на Атина.

Всъщност единствената причина Алкмеонидите да уредят смъртта на Пизистратидите беше желанието им да заграбят властта в града за себе си. Всички били в играта – всички велики мъже на Атина. Те говорели наляво и надясно за демокрация, но в действителност ламтели за власт.

В началото на Дългата война останах огорчен и дори лишен от илюзиите си, когато открих, че героичният Милтиад е всъщност пират и крадец, а не боец за свобода. О, той беше храбър като Ахил и хитър като Одисей, но под аристократичните му маниери се спотайваше човек, готов да убие просяк за единствения му обол , за да финансира замислите си. След време започнах да го мразя заради това, че не беше мъжът, когото исках да бъде. Но ще ви кажа едно, деца мои – той беше по-добър човек от всички Пизистратиди и Алкмеониди. Когато искаше нещо, посягаше към него.

Както и да е, беше краят на лятото и слуховете за открития конфликт в Атина, нашия съюзник, започнаха да всяват смут дори в заспалата Платея. Както гласи поговорката, когато Атина хване настинка, Платея започва да киха.

Спомням си всичко това, защото си мислех за Милтиад, докато работех върху шлема си. Мислех много за него. Защото, право да ви кажа, вече ми беше доскучало.

Бях оформил шлема два пъти – отначало го бях направил прекалено дълбок и резултатът изглеждаше толкова странно, че претопих бронза, добавих още малко калай и излях нова пластина на плочата, на която баща ми беше правил същото. От онзи бронз направих съд за вино. Не използвам два пъти претопяван материал за доспехи.

Втория път бях по-усърден с молитвите, отправих искрен призив към Хефест и като част от него нарисувах с въглен върху дъска извивката на шлема. Оформях внимателно купата на шлема в продължение на час-два на ден, след като берях грозде и маслини с робите и членовете на домакинството ми, и този шлем започна да расте като дете в корема на майка си. Като чудо. Затова си спомням, че през онзи ден започнах да се страхувам – аз, който не се боях от мъжете, срещу които се изправях на двубой с копия. Страхувах се, защото нещото, което създавах, беше прекрасно и по-добро, отколкото бях очаквал някога от себе си. Страхувах се, че мога да го съсипя.

Затова го изглаждах внимателно.

Зън-зън.

Зън-зън.

С всеки удар наковалнята звънеше като храмова камбана. Чиракът ми Тирей държеше шлема и го въртеше, когато му казвах. Той беше по-възрастен от мен и в някои отношения по-умел, но така и не беше успял да се задържи при един майстор и преди да срещне мен, не беше научил дори знаците, които научава всеки посветил се на бога ковач. Само след месец при мен той се промени. Просто така, както разтопеният метал се излива в калъпа. Беше готов да приеме нова форма и това не беше моя заслуга, но въпреки това ми беше странно да имам за чирак по-възрастен мъж, при това в много отношения по-добър ковач от мен.

Той вдигна глава, сякаш се вслушваше в нещо.

Зън-зън.

Зън-зън.

Подобно на храмова камбана, наковалнята отправяше призив към боговете.

Бях погълнат от работата си – с онова съсредоточаване, което боговете пращат на човек, отдаден на задачата си, – когато чух онова, което бе чул Тирей. С онова съсредоточаване, което имаш по време на битка. Аристид сигурно щеше да се загърчи, ако ме чуеше как правя връзка между двете неща.

Отплеснах се. Чух кон в двора.

– Не спирай – каза чиракът ми. Това би трябвало да ви даде представа за действителния му статус. Чиракът ми даваше заповеди.

Зад мен Бион, бившият роб чирак на баща ми, а сега почти майстор ковач, поправяше казан. Неговата наковалня също звънеше – от по-тежки удари от моите.

– Както каза човекът, никога не спирай, щом си се захванал с нещо – изсумтя Бион.

Това беше дълга реч за него. Но аз бях млад, а кон в двора ми предвещаваше приключение. Както казах, месеците на полето и в работилницата ме бяха... отегчили.

Взех вода от кофата до вратата и видях млад мъж с хубава вълнена хламида да слиза от коня, показвайки голи крака и мускули, както обикновено правят красивите младежи.

– Имам вест за господаря Аримнест – надуто рече той. Разочарованието си личеше във всяка линия на тялото му. Беше очаквал нещо по-добро.

Привлечена от конника, Пен – сестра ми Пенелопа – слезе по стъпалата от женските покои, а Хермоген, синът на Бион и най-добрият ми приятел, дойде от нивата. Оставих Пен да посрещне младежа. Той беше красив, а Пен се нуждаеше от ухажори – иначе животът ми щеше да се окаже наистина труден.

Майка ми остана в женските покои и не се появи – вероятно защото беше пияна. Какви ги говоря, в името на Хадес – със сигурност беше пияна. Тя беше единственото дете на василевса на Хиспе, малко селище западно от Платея. Пристанала на баща ми – ковач, но силен мъж сам по себе си. Мислила си, че един ден ще стане велик. И той го направил – но не по начина, по който искала тя. Станал велик ковач. А тя станала пияница. Нали ви казах, че историята е красива.

Е, да се върна на темата. Красивият младеж с всичките си мускули не ми обърна абсолютно никакво внимание. Бях гол, ако не се броеше препаската на бедрата ми. Бях покрит със сажди, приличах на роб и той трябваше да е внимателен наблюдател – нещо, което рядко може да се срещне при красивите момчета, – за да забележи, че имам мускулите на атлет, а не на ковач.

– Аз съм Пенелопа, сестрата на господаря Аримнест – каза Пен на младежа. – Брат ми е зает. Мога ли да чуя съобщението ти?

Това определено смути младия Парис.

– Съобщението ми... е за самия господар. – Той се огледа в търсене на равен на него – някой, който да накаже всички тези роби и жени.

Разсмях се и оставих Пен да се наслаждава на неудобството му. Шлемът ми ме зовеше. Изпих още един черпак вода и взех чука.

Зън-зън.

Зън...

Осъзнах, че в работилницата ми има младеж. Откъде се беше появил, в името на Хадес? Беше Стигей – тъмното момче от гробницата на героя. Никой не знаеше със сигурност дали е бил затворник, или разбойник – беше станал част от свитата на Идоменей. Лично аз си мислех, че е бил крадец – мълчеше като гроб.

Толкова много неща трябва да обяснявам! Идоменей беше критянин – войник и стрелец, който дълги години бе мой хипаспист, или оръженосец. Когато разчистих бащиния си дом, Идоменей стана жрец в гробницата на героя. Бях тренирал като момче при тази гробница и тя беше моето място – моето свещено място. И Идоменей с цялото му безумие, с удоволствието, с което убиваше и се отдаваше на разврат, беше мой приятел. И член на моята ойкия, на домакинството ми, на моята свита доверени мъже и жени.

Стигей пък беше в ойкията на Идоменей. Той беше любовник на критянина, негов ероменос и хипаспист, както стават нещата на Крит.

– Господарят ми се нуждае от теб, господарю – със сведен поглед каза младежът.

Ръката ми, вдигнала високо чука, се поколеба. Оставих я да падне – дзан – и изругах. Неточен удар, който остави малка вдлъбнатина върху шлема.

Тирей постави ръка на устата ми и каза:

– Ругатните няма да променят метала.

Виждате ли? Той беше с десет години по-голям от мен. В много отношения аз бях пораснало момче с талант да изтръгва души от телата им. Той пък беше зрял мъж – мъж, минал през достатъчно трудности, за да се научи да прави по-добри избори.

– Мамка му – казах. Но не запратих шлема през работилницата. Това поне бях научил. Нито пък изкормих Стигей с тежкия нож, който нося винаги, дори в работилницата или докато се забавлявам с някоя робиня, но все пак червената пелена на яростта за миг замъгли погледа ми.

Вместо това прибрах шлема в кожена торба, измих си ръцете в легена и кимнах на Стигей.

– Имам нужда от чаша вино и с удоволствие ще почерпя и теб. – Направих всичко по силите си да имитирам Ахил и да бъда топъл и гостоприемен. Дори към крадец катамит, заради когото току-що бях ударил неточно с чука. Определено съзрявах.

Стигей се поклони.

– За мен е чест, господарю. – Разбира се, на Крит мъжете, към които се обръщат с „господарю“, рядко са покрити със сажди и люспи от бронз, а ръцете им да са толкова черни, че кожата им да не се вижда. В Беотия обаче нещата са различни. Освен това изпитвах много по-голямо уважение към Стигей, отколкото към префърцунения младеж на двора ми.

Сестра ми Пенелопа излезе от къщата с вино. Направи въз­лия­ние на Артемида за себе си, после на Хефест за мен и поднесе останалото в каната на Тирей, Бион, Хермоген, Стигей и на госта ми. От цялата група само за госта и Пен можеше да се каже, че са облечени. Просто искам да си представите картината.

Изчаках Стигей да си получи чашата вино, преди да започна да го разпитвам.

– За какво съм му притрябвал на Идоменей?

– Той уби човек – отвърна Стигей.

– Какъв човек? – попитах. – Платеец ли? – Което означаваше: „Гражданин? Или някой без значение?“.

– Не, господарю. Всъщност убихме двама души. Единият, който беше войник, при светилището, а другия – и тук Стигей се усмихна – убих аз. Той беше разбойник, господарю. Двамата се познаваха – възнамеряваха да избягат или може би да вземат светилището. Господарят Идоменей смята, че са искали да избият всички ни.

Едва сега си дадох сметка, че е порязан от рамото до средата на торса. Стигей видя, че съм зяпнал раната, и кимна. Направо сияеше от гордост.

– Той имаше нож, а аз не.

Подобно героично омаловажаване е правило за гърците и Идоменей въпреки цялата си кръвожадност го спазваше стриктно тук в планините.

– Убитият войник беше атинянин – каза Стигей и усмивката му помръкна. – Господарят ми се бои, че бил важен човек.

Това привлече вниманието ми.

– Господарю, нима това, че идвам чак от Сарди, не означава нищо за теб? – попита красивият младеж. Всъщност и двамата бяха красиви – аристократът приличаше на статуя на атлет, а Стигей имаше по-практичен и земен вид – мускули, белези и гладка кожа.

Личеше си, че Пен харесва и двамата.

Усмихнах се на аристократа.

– Младежо, извинявам се за грубото ми облекло и посрещането и моля да останеш за ден-два. Този въпрос засяга честта ми и трябва незабавно да се погрижа за него.

Той се изчерви – аз скрих усмивката си – и очите му се стрелнаха към Пен.

– За мен ще е чест да ти гостувам. Но имам важно съобщение...

– Което ще чуя, когато се върна. – Кимнах му. Боговете ме заслепяваха. Ако бях поспрял да го изслушам... Но си мислех, че дългът ме зове, а и поведението му не ми се понрави.

– Внимавай да не те накарат да работиш в ковачницата – промърмори Пен.

– Ще се върна по пладне – казах аз и наредих на робите да оседлаят коня ми.

Боговете се смееха. А Мойра предеше тънко нишката си...

Когато стигнах до светилището, започваше да се смрачава. На вас може да ви се стори смешно, когато казвам, че съм яздил кон. Сега съм собственик на хиляда рошави тракийски кончета и половин стотица персийски красавци, но по онова време в Беотия притежаването на кон беше рядкост, а аз имах цели четири. Смейте се, колкото си искате, но четирите коня ме правеха един от най-богатите хора в Платея.

Стигей тичаше до мен. Беше участвал в смъртен двубой, бе пробягал трийсет стадия , за да ме извика, беше изпил цял рог вино, а сега тичаше още трийсет стадия обратно до светилището. По-късно, когато ви разказвам за подвизите на хората ми, си помислете за това – по онова време имахме корави мъже. Развъждахме ги като ловни кучета. В Спарта тренират аристократите да бъдат превъзходни. В Атика и Беотия тренираме всеки свободен мъж да бъде отличен. Ако искате, пресметнете разликата.

Дори в свежия вечерен въздух надуших миризмата на кръв при гробницата. Свалих меха от рамото си и направих възлия­ние в чест на стария Лейтос, който заминал за ветровитата Троя от зелената Платея и се върнал, за да доживее до дълбоки старини. Това, приятели мои, е истински герой.

При гробницата си имаме предание, според което именно Лейтос е спрял дръзката атака на Хектор при корабите – не с бойните си умения или безумна храброст, а като събрал обикновените мъже и ги накарал да направят стена от щитове, за да спрат пратената от боговете убийствена напаст. Той не бил могъщ убиец, а мъж, повел други мъже като овчар, водещ стадото си. Запазил хората си живи и ги върнал у дома.

Затова при гробницата идваха мъже от цяла Гърция – мъже, които бяха видели твърде много вода. Понякога те са непоправимо пречупени, но ако не са, жрецът им дава вино, изслушва ги и им възлага някаква работа или може би някоя дребна задача. И изпълняването на работата ги пречиства и им помага да се върнат в света на хората, които не са убийци.

Случва се обаче при гробницата да дойде и човек с белег. Как познавам ли? Това е белегът на злото или на душа, която не може да бъде спасена. И тогава жрецът, който винаги е бивш убиец, трябва да се изправи срещу него и да го убие при стената, така че сянката му да изчезне с писъци в небитието, а кръвта му да утоли жаждата на душите на мъртвите и да нахрани героя.

Хе-хе. Беотия е сурово място, не правете грешката да си мис­лите друго. И ние не търпим онези, които са изгубили пътя си. Искате ли да ви кажа жестоката истина, приятели? Ако някой убиец стане лош, най-доброто, което могат да сторят останалите, е да му видят сметката. Вълците го знаят, кучетата го знаят, лъвовете го знаят. Хората също трябва да го знаят.

Дори когато мъжът е твой приятел. Но това е друга история.

Донесете още вино.

Идоменей излезе и задържа коня ми, докато слизах от седлото.

– Извинявай, че те извиках чак тук, господарю.

Вдлъбнатината в съвършения ми шлем още не ми даваше мира и не можех да пропъдя от ума си мисълта за пратеника от Сарди – столицата на Лидия, сатрапията от Персийската империя, която се намираше най-близо до Гърция. Кой би могъл да ми праща съобщение от Сарди? И защо, в името на всички богове, не бях поспрял, за да попитам?

Но Идоменей беше човек, който бе спасил живота ми петдесет пъти. Трудно беше да остана ядосан в негово присъствие.

– Така и така имах нужда да се разходя. Ако оставам прекалено дълго в ковачницата, може и да забравя кой бях навремето.

– Навремето ли? – Идоменей се разсмя по безумния си начин. – Прероденият Ахил бие с чук бронза, а?

– Е, значи си убил човек? – попитах. Една от жените ми връчи рог. Разредено подправено вино, съвсем леко затоплено. Отпих с благодарност.

– Убихме Алкмеонид – каза Идоменей. Очите му блестяха на последната светлина на деня. – Застана при стената, обяви произхода си и ни предупреди и през ум да не ни минава да го убиваме. Мислеше си, че голямото му име ще го предпази.

Поклатих глава. Алкмеонидите бяха богати, могъщи и гад­ни. Богатството им нямаше граници и не можех да си представя, че някой от тях ще дойде при гробницата на герой.

– Възможно ли е да е лъгал?

Идоменей извади изпод хламидата си нещо, което проблесна червеникавозлатно на последните лъчи на слънцето. Колан с катарама от онези, с които много богатите препасват хитона си, всяка брънка беше от ковано злато. Нещото струваше повече от стопанството ми, а аз имах много добро стопанство.

– Мамка му – казах аз.

– Имаше белега на злото – каза Идоменей. – Какво друго можех да направя?

Отидох да погледна трупа, положен по традиционния начин върху стената по периметъра. Беше едър мъж – една глава по-висок от мен, с огромен бронзов нагръдник, дебел като току-що одрана кожа.

Вероятно тежеше два пъти повече от жилавия Идоменей. Имаше една-единствена рана – от копие, в лявото око. Идоменей беше много, ама наистина много опасен. Атинският благородник явно е бил прекалено тъп, за да го разбере – или наистина е бил белязан и героят е искал кръвта му.

Доспехите му бяха най-добро качество, както и шлемът му.

– Мамка му – повторих. – Какво е правил тук?

Идоменей поклати глава. Зад него мъже и жени палеха лампите. Сега тук имаше шест колиби, а не само една като навремето, когато бях малък. Моите траки имаха една, други четири се заемаха от бивши разбойници, а последната беше за жените. Всички бяха чисти и подредени. По дърветата бяха окачени убити елени и един глиган, както и стегнато навити осолени кожи. Идоменей управляваше гробницата като военен лагер.

– Набирал е хора – казах аз, отговаряйки на собствения си въпрос. Може би сивооката богиня беше кацнала на рамото ми и произнасяше думите в главата ми, но го разбрах. Беше облякъл най-хубавите си доспехи, защото е искал да създаде впечатление. Но е предизвикал с нещо Идоменей и безумецът го беше убил.

Случват се такива неща.

Помислих си, че проблемът ми е как да постъпя. Случаят беше в моята ойкия, така че аз носех отговорността и аз трябваше да оправя нещата. Освен това познавах повечето важни мъже в Атина. Познавах Аристид, а той беше сроден с Алкмео­нидите с брак и по кръв. Сигурен бях, че ако някой може да оправи нещата, това е той.

– Утре сутринта ще направя гадаене – казах. – Може би логосът ще ми предложи отговор.

Идоменей кимна.

– Значи ще останеш да пренощуваш?

– Точно както искаше, луди критянино – отвърнах.

– Трябва да се махнеш от стопанството, преди да си се превърнал в селянин – каза той.

Зачовърка ме подозрение, че лудият ми хипаспист е убил влиятелен човек само за да ме накара да се домъкна тук и да пия с него. Въздъхнах.

Стигей ми поднесе топла чаша и ме отведе при огъня, около който бяха насядали всички бивши разбойници. Пяхме химни на боговете, докато небесният купол се превърташе над главите ни. Светлината на огъня изпъстряше древните дъбове, растящи около гробницата на героя. Стигей извади китара и запя сам, след което ние се присъединихме към него – спартански песни и аристократични песни. Аз изпях любимата песен на Бризеида, написана от Сафо.

Погледът ми постоянно се спираше върху една млада робиня. Те не бяха точно робини – положението им беше по-сложно. Преди бяха собственост на една вдовица. Тя беше убита от разбойници, които бяха взели робините ѝ. После аз бях убил разбойниците. И чии бяха те сега? Или бяха свободни? Спяха с всички мъже и вършеха основната част от домакинската работа.

Тя беше дребна, почти красива, само дето единият ѝ крак бе изкривен. Погледите ни продължаваха да се срещат и по-късно тя се смя, докато бях в нея. Дъхът ѝ бе сладък и тя заслужаваше нещо по-добро от герой, който си мисли единствено за друга. Но въпреки куция си крак и странното лице тя остана в главата ми. В онези времена сигурно се качвах на по петдесет робини на година. Но въпреки това я помня. Ще разберете защо.

*

На сутринта двамата с Идоменей излязохме на лов в планината, но дори да беше останал жив елен в рамките на половин ден път, така и не го видях. Пресякохме обаче пътя, на който бяхме устроили засада на разбойниците година по-рано. Той се изкачва високо по склоновете на Китерон, след което се спуска в едно мочурливо дере и отново се качва малко, преди да започне дълго спускане – първо към гробницата, а после и към Платея.

В дерето имаше изоставена каруца и коловози.

Каруцата беше натоварена с оръжия и кожени доспехи – добри и здрави. По земята имаше пръснати монети.

– Имал е слуги – казах аз.

– Които са избягали – добави Идоменей. – Май няма нужда да правим гадания, а?

Изоставената каруца означаваше, че богатият е имал свита – хора, които сега бягаха обратно към родовите имения в Атина, за да разкажат за убийството.

– Можем да ги настигнем и да ги избием – с надежда рече Идоменей.

– Понякога наистина ме вбесяваш – отвърнах. И го казах съвсем сериозно.

– Чувствам се зле – призна той. – Какво ще правиш?

– Ще замина за Атика и ще оправя нещата – казах аз. – Прати някой в стопанството да каже на Епиктет да натовари една каруца с мои изделия и да тръгне за Атина. Ще го посрещна на агората след десет дни. Преди Хераклейона . Поне от пътуването ми да има някаква полза, а не само оправянето на издънките ти.

Идоменей кимна начумерено.

– Имаше белега – каза той като дете, което смята, че присъдата на баща му е несправедлива. – Героят искаше кръвта му.

– Вярвам ти – отвърнах. И го погледнах. Той срещна погледа ми, но само за момент. – Ти не можеш да дойдеш. Освен ако не искаш да умреш – добавих. Той сви рамене.

Младата робиня, с което се бях забавлявал предишната нощ, леко се дръпна от останалите. Подадох ѝ монета, но тя поклати глава и сведе скромно очи.

– Искам да дойда – рече тя. – В Атика мога да бъда свободна. Ще ти топля леглото по пътя.

Замислих се за момент.

– Добре.

Другите две жени плакаха, докато я гледаха как си отива.

По-добре щеше да е, ако бях поспрял да направя гаданието. Но кой знае? Боговете обичат изненадите.

Напредвахме добре по склоновете на Китерон. Горе, където дъбовете оредяват, успях да убия млад глиган с лъка си. Взех това за добра поличба, поех по стария път и стигнахме чак до върха на древната планина, където спряхме да пренощуваме в дъбравата на дедалите, специалното място от всички Корвакси, където гарваните пируват с месото, което поднасяме на боговете.

Направих хубав лагер с кожена палатка и голям огън. После оставих робинята да приготви месото от гробницата на героя и се качих при олтара. В нашия род казваме, че олтарът е в чест на самия Китерон, а не на Зевс, който все пак тук е натрапник.

На олтара имаше знак, останки от изгорена жертва и парче черна вълна. Това означаваше, че синовете на Симон са живи. И бяха дошли тук в безлунната нощ, за да прокълнат някого. Не беше трудно да позная кого. Усмихнах се. Спомням си тази усмивка – озъбена и вълча. Омразата идва лесно, когато си млад.

Нощта беше ясна, виждах чак до ръба на света и накъдето и да погледнех, виждах огън. И си помислих: „Иде война“. Мисълта идваше от бога и очите му помагаха на моите да видя огнения пояс около света, докато стоях на върха на планината.

Натрупах клонки върху купчината пепел на стария олтар, навих кожата, копитата и костите на глигана заедно с тлъстината, след което запалих огъня. Сигурно можеше да го види всеки човек от Тива до Атина. Оставих глигана да гори и се замолих. Подклаждах огъня, докато не стана толкова голям, че не можех да стоя гол до него, след което слязох долу при чакащата ме робиня.

Тя ми поднесе храна.

– Ще ме освободиш ли, или ще ме продадеш? – попита ме.

Разсмях се.

– Ще те освободя. С този куц крак не си заслужава да те продавам, скъпа. Освен това държа на думата си. Нали?

Тя не се разсмя.

– Не знам. – Изпъна куция си крак и се загледа в него.

– Ечемичната ти супа е превъзходна – казах аз и това си беше самата истина. Това е най-големият флирт, който може да получи една робиня. – Аз самият бях роб, скъпа. Знам какво е. И знам, че всичките ми приказки не струват нищо, докато не си получиш табличката за освобождаване. Но ти давам думата си пред олтара на предците ми, че ще те освободя на агората в Атина и ще ти оставя двайсет драхми като зестра.

Сигурно всички богове на Олимп слушаха думите ми. Човек трябва да внимава какво се зарича и какво обещава.

– Синовете на хората лъжат – рече тя с такъв кух глас, че за момент се зачудих дали някоя богиня не дели лагерния огън с мен. – Ти ще бъдеш ли различен?

– Да видим – казах аз с типичната за младите арогантност. Наведох се към нея и докато слагах ръка на тила ѝ, гарваните дойдоха на огромно ято и накацаха по дърветата около огъня – същите дървета, където Корваксите ги хранят, разбира се – и ме познаха. Никога не бях виждал толкова много наведнъж. Огънят се отразяваше в очите им като хиляди пламтящи точки и докато долепях устните си до нейните, очите ѝ също заблестяха в червено.

Въпреки всичко се любихме. Ех, младост.

Пресичахме Китерон цели пет дни, отчасти заради това, че започнах да се увличам по нея. Понякога се случва едно тяло просто да пасне на друго – трудно ми е да го описвам на вас, девствените. Ще кажа само, че въпреки куция ѝ крак и странното ѝ лице моето тяло обожаваше нейното по начин, който рядко бях изпитвал. Желаех я всяка минута и желанието ми не се утоляваше от любеното, както често става при мъжете и най-вече при младите мъже.

След като се любихме на една крайпътна скала, от която за първи път можеше да се види наситеното синьо на морето при Атика, тя стана след усилията ми, усмихна се, метна хитона си на рамо и тръгна гола до коня ми.

– Няма ли да се облечеш? – попитах я.

Тя отново се усмихна и сви рамене.

– Защо? Дрехата ще бъде свалена отново, преди слънцето да се е преместило с един пръст в небето.

Права беше. Не можех да ѝ се наситя.

Тя отказваше да ми каже името си и понякога я наричах Бризеида. Това предизвикваше горчив смях и хапливо подмятане. Умолявах я, придумвах я и ѝ предлагах пари, но тя отвръщаше, че да ми каже истинското си име означавало да развали магията. Затова започнах да я наричам Робиня и тя негодуваше.

След най-бавното прекосяване на планината в гръцката история стигнахме до крепостта при Ойное, където беше загинал брат ми. Направих възлияние на сянката му и продължих­ме – конят вече беше по-полезен. Не си правехме лагери в Атика – аз бях заможен човек и затова отсядахме в ханове или се изтърсвах като неканен гост на хора, които познавах съвсем малко – като Евмений от Елевзина, който се зарадва да ме види, почерпи ме с хубаво вино и ме предупреди, че чул, че Алкмео­нидите искат кръвта ми.

Изсмях се пренебрежително.

– Та те дори не знаят кой съм. Аз съм просто някакъв си селяк от Беотия.

Евмений поклати глава.

– Не. Ти си воин и приятел на Милтиад – и на Аристид. В града се говори, че можеш да поведеш триста подбрани мъже от Платея, стига Милтиад само да щракне с пръсти.

Сега аз поклатих глава и отпих от виното.

– Кой би казал подобно нещо? Архонтът е Мирон, брат на Хадес. В Платея не ни пука кой управлява в Атина, стига зърното ни да се продава добре!

Но после си помислих за черната вълна върху олтара на Китерон. Синовете на Симон биха разпространили подобна мълва, стига това да можеше да им помогне да си получат отмъщението.

На сутринта Евмений се престори, че си доспива след нощните ми буйства с робинята ми. Видя ме, когато вече бях възседнал коня си, направи възлияние и ме изпрати. Но преди да обърна коня към портата, хвана глезена ми.

– Внимавай – рече той. – Ще те убият, ако им се удаде възможност. Или ще те изправят пред съда.

След девет дни път пристигнахме в Атина.

Дъщеря ми и младият Херодот са били в Атина, но въпреки това ще ви разкажа за царицата на гръцките градове. Няма град по света, равен на Атина, а аз съм бил навсякъде, от Херкулесовите стълбове до Лунните планини.

Повечето хора пристигат в Атина по море. Ние слязохме от планините на запад, но ефектът беше същият. Първото, което виждаш, е Акрополът. По онова време той беше различен – сега имат фантастични нови храмове от бял мрамор, който може да съперничи на всичко на изток, но беше достатъчно внушителен и по моето време, с големите каменни сгради, издигнати от тираните Пизистратиди. Нови храмове, нови правителствени сгради, мощ във всеки камък. Атина беше богата. Други градове в Гърция бяха по-силни или се мислеха за такива – Тива, Спарта и Коринт, – но всеки, който е с ума си, ще си даде сметка, че Атина е царицата на градовете. Нейният Акропол е мястото, на което се е издигал дворецът на Тезей, от който мъже са заминавали на война срещу Троя. Тя беше стара, мъдра и силна. И богата.

В околностите на Атина живееха повече хора, отколкото в цялата Беотия, или поне така се твърдеше. Самият град беше по-голям от Сарди и имаше почти дванайсет хиляди граждани на боеспособна възраст.

Атина имаше ковачи и грънчари – най-добрите на света, – както и земеделци, рибари, моряци, гребци, търговци на благовония, кожари, тъкачи, оръжейници, майстори на лампи, оцветители на платове и избелвачи на кожи, както и такива, които живееха само от това, че сплитаха коси или обучаваха младежи как да се бият. Нещо повече, имаха жени, които вършеха повечето от тези неща. В Атина светът се беше преобърнал наопаки и по моето време срещнах жени, които свиреха на инструменти, тренираха атлети, които съчиняваха и които рисуваха грънци – дори и жена философ. Такъв беше градът.

Градът с главна буква.

Атиняните са алчни и хитри лисици. Лъжат, крадат и ламтят за чуждото и са готови да спорят за всичко.

Винаги съм ги харесвал.

Никога не бях стъпвал в дома на Аристид, но той беше прочут дори тогава, така че не беше трудно да попитам и да ме упътят. Трябваше обаче да отклоня десетина предложения за робинята ми – истината е, че от нея струеше някаква сила и никой мъж, който я е видял, не даваше и пукнат обол, че куца. Поради някаква причина мъжете харесваха и мен и дори получих предложения за коня ми, за седлото, за меча ми и за всичко друго, което беше изложено на показ.

Трябваше да минем покрай Ареопага и да продължим надолу към прохладните покрайнини от източната страна на града. Вместо това аз спрях за чаша евтино вино. В действителност ми се искаше да отида на улицата на ковачите, затова оставих коня си при робинята и тръгнах към агората. Днес там има пищен нов храм на Хефест. По онова време мястото беше много по-малко, с тесни улички по целия нисък хълм и малко светилище на Атина и Хефест на върха, обслужвано само от един жрец и без жрица. Но аз отидох там, направих малко жертвоприношение и оставих месото за бедните, както подобава на чужденец, след което слязох в квартала на ковачите. Трябваше да се сетя да сваля беотийската шапка от главата си, но не го направих.

Разбира се, дадох знака на жреца и той ми върна този за Атика, така че другите ковачи да ме приемат като гост. После тръгнах надолу по хълма, като разглеждах работилниците им и се възхищавах на духалата и инструментите им – и на безбройните им чираци. Накрая спрях при един ковач, който правеше върхове на копия – прекрасни изделия, дълги колкото ръката ми до лакътя, с леки гнезда и тежки ребра, пригодени да пробиват броня.

– Приличаш ми на момък, който не би отказал едно от тези – каза ковачът. – Тоест, за ядящ пръст тиванец – добави той.

Изплюх се.

– Аз съм ядящ пръст платеец. Тиванците да се ебат.

– Майка ти да се ебе! – с удоволствие отвърна той. – Нищо лично, страннико. Всеки платеец е добре дошъл тук. Участва ли в някоя от трите битки?

– И в трите – отвърнах аз.

– Момче! – извика майсторът и един от чираците му тутакси дотича при него. – Донеси на този герой чаша хиоско.

– А ти? – учтиво попитах аз.

– О, влязох в строя един-два пъти през онази седмица – каза той. Протегна ръка и се ръкувахме, след което му дадох знака.

– Ти си ковач! – възкликна той. – Имаш ли къде да преспиш?

Така беше през онези времена. Тъжно е да видиш как старите нрави отминават. Гостоприемството беше като бог за нас – за всички гърци.

Започнах да обяснявам, че съм тръгнал да се видя с Аристид, когато някакъв добре облечен мъж, водещ след себе си кон, спря до сергията.

– Не каза ли току-що, че си от Платея? – попита той.

Нямах никаква представа кой е, но реших да бъде любезен.

– Имам тази чест. Аз съм Аримнест от рода Корвакси от Платея.

Мъжът се поклони и каза:

– Значи току-що ми спести дълго пътуване. Аз съм Клейтос от рода Алкмеониди от Атика. А ти си арестуван за убийство.
Страници от тази книга
Други интересни предложения
Тайната библиотека на Леонардо
Франческо Фиорети
Възможна е експресна доставка само за 4 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 20:00 часа.
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
Цена:  16.00 лв.
Медичите – кръстниците на Ренесанса
Пол Стратърн
Възможна е експресна доставка само за 4 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 20:00 часа.
Продуктът е представен с вътрешни страници
Цена:  19.99 лв.
Съкровищница от кралски скандали
Майкъл Фаркуар
Цена:  19.99 лв.
Ханибал - книга 2: Кървави полета
Бен Кейн
Продуктът е представен с видео материали
Продуктът е представен с вътрешни страници
Цена:  19.99 лв.
Невероятната съдба на Кити О'Кейн
Колин Фалконър
Възможна е експресна доставка само за 4 часа в рамките на София, в работни дни от 10:00 до 20:00 часа.
Продуктът е представен с видео материали
Цена:  19.99 лв.
Синовете на Спарта
Кон Игълдън
Цена:  19.99 лв.
Ханибал - книга 1: Врагът на Рим
Бен Кейн
Продуктът е представен с видео материали
Цена:  19.99 лв.
Розите на Съмърсет
Лийла Мийчам
Цена:  15.99 лв.
Човешка комедия
Уилям Сароян
Продуктът е представен с видео материали
Цена:  15.99 лв.
Фалшивият фараон
Ха. А. Мелер
Цена:  18.99 лв.
Назад към "Исторически романи"
Умберто Еко
Безплатна доставка за София, 2.90 за провинцията!
Намаление на хиляди книги