Дълг и наслада
Един живот на посредник

"Дълг и наслада" е единствената автобиографична книга на Цветан Тодоров, който остави богато духовно наследство, предизвикало световен интерес и към идеите, и към личността му. Тодоров предпочиташе да говори за другите, вместо за себе си. Журналистката Катрин Портвен е успяла да го въвлече в смислен диалог, от който научаваме важни биографични обстоятелства около живота на големия мислител. Нещо повече, убеден в евристичните възможности на диалога, в отговорите си на въпросите на Катрин Портвен - Тодоров разкрива съществени страни от една или друга своя книга. В този смисъл "Дълг и наслада" е уникално свидетелство за мислителя и за човека Цветан Тодоров.

Съставител: Стоян Атанасов.

"Творческата автобиография на Цветан Тодоров в диалог

Книгата "Дълг и наслада" заема особено място в богатото и многообразно творчество на Цветан Тодоров. Тази особеност виждам най-малко в две отношения: за пръв (и последен) път Тодоров разказва за себе си; в разговорите си с Катрин Портвен той предлага ценни обяснения за своето творчество и дава отговори на въпроси, които вълнуват всеки негов читател. Първият български превод на "Дълг и наслада" от 2003 г. бе изчерпан бързо. Това е основната причина издателство "Изток-Запад" да предложи второ издание на книгата с убеждението, че българският читател трябва да има достъп до нея по-дълго време. Тук ще си позволя кратко представяне на съдържанието на книгата и коментар на автобиографичното в нея. През септември 2002  г. парижкото издателство "Сьой" публикува книга с разговори на Цветан Тодоров с Катрин Портвен, която навремето работеше като журналистка в популярното седмично списание Телерама и завеждаше рубриката "Есета и документи".

Заглавието на книгата "Дълг и наслада" донякъде намеква за духа на тези разговори, докато подзаглавието - Един живот на посредник - резюмира определението, което Тодоров дава за своето научно дело. От друга страна, двете съставки на основното заглавие дълг и наслада препращат към една мисъл на Русо, според която нашите добродетели произтичат от чувството за дълг, ако потискат естествените ни желания, или от търсенето на наслада, ако са в хармония с тези желания. Тодоров предлага разширена интерпретация на формулата на Русо, за да не се ограничава до първоначалния ѝ стриктно морален смисъл. Последният се съдържа най-вече в идеята за дълг, докато с понятието наслада Тодоров обозначава радостта от познанието и досега с изкуството, от една страна, и от спокойствието във всекидневния частен живот, от друга. Докато термините от заглавието указват двете основни сфери на реализация - професионалната и интимната, - то подзаглавието живот на посредник определя социалната роля, която Тодоров си е отредил като учен. По-точно би било впрочем да говорим за роли в множествено число. Така ги вижда и самият Тодоров в заключителните си разсъждения за разговорите с Катрин Портвен: "Дадох си сметка, че съм живял като посредник по не един начин: след като бях преминавал границите, опитвах се да улесня и други в тяхното прекосяване. Граници между страни, езици, култури; граници между изследователски области и научни дисциплини в хуманитаристиката. Но също така граници между баналното и същественото, всекидневното и възвишеното, бита и духовния живот. В дебатите аз се стремя да бъда посредник."

Както виждаме, "ролите" на Тодоров включват различни сектори от публичната сфера и аспекти от личния му живот. Броят на тези роли е впечатляващ за един човешки живот. И неслучайно, преди да се запознае със самия Тодоров, Катрин Портвен си е представяла как цял род Тодорови стои зад толкова на брой и толкова разнообразни по своята тематика книги. В началото на своето предисловие тя изброява анекдотично няколкото Тодоровци, с които е свързвала първите книги на Тодоров: Сигурно съм била на осемнайсет години, когато в една аудитория от тъмно дърво на Сорбоната за пръв път чух името Цветан Тодоров. Енциклопедичният речник на науките за езика, който нашият стар професор с бургундски акцент наричаше "Тодоров и Дюкро", натъртвайки на р-тата, беше задължително позоваване за студентите по езикознание. Естествено, представяхме си Тодоров също на почтена възраст, като нашия професор, ако изобщо бе сред живите. По това време, когато с няколко почитатели на кината умувахме в кафенето върху смисъла на зуум-травелинга в Шофьор на такси или за ефекта на задния ракурс при Орсън Уелс, предпочитах на чета от Тодоров неговото Въведение във фантастичната литература. [...]

По същото време отново срещнах името Цветан Тодоров покрай една книга, "Завладяването на Америка", която моята съседка по етаж, запалена по ацтеките, ми преразказа накратко една вечер. Изобщо не свързвах известния учен Тодоров с автора на тази книга, не виждах нищо общо между единия, стар езиковед, и другия, оригинален историк (както съседката ми говореше за него); казах си, че това сигурно е синът му. Няколко години по-късно чух гласа на Цветан Тодоров в едно предаване по радио Фанс Кюлтюр. Той говореше за морала в концлагерите (тема на неговата книга На предела). Гласът беше като на млад човек, мек, с лек акцент; помислих си, че това може би е негов внук, навярно философ. Така след чутото за Цветан Тодоров и след прочетеното в негови книги силно впечатлената Портвен стига до логичното заключение, че Тодоров е "човек, който е изживял няколко живота". И тъкмо от това ярко впечатление ще се роди нейният проект да проследи как това мащабно и многообразно научно дело може да се впише в един-единствен човешки живот. От своя страна Тодоров очевидно е приел идеята на журналистката, съгласил се е да разкрие неизвестни дотогава епизоди от своя живот, да разкаже за хора, оказали му влияние в неговия житейски и професионален път. В това отношение книгата разкрива един непознат Тодоров. Преди това той винаги е имал задръжки да говори за себе си, макар че от началото на 80-те години в трудовете си постоянно изтъква необходимостта в областта на хуманитарните науки ученият да определя своята субективна позиция."
Из книгата

Цветан Тодоров е роден на 1 март 1939 в София. Негов баща е библиографът Тодор Боров, а дядо по майчина линия - общественикът Иван Пеев-Плачков. Брат му, Иван Тодоров, е известен физик. Завършва гимназия в България и учи български език и литература в Софийския държавен университет, където завършва през 1961 г.

През 1963 г. като стипендиант заминава за Париж. През 1970 г. защитава докторска дисертация на тема "Теория на литературния анализ" под ръководството на Ролан Барт. Защитава тезата, че поетиката - това са специфичните езикови условия на създаване и означаване на художествения текст. От 1987 г. ръководи Центъра за изследване на изкуствата и езиците към Френския национален център за научни изследвания, където работи от 1968 г. Съпруг е на писателката Нанси Хюстън, с която има две деца. Развежда се с нея след 35 години брак.

В началото на творческия си път се интересува предимно от теория на литературата, а след 1990 г. - от историята и отношението с другия в трудни области на историята като завладяването на Централна Америка и Втората световна война.

Цветан Тодоров се утвърждава като учен с превода на руските формалисти, който значително допринася за развитието на съвременната поетика. След това публикува "Литература и значение" (1967). В "Увод във фантастичната литература" (1970) разглежда сериозно и задълбочено фантастичната литература.

Тодоров изследва предимно другостта на различните култури, разглежда проблема "Ние и другите", споровете на хуманистите в Европа от епохата на откриването на Новия свят и процесът на колонизация. Въпросът за собствената и чуждата култура застава в основата на антропологичните дискурси в Европа. Неговият анализ на значимостта и самоопределянето има голямо значение за антропологията и социологията. Тодоров, за разлика от Макиавели и Хобс, не вижда в общността зъл по своята същност организъм, с който човек се обвързва само поради своята немощ. Напротив, за него общността е неизбежност, продиктувана от нуждата за признанието на човека, вкоренена в неговата психика. Тази концепция се основава на психоанализата на Лакан и интерпретацията на творчеството на Хегел и Кожев.

Цветан Тодоров говори за себе си като за емигрант и се самоопределя като европеец. Размишлява за истината, злото, справедливостта, историческата памет, болката по родината, срещата на културите и заблудите на съвременните демокрации. Преосмисля живота си в България и Франция, любовта си към литературата, отдалечаването си от структурализма, и от аполитичността. Обяснява своя критически хуманизъм, крайната си умереност, неприязънта си към двуполюсните модели и желязната завеса. Занимават го проблемите за допирните точки, смесването на културите ("метисаж"), "сивите зони" и търси отговор на въпроса "Kak да се живее?"

В книгата си "Завладяването на Америка. Въпросът за Другия" Цветан Тодоров разсъждава за начина, по който местните култури в Америка са били жестоко унищожени от конкистадорите. Следвайки Михаил Бахтин, Тодоров извежда идеята за диалога като "такова положение, при което нито един от участниците не свежда другия до обект". За диалога са нужни два субекта.

Почетен доктор на Софийския университет (1988). Цветан Тодоров е носител на Наградата на Принца на Астурия за обществени науки за 2008 г. Умира на 7 февруари 2017 г. в Париж след усложнения в резултат на невродегенеративно заболяване.

Изток-Запад ТМ ЕООД
София, 1000
ул. Стара планина 5, ет. 2
iztok.zapadbg@gmail.com