"– Имаш предвид хората от Лондон ли, чичо? - попитах аз.
– В Лондон и далече оттук във всякакви посоки, Клод.
– Там имената им като тези, които чувам, ли са?
– Да, Клод.
– Защо чувам имена, чичо?
– Не знам, Клод, просто нещо особено, което ти умееш.
– Ще спра ли някога да ги чувам?
– Не мога да ти кажа. Може и да престанеш, може нещата да се поуспокоят или да се влошат. Нямам представа. От всички имена, които слушах, най-често чувах името Джеймс Хенри Хейуърд. Това бе така, защото носех предмета, който казваше "Джеймс Хенри Хейуърд" навсякъде със себе си. Гласът му беше младежки и приятен. Джеймс Хенри беше тапа за вана, една широко приложима тапа за вана, която пасваше на каналите на повечето мивки. Носех я в джоба си. Джеймс Хенри беше моят родилен предмет. Беше семеен обичай, винаги когато някой се ражда в рода Айърмонгър, да му се дава някакъв предмет, специална вещ, подбрана от баба. Айърмонгър постоянно съдеха за някой свой роднина по това как се грижи той за своя личен предмет или за родилния си предмет, както го наричаха. Трябва да ги носим със себе си по всяко време. Всеки си има свой предмет.
Когато се родих аз, ми дадоха Джеймс Хенри Хейуърд. Беше първо нещо, което опознах, първата ми играчка, първият мой спътник. Имаше си и верижка, дълга около половин метър, а другият ѝ край завършваше с малка кукичка. Когато се научих да ходя и да се обличам сам, започнах да си нося тапата си за вана с верижката ѝ както всеки друг би носил джобния си часовник. Пазех от хорските погледи тапата си за вана, моя Джеймс Хенри Хейуърд, в джоба на елека си, за да е в безопасност, докато верижката му се извиваше U-образно от джоба, а кукичката в края ѝ се закачаше за средното копче на елека ми. Голям късметлия бях, че получих този родилен предмет, не всички предмети бяха така лесни за носене като моя.
Вярно е, че тапата ми за вана няма никаква парична стойност, както например диамантената игла за вратовръзка на леля Онджла (която казваше Хенриета Найсмит), не беше и никак обременяваща като тигана на братовчеда Гъстрид (господин Гърни), или дори като собствената мраморна рамка за камина на баба (Огъста Ингрид Ърнеста Хофман), която я беше приковала на втория етаж на имението през целия ѝ дълъг живот. Чудех се често за разни неща относно родилните ни предмети. Дали леля Луса щеше някога да пропуши, ако не ѝ бяха дали пепелник (малката Лил) при раждането ѝ? Навикът ѝ се зародил още на седемгодишна възраст. Дали чичо Аливър щеше да стане лекар, ако не му бяха дали медицинските му извити пинсети, предназначени за израждане на бебета (Пърси Хотчкис)? И тогава идваше, разбира се, случаят с бедния меланхоличен чичо Потрик, на когото при раждането дадоха въже (Лейтенант Симпсън) със завързана примка; колко тъжно беше да го гледаш как накуцва жално през безпътните проходи на дните си. Още по-дълбоко обаче, мисля, беше: дали леля Ургула щеше да порасне по-висока, ако не ѝ бяха дали табуретка за крака (Поли)? Всичко беше много объркано, всички тези отношения между хората и родилните им предмети. Аз гледах своя, моята тапа за вана, и знаех, че ми пасва съвършено. Не можех да кажа защо, но знаех, че е така. Нямаше просто как да ми бяха дали нещо различно от моя Джеймс Хенри. Имаше само един родилен предмет на роднина Айърмонгър в семейството, който не казваше име, когато се заслушах."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.00 / 2 гласа 
