Фабрика за истина

Пета книга от поредицата за агент Смоуки Барет на Коуди Макфейдън. Всяко мъчение е като картина. Рисуваш с човека, с цвета на болката.

След толкова кошмари наяве белязаната Смоуки Барет се надява да намери малко спокойствие, за да се наслади на сигурността да има мъж до себе си - и нов живот, който расте в нея. Но злото се завръща с неподозирана сила и садистичен размах.

Три съседни къщи са пълни с трупове, три семейства са срещнали жестока участ само за една нощ. Но истинският ужас се намира под тях - подземен музей на смъртта, хранилище на свидетелства за човешката жестокост и извратеното удоволствие от причиняването на болка. Мащабът на заговора е колкото огромен, толкова и добре обмислен. Разкриването на музея отключва поредица от крайни събития, които застрашават живота и здравия разум на Смоуки и екипа ѝ. За броени часове те разбират, че всичко досега, колкото и страховито, е било само прелюдия. Вече не преследват отделни серийни убийци. На бял свят излиза цяла шайка чудовища, които години наред са задоволявали безнаказано своите мрачни страсти. Социалните мрежи са залети с внимателно режисирани клипове, пуснати с цел да демонстрират, че тези хищници не се страхуват от нищо, дори да посегнат на близките на своите преследвачи. Те са недосегаеми, те са неуязвими.

Започнала е най-голямата игра на живот и смърт изобщо. И залогът е цяла нация, скована в ужас, милиони свидетели на садистичното шоу на властелините на мъченията.

Над 3,5 милиона продадени копия от серията само в Германия!

"Повече от десет години преследвам лоши хора за ФБР. Правя го, защото такова е моето предназначение. Създадена съм за това. Имам дарбата да влизам в главите на престъпниците и да се чувствам удобно в мътния им мрак. Усещам нощното небе, под което всички те извършват деянията си.

Повечето хора не могат да разберат злото само защото отказват да приемат простотата му. Добрите хора са сложни, понеже постоянно се съмняват в себе си. Злите действат праволинейно, съвестта им не ги тормози и много добре знаят какво искат. Те не оспорват нуждите си.

Те се прокрадват по ръба на светлината, невидими за нас, и ни наблюдават, докато изживяваме мечтите си, отглеждаме децата си и обичаме (или мразим) живота си. Те ни наблюдават и пеят песните си шепнешком, песни, които само те или другите като тях могат да чуят. Песни на смъртта. Песни на страдания и кръв.

Аз слушам тези певци на тъмнината. Аз колекционирам песните им. Не съм една от тях, но ги разбирам. Привлечена съм от музиката им, както кораб от скалите, и чувам онова, което другите не могат, защото съм се изправяла пред истината – тези певци са навсякъде и изглеждат като нас.

Те са бащи, братя, чичовци, съпруги. Те са добрият учител, който ни изненадва, веднъж спечелил доверието ни. Те са съпругът, който удушава проститутка, преди да се прибере у дома, и след това прави любов със съпругата си, докато си представя лицето на жертвата си. Те са ходещата на църква съпруга, която задушава бебето си с възглавница, защото е плачело прекалено много и я е направило дебела.

Поглеждам първо мъртвите очи на съпруга, а после и на съпругата.
– Кои сте били вие за него?
Кои сте били вие, точка? – чудя се аз.  - Дали ако науча отговора на този въпрос, ще разбера кой ви е убил?
Обхождам с поглед местопрестъплението в търсене на нещо пропуснато, което да ни помогне.
Кои сте били вие за теб?  - продължавам да се питам. Мъртвите не отговарят, затова отговарям на собствените си въпроси с обещание: Ще разбера. Доброто, лошото и всичко останало. Ще разбера и ще си спомня.
Не е напразно обещание. Мога да си спомня лицата на всички мъртви.
– Това ми се струва лично  - отбелязвам аз.  - Но не по правилния начин.
– Какво имаш предвид?
Поклащам глава.
– Не знам. Това тук е някак си... стерилно. Безстрастно. Сякаш съобщението е било по-важно от самото деяние.
В това няма никаква логика  - казвам си наум.  - Защо да убиваш вечерята, която не искаш да ядеш?"
Из книгата