Добрата сестра

Роуз и Фърн са близначки, но са толкова различни, колкото това изобщо е възможно. Роуз е дребничка и тъмнокоса, Фърн - висока и червеникаворуса. Роуз е отговорна, разумна и загрижена, тя е човек, на когото винаги може да се разчита. Фърн може да бъде изключително разсеяна, има сензорни проблеми и преди шестнайсет години е сторила нещо ужасно. Да, тя може да бъде опасна!

Момичетата са отгледани от деспотична и жестока майка, което е оставило отпечатък върху целия им живот, но ги е сближило изключително много. Роуз винаги е закриляла сестра си и когато Фърн случайно научава, че Роуз не може да забременее, решава да ѝ се отплати, като самата тя ѝ роди бебе.

На пръв поглед всичко е толкова просто. Но може би нещата не са такива, каквито изглеждат? А ако мрачната тайна се окаже дори по-мрачна и по-жестока, отколкото предполагаме? Ако всичко, което се случва, е просто игра на умел манипулатор, насочил усилията си да получи онова, което смята, че му се полага по право?

След като завладя световните класации със Свекървата, Сали Хепуърт се завръща, за да ни разкаже за Добрата сестра.

"Книгите на Сали Хепуърт са пристрастяващи!"
Фрида Макфадън

"Минаха три месеца, откакто Оуен си тръгна. Тръгна си или ме остави – това, както и много други неща в света на зрелите хора, е малко неясно. Прие работа в Лондон; уж било голяма възможност. Не като да не бях поканена, но и за двама ни беше ясно, че не мога да замина. Това е друга съществена част от света на възрастните: отговорностите. Или в моя случай – една конкретна отговорност. Фърн.

Но нека поясня, защото изглежда все едно я обвинявам. Не е така. Проблемите между Оуен и мен са категорично, несъмнено и изцяло по моя вина. Извърших най-големия от брачните грехове – промених се. За една нощ, в мига, в който часовникът отбеляза двайсет и седмия ми рожден ден, се превърнах от добре образована, сериозна жена в една от онези жалки женички, които искат бебе с такава натрапчивост, че това отблъсква мъжа. Следене на овулацията, спермограми, постоянно мерене на температура, истинска лунатичка. В предишния си живот гледах надменно на този тип жени от моята (както предполагах) плодовита кула от слонова кост. А после станах една от тях. И настоявах, настоявах, настоявах, докато съпругът ми най-накрая си тръгна. Тръгна си... или ме остави.

Терапевтът ми е прав, облекчение е да изпразвам главата си от тези мисли и да ги излагам на хартия. По време на терапия рядко говорим за Оуен. Вместо това прекарваме петдесетминутните сеанси в разговори за травмите от детството ми. Според него добър начин да се справиш с проблема и да го загърбиш, е като го запишеш. Ето защо ми даде този дневник. Не съм убедена, че ще помогне, но очевидно желанието ми да не споря с хората умира трудно.

Най-подходящият момент, от който да започна, е вечерта край реката. Бях на дванайсет. Бяхме на къмпинг. Мама и Даниъл излизаха от около шест месеца, но това беше първият път, в който бяхме отишли някъде заедно. Даниъл доведе Били, за радост на мен и Фърн – открай време си мечтаехме за брат и за всички онези чудни неща, които вървят с него: грубост, логични спорове и добре изглеждащи приятели.

И през първите няколко дни си изкарвахме добре. По-хубаво от добре. Това беше най-близкото до усещането, че съм част от нормално семейство. Даниъл ни научи да ловим риба, Били ни научи как да играем покер, а мама... тя сякаш беше съвсем друг човек. Вършеше неща като да ни напомня да си слагаме слънцезащитен крем и да ни съветва да внимаваме в реката, „защото течението може да е силно“. Един ден дори преметна с обич ръка през раменете ми, докато седяхме край огъня. Никога досега не го беше правила. Никога няма да забравя чувството, допира на телата ни.

През последната вечер Били, Фърн и аз отидохме до реката. Жегата от деня още тлееше във въздуха и повечето време го прекарахме в размазване на комари по ръцете си. Били беше във водата, единственото място, където човек можеше да се спаси от топлината. Обикновено Фърн и аз се присъединявахме към него, но онази вечер на нея ѝ стана нещо. Пак беше в особено настроение. Цял ден исках да говорим двете за това, но тя можеше да стане опасна, като се ядоса. Реших, че ще е по-добре да я оставя на мира.

Бяхме край реката някъде около час, когато ми се допишка. Били не даваше знак, че ще излезе от водата, така че се запътих навътре сред дърветата. Нямаше начин да го оставя да ме види, че пишкам. Вървях бавно; мракът беше катранен, а аз бях боса – трябваше да внимавам с всяка стъпка. Страхът ми от змии също не помагаше. И все пак ми отне най-много пет минути. Очевидно обаче това се бе оказало достатъчно.

Когато се върнах край реката, Фърн я нямаше.
– Фърн – провикнах се. – Къде си?

Странно беше да не е на мястото, където я бях оставила. Отне ми минута да я открия, осветена от луната в плитчината. Беше зловещо неподвижна. Били никъде не се виждаше.
– Ти какво... – Пристъпих към сестра си и тя вдигна ръце. Преди да успея да запитам какво става, нещо изплува на повърхността на водата до нея – бледа, неподвижна плът.
– Фърн – прошепнах. – Какво си направила?

ФЪРН

Всеки вторник сутрин в десет и петнайсет аз съм на гишето в обществената библиотека в Бейсайд. Гишето обикновено е най-непредпочитаното от мен място, но във вторник сутринта правя изключение, за да имам пряка гледка към кръглата зала за срещи, където се провежда Детският поетичен клуб. Харесвам Детския поетичен клуб въпреки очевидните дразнещи неща – шумът, тълпата, неочакваната посока, в която всеки миг могат да поемат детските емоции. Днес Линда, детската библиотекарка, забавлява децата със страстен преразказ на „Трите прасенца“. Обзета от творческа треска, тя е избрала да не чете от книжката, а вместо това разиграва историята, като ту си нахлузва пухкава вълча глава, ту мека прасешка главичка с бледосини очи и щръкнала зурла. От време на време Линда издава впечатляващо реалистично свинско квичене, толкова остро и пронизително, че чак палците на краката ми се гърчат в маратонките ми.

Като цяло децата изглеждат очаровани от рецитала на Линда, единствените изключения са бебето, което пищи диво на рамото на майка си, и момченцето с оранжевия пуловер, което си покрива ушите и заравя лицето си в скута на баба си. И аз съм погълната от изпълнението ѝ – толкова, че ми отнема няколко секунди, за да видя жената с остри нокти в коралов цвят, която се е появила на гишето и притиска купчина книги към бедрото си. Извъртам ергономичния си стол леко вдясно, за да мога пак да виждам добре децата (които в момента помагат на Линда да издуха въображаема къща от слама), но жената ме разсейва, като се движи заедно с мен, пуфти, суети се и накрая се закашля. Като последна мярка почуква с нокти по гишето.

– Извинете.
– Извинете – повтарям и аз, докато превъртам думата в главата си. Струва ми се малко вероятно тя наистина да моли да бъде извинена. В края на краищата читателите са свободни да идват и да си отиват когато си искат от библиотеката, не им се налага да молят за тази привилегия. Предполагам, че е възможно тя да моли да бъде извинена за неучтивостта си, но понеже не я бях чула да се оригва или да пърди, това също не изглежда особено вероятно. Поради което заключавам, че е вкарала в употреба странния социален обичай да моли за извинение като средство да привлече вниманието на отсрещния. Отварям уста да ѝ кажа, че разполага с вниманието ми, но в наши дни хората са толкова нетърпеливи, и тя ме прекъсва, преди да успея да заговоря.
– Тук ли работите? – пита грубо.

Понякога хората в тази библиотека могат да са изненадващо тъпи. Защо, за Бога, бих седяла зад гишето – с бадж с името ми! – ако не работя тук? Добре де, признавам, че не се вписвам в стереотипа за библиотекари. На двайсет и осем съм, по-млада от средния библиотекар (на четиресет и пет, според „Лайбрериън Дайджест“), и се обличам по-модерно и по-цветно от повечето си колеги – пристрастена съм към меките, ярки тениски, блестящите маратонки и дългите поли и гащеризони, украсени с дъги или еднорози. Нося косата си на две плитки, които навивам на кок над ушите (не е препратка към принцеса Лея, макар да се чудя дали и тя като мен е намирала този стил за практичен, за да предпазва лицето си от дългата коса, като жена, която има много работа за вършене). И ето, че все пак съвсем определено съм библиотекарка.
– Ще ме обслужите ли, млада госпожице? – настоява жената.
– Ще желаете ли да ви обслужа? – питам търпеливо. Не изтъквам, че би могла да си спести доста време, ако просто беше поискала да бъде обслужена.

Поглежда ме сащисана.
– Защо мислите, че стоя тук?"
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg