"Предговор от Симеон Радев
От Кирил Гривек бях прочел преди няколко години "Моряци" и бях останал със смесени впечатления. В тях имаше недостатъци, които ме дразнеха. Явно бе, че те се дължаха на неопитност. Но имаше и несъмнени качества. Животът на моряците изглеждаше предаден с верността на близък наблюдател, а самото море - описано картинно и с някаква поетичност. "Моряци" показваше вроден талант.
Една от най-хубавите теми в настоящата книга е пак морето. Гривек познава и магическото очарование, и ужаса на водната шир. Може би най-много го привлича ужасът. Сякаш в него въображението му намира нещо сродно.
В "Рихард Вагнер и Летящия холандец", който е разказ за борбата на един гений със съдбата, Гривек описва и една буря. То е като драма за две стихии - вихъра и водата, - драма, в която действието се засилва с всяка сцена. Най-напред се показват две малки облачета, които изплават от морето и поемат нагоре, към висините, почти на хоризонта. Сега Гривек ще ни разкаже как от тези безобидни облачета ще се разрази нещо страшно. След половин час двете точици се превръщат в две ту жълти, ту оранжеви, ту червеникави кълба. Драмата поема своя ход.
"Като хамелеонови очи двете облачета менят цвета си, издигат се все по-нависоко, въртят се като топки, все повече се разрастват и се стремят да обхванат все по-голяма част от безбрежната морска шир. Сякаш търсят нещо над водата. Постепенно хоризонтът се покрива с бледа руменина, после потъмнява."
Иде ли решителният миг? Не още. Морето като че ли готви своя удар зад кулисите.
"Не минава и час, и вятърът съвсем спира. Платната на кораба, разхлабени, увисват неподвижни. Небето потъмнява."
Но този зловещ покой е кратък. Развръзката настъпва:
"На север, но вече не тъй далече, от водата излизат и завиват нагоре, към небето, три широки, плътни колони, прорязвани от искри."
Сега вятърът зафучава, небосклонът потъва в мрак и вълните се надигат на дълги гребени, покрити с пяна.
"На север, над самата вода, сега се очертава една съвсем тъмна маса, която се доближава към кораба със стихийна бързина. Оттам долитат все по-отчетливо и по-гръмко чудни съзвучия, като че се късат кордите на необятни арфи."
Морето вече се разярява.
"Вълните, високи, грамадни, подхвърлят кораба като прашинка, издигат го нагоре във висините, спускат го изведнъж надолу, подемат го пак и го притискат, разгневени и обезумели..."
В тая буря Вагнер пътува за Лондон. Той стои до една мачта и гледа невъзмутимо. Но около него цари свръхестествена уплаха. Моряците знаят легендата за Летящия холандец, прокълнат от дявола да се скита вечно със своя кораб по моретата и да носи вятъра, който разтваря бездните. Един от тях вече го сочи на небосклона и всички викат ужасени: "Холандеца! Летящия холандец! Той иде! Ето, той води бурята, която ще ни погълне".
Бурята вилнее все по-страховито. "От всички страни корабът е заливан с бесни води. И сякаш някой с нож прерязва въжетата на мачтите, платната се освобождават и се развяват горе зловещо, като бели знамена на смъртта."
Прокълнатият призрак, който сее смърт-та по океаните, се откроява все по-ярко. "Ето кораба му, кораба на Летящия холандец! - викат те безредно. - Ето ги червените му платна и черните му мачти, по които пробягват сини пламъци. Ето го и самия него, на кораба. Ей сега ще ни удари с жезъла и ще ни потопи!"
Моряците шепнат молитви, чакат смъртта. "Летящия холандец се приближава и те виждат как той вече вдига жезъла си. Но погледът му среща очите на Вагнер, който, безстрашен и безразсъден, гледа сляпо към него. И сякаш всемогъщи, божествени мълнии излизат от очите на този дързък човек, застанал сам до мачтата, горд и непоколебим... И ръката на Холандеца остава повдигната, безжизнена, сразена. Геният побеждава злия дух."
Ще го кажа искрено: аз много по-малко харесвам тая символична среща между двете тайнствени сили, творчеството и разрушението - макар да е интересна сама по себе, - отколкото другото, останалото, което е поезия. "Вече от години аз общувам с моряци" - пише Гривек, който е родом от Варна. Чудесното описание на бурята показва наистина един човек, дълбоко съпричастен с необятността и безбрежния живот на морето. Морето е научило Гривек да обича далечните простори. Това се чувства, когато говори за пустинята или за небесните висини. Само Багряна изглежда така влюбена в безпределността.
В настоящата книга Гривек ни говори и за двама големи писатели на българската земя - за Вазов и Йовков. Вазов беше един затворен човек с вдъхновена душа. Ние знаем много малко за него. Гривек ни го показва в кръга на семейството, патриарх за своите, както бе вече патриарх в литературата. Именитият поет угаснал без мъки. Но Провидението, което му дари една лека смърт, го прибра в печално време. Той не можа да види как България пак е възсияла. Същата скръб буди и трагичната участ на Йовков. Безсмъртният певец на Добруджа отнесе със себе си страшната мъка, че я оставя в робство. Като че за него е написан тоя болезнен стих на Бодлер: "Les morts, les pauvres morts ont de grandes douleurs".
От всички наши писатели Йовков имаше най-дълбок вътрешен мир и най-богата душевност - "Защото беше познал страданието и търсейки пътища, за да го забрави, той се приближаваше до Бога" - пише Гривек. До Бога, тоест до красотата и до милостта.
Всичко е интересно в тази книга, но най-важни са няколко разказа. Те са ѝ дали заглавието "Велики времена". Великите времена - това са годините на нашите борби за обединение и жестоките дни, последвали след тях. Участник във войната, Гривек познава покрай славата ѝ и скърбите, които тя носи със себе си. Но скърбите той описва не плачливо, а с твърда душа. Има нещо мъжествено в тия напомняния на старата болка. Да вземем разказа "Помакини". Това е един епизод от нашето отстъпление в Македония. Авторът разказва как влязъл с войници в една селска къща, за да търси храна за частта си. В нея имало две млади селянки и една стара и болна на легло. Сцената, в която той показва тяхното отчаяние, когато са узнали от него, че българската войска си отива, е сърцераздирателна."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
