Събуждане в Шибуя

Когато седемнайсетгодишната Яна се озовава в бленуваното Токио, ѝ се иска да остане тук завинаги. Бързо се убеждава какви необозрими последици може да има желанието ѝ. Оказва се затворена в магичния кръг на оживения квартал на удоволствията Шибуя. Докато по-младата трансцендентна версия на Яна блуждае из града, преживява странни случки и търси пътя към дома, двайсет и четири годишната Яна в Прага следва японистика, бори се за стипендия в Токио и си блъска главата над превода на един японски разказ. Съдбата на автора му, почти забравения писател Кавашита, има върху бъдещите събития по-голямо влияние, отколкото двете Яни изобщо са допускали...

Увлекателният, написан с чувство за хумор роман на младата японистика, за която това е писателски дебют, разказва за търсенето на пътя към една различна култура, за това, колко нееднозначен е реалният свят и колко измамна може да бъде една сбъдната мечта.

Книгата е част от поредицата "Модерна европейска проза" на издателство "Ерго".

"Нямам представа откъде се е взела у мен тази наклонност към азиатския тип мъже. Май ми е вродена. Това не значи, че не ми харесват европейците. Не значи и че ми харесват всички азиатци. Сложно е. Мисля, че при деветдесет процента от момичетата, които кандидатстват японистика, кореистика или китаистика, нещата също стоят така. Според мен и със свещ не можете да намерите японистка, която не харесва японци. А пък такава, която да каже, че японците са гадни, май изобщо не съществува.

Но аз се откроявам дори сред момичетата, които си падат по азиатци. Май вкусът ми е тотално изчанчен дори в рамките на тази ограничена група, защото ако повечето ми съученички харесват разни япончета, дето приличат на човечета от захар, на мен ми хващат окото мустакати и мърляви самураи, смотани студенти в библиотеките и улични музиканти с китари.

За първи път го разбрах, когато бях на седемнайсет. Помня как седяхме с Кристина на панорамната тераса, останала след събарянето на помпозния паметник на Сталин, пийвахме водка със сок, а мен ме гризеше предчувствие, че това е последната спокойна година в живота ми. Време, когато всички ви поднасят всичко на тепсия, казват ви кога и къде да отидете, колко пари да носите, какви ще са въпросите в теста по история и така нататък.

Този ден слънцето печеше толкова силно, че чак беше неприятно. Когато си спомням онзи момент, наистина имам чувството, че тогава всичко беше жълто. Реех поглед над Прага и си казвах мислено, че един ден ще постигна фантастични неща. Планирах до края на гимназията да напиша гениален роман, да науча японски, да основа рок група и да нарисувам комикс.

Извадих от портмонето си снимка на Тоширо Мифуне и я закрепих пред себе си върху ниския зид. Запалих си цигара и се загледах влюбено в самурая в кимоно пред себе си.
– Какъв е тоя тип в пижама? – повдигна се на лакът полегналата в тревата Кристина и отпи от водката със сок.
– Това е – отвърнах аз благоговейно – Тоширо Мифуне.
Кристина доближи глава към снимката.
– Аха, пак някакъв японец. Не е ли малко старичък за теб? – попита.
– Даже вече е умрял – разясних ѝ.
– Ами тогава защо си го носиш в портмонето? – попита Кристина.
– Защото съм влюбена в него.
– Ти си пълно куку – поклати глава Кристина, – не мога да разбера какво виждаш в тия с дръпнатите очички.
Прага лежеше пред нас като на тепсия и всичко изглеждаше на една ръка разстояние. Дръпнах силно от цигарата си и пак се втренчих в Мифуне. Момичетата около мен по онова време си примираха по Даниел Радклиф от Хари Потър или по вампирския Робърт Патисън от Здрач, обаче на мен тия смешни момченца изобщо, ама изобщо не ми импонираха. Докато потният Мифуне в самурайските одежди – ей това беше истински мъж, смелчага.

И понеже по-малката ми сестра в онези години следваше неотклонно моя пример, взе, че също се влюби в Мифуне. Понякога седяхме заедно на дивана и си пускахме Пияният ангел от Куросава. Там младият Мифуне играе якудза, шляе се небрежно из града в бял костюм и пали цигара от цигара. Тогава бях на седемнайсет, а сестра ми на тринайсет. Взех дистанционното и го насочих към DVD плейъра под телевизора.
– Ето, ей сега е моментът – измести се сестра ми по-близо до екрана. Вдигнах ръка с дистанционното във въздуха.
– Сега! Сега! Дай го на пауза!
В една сцена от този филм Тоширо си сваля ризата.
Натиснах "pause" и полуголият Мифуне с намазана с брилянтин коса застина насред събличането. Двечките прехласнати заоглеждахме голото му тяло. Естествено, това свещенодействие се извършваше само когато нашите не си бяха вкъщи.
– Леле, че е готиииин!
Тоширо ни хвърли укоризнен поглед.
– И гърдите му изобщо не са космати като на татко!
– Японците нямат много косми.
Стори ми се, че Мифуне се изчервява. Но това не беше възможно. Та нали филмът беше черно-бял.
– На мен ми харесва – замисли се сестра ми, – как си бърчи носа, като се мръщи. И освен това – примъкна се по-близо до телевизора, – очите му са направо жестоки.
– Ох, така си е – съгласих се. – Жалко, че в Чехия не живеят такива японци.
– Ако живееха, щеше ли да му се пуснеш? – попита сестра ми.
– На Тошето ли? Уха, само стой и гледай!

Дълго зяпахме изчервения Мифуне, от толкова близко, колкото изобщо беше възможно. Да, обаче в един момент той си бръкна в джоба и извади от него дистанционно. Насочи го към нас и натисна "play". Явно не можеше повече да издържи да го зяпаме като невидели, че и да го коментираме на глас. Филмът тръгна отново. Разменихме със сестра ми недоволни погледи.
– Я го дай – изтръгна тя дистанционното от ръката ми и превъртя сцената до началото. – Сега аз ще натисна "pause".
Из книгата

Ерго
София, 1799
бул. проф. д-р Ал. Теодоров-Балан №16
office@ergobooks.eu