Край, който си струва да дочакаш...

С "Финал" феноменалната трилогия на Стефани Гарбър ("Каравал" и "Легендата") стига до своя вълнуващ и изненадващ край.

Минали са два месеца, откакто орисиите са били освободени от тестето карти, два месеца, откакто Легендата е предявил претенциите си към трона, два месеца, откакто Тела е открила, че момчето, в което се е влюбила, не съществува. Каравалът е приключил, но изглежда, е започнала най-великата игра. Този път зрители няма - останали са единствено онези, които ще спечелят, и онези, които ще изгубят всичко.

"Донатела

Първия път, когато Легендата се появи в сънищата на Тела, той изглеждаше така, сякаш бе излязъл от една от историите, които хората разказваха за него. Също като Данте, той винаги се обличаше в различни нюанси на черното, точно като розата, татуирана на ръката му. Тази вечер обаче, като Легендата, той бе облечен в прелъстително червено двуредно сако със златни ширити, подчертано от вратовръзка в същия цвят и задължителния цилиндър.

Лъскави къдрици черна коса надничаха изпод периферията на шапката, заслоняваха черни като въглени очи, които заискряваха, щом я погледнеше. Очите му блестяха по-силно от притъмнелите води около лодката им. Това не беше безжизненият, студен поглед, който отправи към Тела преди две вечери, веднага след като я спаси от тесте карти, а после я изостави така жестоко. Тази вечер той се усмихваше като закачлив принц, избягал от звездите, готов да я понесе към небесата.

Неканени пеперуди се разтанцуваха в стомаха на Тела. Той си оставаше най-красивият лъжец, когото бе виждала. Тела обаче нямаше да позволи Легендата да я омае по същия начин, както по време на Каравала. Тя бутна цилиндъра от красивата му глава и разклати малката лодка.

Той улови шапката с лекота, пръстите му се движеха толкова бързо, та би си помислила, че е очаквал реакцията ѝ, ако не седеше срещу нея, достатъчно близо, за да забележи тя мускулчето, което затрепка по гладката му челюст. Двамата може и да бяха в сън, където искрящото небе стана опушено пурпурно в краищата, сякаш прииждаше кошмар, но Легендата бе точен като резки, нанесени с писалка, и пулсиращ като прясна рана.

– Мислех, че ще се зарадваш повече, когато ме видиш - подхвърли той.
Тя му отправи най-злобния си поглед. Болката от последния път, когато бяха заедно видя, все още бе твърде силна, за да я скрие.
– Ти си отиде - остави ме на онези стъпала, когато дори не можех да помръдна. Джакс ме отнесе в двореца.
Легендата изви недоволно устни.
– Значи няма да ми простиш, така ли?
– Не си се извинил.
Ако се беше извинил, тя щеше да му прости. Искаше да му прости. Искаше да повярва, че Легендата не е много по-различен от Данте, че тя не е просто фигурка, с която да си поиграе. Искаше да вярва, че я остави, защото е бил уплашен. Само че вместо да изглежда изпълнен със съжаление заради стореното, той като че ли се подразни, че Тела все още му е сърдита. Небето стана по-тъмно, докато неспокойни пурпурни облаци разрязваха лунния сърп на два къса, които се понесоха в небето като прекъсната усмивка.
– Трябваше да отида някъде.
Надеждите ѝ рухнаха, когато чу хладния му глас.

Във въздуха около тях заплуваха прашинки, докато зарята избухваше над главите им, разпиляваше се на ослепителни червени като нар искри и ѝ напомняше за огненото представление отпреди две нощи. Тела вдигна поглед, за да види как искрите танцуват и очертават двореца на Елантин - сега вече дворец на Легендата. Възхищаваше му се, че е убедил Валенда, че е истинският наследник на трона на Меридианната империя. Същевременно измамата ѝ напомни, че животът на Легендата е изтъкан от игри и все нови игри. Тела дори не знаеше дали той иска трона заради властта, дали не предпочита престижа, или просто желае да изиграе най-великото представление, което империята някога е виждала. Може би никога нямаше да узнае.

– Не е нужно да се държиш толкова студено и жестоко заради начина, по който си тръгна - заяви тя.
Легендата си пое дълбоко дъх и неочакван прилив от гладни вълни плисна в лодката. Тя се разклати по тесния канал, който ги отвеждаше към искрящия океан.
– Казах ти, Тела, не съм героят на твоят история.
Вместо да си тръгне той се наведе по-близо. Нощта стана по-топла, щом се вгледа в очите ѝ по онзи начин, който ѝ се искаше последния път, когато се разделиха. Той миришеше на магия и разбито сърце, и нещо в тази комбинация я накара да помисли, че независимо какво твърдеше, все пак искаше да бъде нейният герой. Или може би просто искаше тя да продължи да го желае. Каравалът може и да беше приключил, но ето че Тела бе попаднала в сън с Легендата, носеше се по вълни от звезден прах и среднощни тайнства, докато зарята продължаваше да се сипе от небето, сякаш самото то искаше да го коронова."
Из книгата