"Камионите с ръмжащи двигатели спират пред входа. Чуват се крясъци и изстрели. Домоуправителят чука на вратата:
– Немците дойдоха. Скрий се в мазето, ако искаш, или се измъкни през задната градина.
Мъжът в стаята не помръдва. Действието се развива призори на 19 септември 1940 г. в окупираната от нацистите Варшава. Немците са нахлули в Полша предната година и в Европа се развихря Втората световна война. Хитлер тепърва ще провъзгласи плановете си да унищожи евреите. Засега целта му е да съсипе Полша, като елиминира професионалната ѝ класа. Страната е подложена на брутален терор. Хиляди поляци – лекари, учители, писатели, юристи, евреи и католици – са арестувани по улиците и впоследствие разстреляни или интернирани. През юни немците отварят и нов концентрационен лагер за част от пленниците. Името на лагера е "Аушвиц", но почти не се знае какво става вътре в него.
Мъжът в апартамента е известéн предварително за сутрешната хайка и за вероятността попадналите в нея да бъдат изпратени в лагера. И тъкмо по тази причина сега се намира тук. Целта му е да се внедри в лагера като член на съпротивата, да създаде нелегални ядра и да събира доказателства за извършваните там престъпления от нацистите. Някой разбива с ритник входната врата на блока и по бетонните стълби закънтяват стъпки. Мъжът си облича палтото, когато забелязва, че от съседната стая облещилото се в леглото си тригодишно момченце е изпуснало плюшеното си меченце на пода. Немците вече блъскат по вратата и крещят. Мъжът се навежда и подава меченцето на детето, а в това време майката отваря на немците.
– До скоро – прошепва той на детето. След което, противно на всички свои инстинкти, се оставя да бъде арестуван.
"Витолд Пилецки става доброволно затворник в "Аушвиц". Това съвсем сбито резюме на една човешка история постави началото на петгодишното ми изследване, в което проследих стъпките на човека от фермер любител в провинциална Полша до нелегален деец в окупираната Варшава, до откаран в конски вагон роб в концлагера и до разузнавач в епицентъра на най-голямото нацистко зло. Изучих Витолд най-подробно. Но така и не преставам да се връщам към простото първоначално изречение и към момента, в който е очаквал немците да нахлуят в квартирата му, като не спирам да разсъждавам какво би могла да ни разкаже историята му за нашето съвремие.
Пръв за случая с Витолд ми спомена моят приятел Мат Макалистър в разговор по време на вечеря в Лонг Айлънд през есента на 2011 г. Двамата с Мат служихме заедно като репортери по време на войните в Близкия изток и се мъчехме да открием някакъв смисъл в онова, на което бяхме станали свидетели. В типичния за него прям стил Мат беше отишъл специално до "Аушвиц", за да придобие преки впечатления за най-голямото зло в историята, и там беше научил за групата бойци от съпротивата, която Витолд ръководил в самия лагер. По време на онази вечеря и двамата намерихме определено упование в мисълта, че въпреки малкия си брой, неколцината са посмели да се опълчат на нацистите. В същото време обаче ме порази мисълта колко малко се знае за мисията на Витолд, чиято цел била да предупреди Запада за престъпленията на нацистите и да създаде нелегална армия за разрушаването на лагера.
Част от събитията ми се поизясниха година по-късно, когато излезе английският превод на най-дългия рапорт на Витолд за лагера. Историята с излизането на този рапорт на бял свят е забележителна сама по себе си. Получилият достъп до документа през 60-те години на XX в. полски историк Юзеф Гарлински установява, че Витолд е кодирал всички упоменати от него имена. Гарлински успява да налучка част от тях, а други установява посредством интервюта с оцелели концлагерници и впоследствие публикува първата история на съпротивителното движение в лагера. През 1991 г. изследователят от Държавния музей "Аушвиц-Биркенау" Адам Сайра открива непубликуваните спомени на Витолд, втори негов рапорт и други разпокъсани писания, които били заключени в полските архиви след 1948 г. Сред тези материали е и ключът, който позволява да бъдат идентифицирани съконспираторите на Витолд.
От прочетения от мен през 2012 г. рапорт се убедих колко съзнателен хроникьор е бил Витолд на собствените му изживявания в "Аушвиц", които е описал със своята сурова, настоятелна проза. И все пак описанието пред мен си оставаше накъсано, а на места и изопачено. От страх да не разкрие колегите си и да ги изложи на опасността от арестуване, той не регистрира отделни критични епизоди, спестява ни своите унищожителни наблюдения и старателно поставя събитията в рамка, която да е разбираема за военните, които ще четат написаното. Оставя без отговор ред въпроси, най-критични и неизяснени сред които са: Какво е ставало с разузнавателните данни, с които Витолд се е сдобивал в "Аушвиц" с риск на живота си? Успял ли е да предостави на англичаните и американците сведения за Холокоста далеч преди те да признаят публично ролята на лагера? Потулени ли са били рапортите му? Колко живота са щели да бъдат спасени, ако на предупрежденията му е било обърнато внимание?
За мен цялата тази история се оказа и лично предизвикателство: бях на същата възраст, на която е бил и Витолд при избухването на войната; и аз като него имах младо семейство и дом. Какво е било онова, което е подтикнало Витолд да предприеме целия свързан с подобна мисия риск и защо целият му подход на доброволец ми действаше така завладяващо? Долавях във Витолд същото онова безпокойство, което ме беше накарало и мен да се включа във войната, и оттогава не ми дава мира. Дали не би могъл Витолд да ме научи нещо за собствените ми усилия да проумея живота?
Отлетях за Варшава през януари 2016 г. и започнах да търся отговорите на тези въпроси. Държах на първо време да се срещна с Витолдовия син Анджей. Преди срещата изпитвах силни притеснения. С какво право аз, непознатият, се навирам внезапно в бащиното му минало? Анджей е бил съвсем млад, почти дете, когато екзекутират Витолд. В продължение на петдесет години са му втълпявали, че баща му е бил враг на държавата, а той, Анджей, макар и да не е вярвал, открил цялата истина за мисията на баща му едва през 90-те години на XX в., след отварянето на комунистическите архиви. Притесненията ми, разбира се, са били съвсем напразни. Анджей се оказа изключително приятен и увлекателен събеседник, независимо че от самото начало ме предупреди:
– Не съм сигурен какво друго ще успеете да намерите или откъде да започнете своето издирване.
– От вас – отвърнах.
Когато за даден човек се знае толкова малко, всяка спомената от Анджей подробност е от значение. За мен мисленето на Витолд се заключаваше в онова, което е оставил в писмен вид, и само хора от рода на Анджей можеха да ми обяснят какво е имал предвид Витолд. Порази ме също така и големият брой на все още живи хора, които са познавали Витолд. Някои от тях до този момент не бяха споделяли спомените си – било то, понеже са се бояли да го сторят при комунистите, или защото никой не ги е питал. Освен да събера свидетелства от живите, исках и лично да пресъздам житейския път на Витолд. Въпреки огромните поражения от войната, отделни места все още съществуваха, а за мен най-важното от тях беше апартаментът, в който е бил задържан Витолд. Личните ми впечатления от различните места щяха да са ми особено ценни при описанията на конкретните събития. А още по-важни щяха да са възможностите да изслушам преживяното от свидетелите. Оказа се, че все още е живо някогашното тригодишно момченце Марек, обитавало навремето апартамента. Той и майка му – шуренайката на Витолд – оцелели от войната, но били изхвърлени от дома им от комунистите. Заедно с мен Марек направи първото си за изминалите седемдесет години посещение на някогашното им жилище. Посещението ни го подсети за случая с плюшеното меченце, а за мен това беше красноречив пример за способността на Витолд да гледа отвъд себе си дори в моменти на изключителен стрес."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.25 / 4 гласа 
