Фатална изповед

Докъде бихте стигнали, за да запазите една тайна?

Лайла Андерсън е единствената оцеляла при ужасна автомобилна катастрофа и когато е изписана от болницата, вярва, че е на път към пълно възстановяване. Спомените ѝ за случката са мъгляви, но поредица от тревожни инциденти поражда у нея страх за сигурността ѝ. Дали това е просто чувството за вина на оцелелия... или се случва нещо по-зловещо?

Джак Фоули е гневен и в шок от смъртта на сестра си, когато за пръв път се среща с Лайла и я обвинява за гибелта ѝ. Лайла му дава медальон, за който предполага, че е принадлежал на покойната Стефани, но вместо да предостави отговори, странната вещ повдига редица нови въпроси.

Лайла и Джак се обединяват в стремежа си да узнаят какво се е случило в действителност във вечерта на катастрофата и с течение на времето осъзнават, че някой неотклонно ги наблюдава. Някой, който ще загуби всичко, ако истината излезе наяве, някой, който е готов да стори немислимото, за да заличи следите...

Стъписващ психологически трилър с романтичен привкус, който напълно ще ви завладее - особено ако обичате автори като Клеър Макинтош и Паула Хоукинс.

"На истинската Натали Макардъл и в памет на нейния син Джо

Събота, 7 Април
Похот. Контрол. Страх. Мълчание.

Епископа се взираше в тялото на пода с бушуващи у него емоции. Не бе възнамерявал да я убие. Беше нещастен случай. Целуваха се, страстите се разпалиха и той се поувлече. В една секунда я държеше в прегръдка и ръцете ѝ трескаво се напъхаха в джинсите му; в следващата тя лежеше неподвижно на земята с втренчени в него разширени, но вече невиждащи очи. Той побутна рамото ѝ с върха на маратонката си с надежда тя да се размърда, макар да знаеше, че няма да се случи, и в стомаха му се прокрадна страх. Беше нещастен случай, но знаеше, че няма да му повярват. Не биваше да я води тук. Беше безразсъден ход, рационалността бе изместена от потребност. Тя му се бе предложила и той съзнаваше, че не бива, но все пак беше откликнал. Не бе искал нещата да свършат така.

Тишина. Объркване. Паника. Гняв.
Тя сама си бе докарала това. Вината не беше негова. Въпреки всичко него щяха да обвинят. Вече виждаше строгия укор в натежалите им погледи; знаеше, че ще го съдят и ще го признаят за виновен, без да се бавят да проумеят какво се е случило в действителност. Също като преди. А имаше твърде много за губене. Беше нещастен случай, грешка и той трябваше да се погрижи да го заличи. Никой не биваше да узнае за случилото се. Налагаше се тя да изчезне. Зад него се отвори врата.

Толкова бе погълнат от момента, та беше забравил, че не бяха сами. По стълбите се раздадоха стъпки и той чу рязко поемане на въздух.
– О, боже мой. Какво си направил?
Пристъпи назад вдървено, когато момичето се втурна в стаята, и наблюдаваше безплодните ѝ усилия да съживи онази, която вече бе мъртва. Не биваше да бъде разкрито. Никой не биваше да узнае. За нищо на света нямаше да му повярват. Трябваше да накара проблема да изчезне. Качи се тихо по стълбите, заключи вратата и прибра ключа в джоба си. Като чу изтракването на ключа в бравата, момичето вдигна очи и гневът ѝ се превърна в страх. Очите ѝ бяха ококорени, хубавата ѝ уста трепереше и докосна нещо съкровено у него."
Из книгата