"Ист Енд, Лондон
август 1888,
след падането на мрака
Единствената светлина на улицата се дължи на няколкото все още несчупени газови лампи и на огньовете, запалени от насядалите по тротоара пред кварталната пивница стари мъже, които варят и продават охлюви. Тъмна фигура в черно от глава до пети се промушва незабелязано от сянка в сянка, сякаш е една от тях. Тя идва от място, където жените излизат след здрач с придружител - съпруг, баща или брат, - но е готова на всичко, за да намери сам-сама онова, което е загубила. Вижда счупено стъкло на напукания тротоар. Вижда наперено крачещи плъхове с отвратителни, провлачени, голи опашки. Вижда дрипави деца, които тичат боси между плъховете и счупени стъкла. Вижда двойки под ръка - мъже с червени бархетни елеци и жени с евтини сламени шапки. Вижда мъж, проснат до една ограда - вероятно пиян или заспал сред плъховете, а може би умрял...
Тя гледа, но и слуша. Сред окадения вечерен въздух се носи скрибуцащият тенекиен звук на латерна. Забулената в черно фигура не спира да търси. Заслушва се в пиянската песен. "Татко? Тате?" - долита гласът на малко момиченце, застанало на прага на кръчмата. Чува крясъци, смях, гуляйджийска врява и подвиквания на улични търговци: "Стриди, стриди! Топнати в оцет, по една на хапка, вкусни, сварени, една за пени!". Долавя мирис на оцет, джин, готвено зеле и пикантни наденици, соления дъх на близкото пристанище и вонята на Темза. Лъха на развалена риба. И на канални нечистотии.
Забързва ход. Трябва да върви и да не спира, тъй като не само търси, а е и търсена. Забулената в черно е преследвана. Трябва да отиде надалеч, за да не могат да я намерят. Под уличната лампа вижда жена с размазано ярко червило. Чака до една врата. Спира двуколка, от нея слиза мъж с фрак и с лъскав цилиндър. Роклята на уличната жена е с дълбоко деколте, вероятно носена и впоследствие захвърлена от дама от средите на господина с фрака. Нашата наблюдателка в черно е наясно, че мъжът едва ли е тръгнал на танцувална вечеринка. Колкото и да се усмихва с ярко начервените си устни, уличната жена не може да прикрие измъчения си и пропит от страх поглед. Съвсем наскоро нейна колежка била намерена убита, с разпорен корем, на няколко пресечки оттук.
Черната фигура отклонява очи и продължава да върви. Небръснат мъж ѝ намига.
– Госпойце, накъде така? Не щеш ли малко компания?
Ако беше джентълмен, трябваше първо да се представи и тогава да я заговори. Подминава го бързо-бързо. Не трябва да спира. Всичко тук ѝ е чуждо, но това не я натъжава, тъй като така или иначе не чувства мястото като свое. Пък и в известен смисъл винаги е била сама. Въпреки това усеща болка в сърцето, докато се взира в сенките - няма си дом, най-големият град в света ѝ е напълно чужд, а и не знае къде ще положи глава по-късно вечерта. А ако с божията помощ е жива на другия ден, може само да се надява да намери обичания човек, когото търси. Не спира да върви и потъва все повече в тъмните сенки на бедняшките квартали покрай доковете в Ист Лондон. Сама."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.50 / 2 гласа 
