Апетит за убиване

Игра на котка и мишка с агентите на правосъдието!

Елитна група агенти на ФБР издирва убиец, който се опитва да наложи собственото си правосъдие, без да се спира пред нищо.
Гарднър Камдън е ходещ аналитичен мозък с афинитет към загадките. Това го прави идеален за звеното Модели и разпознаване на ФБР - екип от петима брилянтни, но неконвенционални агенти, натоварени с разнищването на неразрешени случаи.

Сериен убиец, смятан за мъртъв повече от десетилетие, е намерен убит, а скоро след това откриват друго тяло със сходна история. Убиецът манипулатор оставя улики и загадки за Гарднър и екипа му, докато те го преследват из цялата страна. Отделът е заплашен от закриване, така че Гарднър трябва да впрегне целия си потенциал, за да разреши загадките, преди да е станало твърде късно.

Завладяващият и напрегнат трилър на Макмеън поставя на изпитание везните на правосъдието пред лицето на зловещ план за отмъщение, докато тази уникална група детективи работи заедно, за да спре един заблуден самозван отмъстител.

Джон Макмеън е автор, който бързо набира популярност и през 2019 година Ню Йорк Таймс определя първата му книга като "едно перфектно криминале" и я избира за един от десетте най-добри криминални романа. Номинациите му за награда Едгар и Трилър на годината само затвърдяват репутацията му като изгряваща звезда в жанра. Апетит за убиване е четвъртият му роман, начало на нова поредица, по която HBO филмират сериал.

Книгата е част от поредицата Кралете на трилъра на ИК Бард.

"Главоблъсканиците. Те са мой специалитет. Тоест когато не изучавам модели. Или не разгадавам загадки. Някои биха казали, че не ставам за друго, освен за решаването на ребуси. Че напускането на бюрото ми в офиса на ФБР в Джаксънвил, за да общувам с истински хора, не е най-доброто използване на времето или таланта ми. И аз бих се съгласил с тях.

Застанах до наетата от мен „Тойота Авалон“ и се загледах в жълтото едноетажно ранчо.
– Това е невъзможно – чу се глас иззад рамото ми.
Погледнах партньорката си. Каси Пардо беше дребна, висока само метър и шейсет, но притежаваше енергията на хиляди слънца. Освен това използваше жаргона на деветнайсетгодишно момиче.
– Няма невъзможни неща – възразих аз.
Каси най-сетне затвори папката, в която беше забила глава още откакто напуснахме летище „Далас/Форт Уърт“. Докато пътувахме насам, се беше захванала да изчислява шансовете за това, което щяхме да видим. Едно на милион... едно на два милиона. Приближи се един заместник-шериф. Около четиридесетгодишен, с пшеничена коса, зализана настрани над плешивината му, и адамова ябълка, която стърчеше на четиринайсет милиметра от ларинкса му.
– Райън Холингс. – Заместник-шерифът протегна ръка.
Загледах се в нея. На всеки квадратен сантиметър от дланите ни виреят над двеста бактерии.
– Гарднър Камдън – представих се аз, докато стисках ръката му. Не страдам от ОКР. Просто знам такива факти.

Посочих жълтата къща и попитах:
– Вие ли открихте жертвата? Как точно беше намерена?
– Служител на „Ашланд Газ“ вземал показанията – обясни Холингс. – Погледнал през прозореца и видял кръв. Той ни се обади.
Каси лапна една дъвка. Беше на двайсет и девет и носеше ушито по мярка черно сако върху сив панталон.
– Вие ли проверихте отпечатъците на мъжа? – попита тя. – И видяхте името на агент Камдън?
Холингс кимна и двамата го последвахме през моравата.
– Докато ви чаках, потърсих имената ви в Гугъл – каза той. – Видях, че сте същите, които намериха онова шестгодишно дете в пещерите в Сонора. Това беше голяма новина тук в Тексас.
Случаят, за който говореше, беше разрешен преди тринайсет месеца. Двамата с Каси водихме разследването.
– Не знам дали си спомняте колко трескаво беше търсенето – продължаваше Холингс. – Хората провеждаха кампании по телефона и претърсваха щателно цели райони. А после се появихте вие двамата и – бум!
– По обувката на баща му имаше следи от безводен карбонат – поясних аз.

Холингс смръщи чело.
– Бащата на детето, спасено от онези пещери – уточни Каси.
– В САЩ има само девет места, където се добива този минерал – добавих аз. – Само едно от тях е в Тексас.
– Е, по дяволите, човече! – Холингс поклати глава. – Точно за това говоря.
Заместник-шерифът имаше дълбок глас и аз си представих книга. „Изследване на адамовата ябълка“. Страница 52. Дясната страна. Илюстрация на адамова ябълка заедно със статистика за броя на баритоните. Стигнахме до входната врата и Каси извади два комплекта лилави нитрилни ръкавици. Нахлузи единия чифт върху маслинената си кожа и прибра кафявата си коса в стегната конска опашка.
– Никой не е влизал вътре, нали? – попита тя и ми подаде другия комплект ръкавици.
– Само аз и медиците – отвърна Холингс, после бутна вратата със стоманения връх на ботуша си. Огледах го отгоре до долу. Пет сантиметра по-нисък от мен и набит. Моето телосложение е по-скоро атлетично. Метър осемдесет и осем, с къдрава кестенява коса и сини очи.
Каси посочи отворената врата, а устните ѝ се извиха в усмивка.
– Възрастта пред красотата.

Обмислих твърдението ѝ. След това влязох вътре точно на метър и половина и спрях. Помещението беше с отворен план с остров, разположен в центъра на обединената кухня и дневна. Зад него се беше разляла локва кръв. До нея беше приклекнал мъж, който беше напъхал едрата си снага в еднократен защитен комбинезон за оглед на местопрестъпления.
– Вие двамата трябва да сте от федералните – предположи мъжът. Тежеше сигурно сто и трийсет килограма. Изправи се, като първо се подпря с длани на коленете и след това на бедрата си. – Аз съм Тери Уорд.
– Доктор Уорд? – попита Каси, за да е сигурна, че разговаряме със съдебния лекар.
– Така ме наричат.

Докторът примигна, когато Каси зададе въпроса, и очите ми се преместиха към медицинския му комплект на кухненския плот. Приличаше на позабърсана кутия за рибарски принадлежности, при това стара. От нея стърчеше форцепс с огънати под ъгъл рамена, само с едно ухо на едната дръжка. Погледнах набръчканата кожа около кокалчетата на Уорд. Беше на шейсет и пет или седемдесет години."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg