Страстната година

Никой не говореше за страстната година. Беше забранено.

Момичетата от окръг Гарнър биват изпращани в изгнание, когато навършат 16 години. Те трябва да живеят година далеч от дома, за да се освободят от магията, таяща се в тях. Едва след това могат да се завърнат отново у дома - пречистени и готови да се омъжат.

Но не всички успяват да оцелеят. Тиърни Джеймс мечтае за един по-добър живот, а с наближаването на нейната страстна година, девойката бързо осъзнава, че в изпитанието има много повече от страха от бракониерите в гората и жестокостта на оцеляването. Най-голямата заплаха може да се окаже в тях самите.

Напомнящ за "Игрите на глада" и "Разказът на прислужницата", "Страстната година" е остър и болезнено искрен разказ за сложните и понякога объркани взаимоотношения между момичетата и трудните решения, които трябва да вземат.

"Никой не говореше за страстната година. Беше забранено.
Обясняваха ни, че притежаваме силата да примамваме възрастни мъже от леглата им, да караме момчетата да обезумяват, да подлудяваме съпругите от ревност. Вярваха, че самата ни кожа излъчва могъщ афродизиак - наситената есенция на младостта, на момиче на прага на женствеността. Затова по време на шестнайсетата ни година ни изпращаха в изгнание - за да освободим магията си сред дивата природа, преди да ни допуснат да се върнем в цивилизования свят.

Ала аз не се чувствах могъща. Не се чувствах, сякаш притежавам някаква магия. Забранено бе да говорим за страстната година, но това не ми попречи да започна да търся следи.

Някоя случайно изплъзнала се дума между двама влюбени на поляната, някоя страшна приказка преди лягане, която изобщо не звучеше като приказка, многозначителни погледи, скрити в ледените пролуки между любезностите, които си разменяха жените на пазара. Макар че отказваха да издадат каквото и да било.

Истината за страстната година - за онова, което се случваше по време на тези забулени в сянка месеци - беше скрита в мъничките искри, които се носеха около тях, когато смятаха, че никой не ги наблюдава. Но аз винаги наблюдавах.

Нашарени от белези рамене, разкрили се изпод свлеклия се шал на светлината на пълната луна. Треперещи пръсти, докосващи повърхността на езерото, а сетне проследяващи как вълничките изчезват в катраненочерната вода.
Очите им, които се взираха в нещо, отдалечено на милиони километри. С почуда. С ужас.

Някога вярвах, че това е моята магия - способността да виждам неща, които останалите не можеха, които дори не искаха да признаят пред самите себе си. Но бе достатъчно просто да отвориш очи. А моите бяха широко отворени."
Из книгата