"Пролог
Бас държа, че вече ми се събират стотици часове на взиране в отражението ми в огледалата на зали за репетиция като тази. В тези случаи обикновено съм плувнала в пот и ми се иска пръстите на краката ми просто да се откъснат от мазолите, заедно с изпочупените ми нокти. Или гледам отражението си, докато се опитвам да намигна или да отметна косата си в точния момент, докато нашата треньорка по танци - Генерала - ме навиква заради това, че винаги изоставам с половин такт. Точно сега, когато съм натикана в тази зала с още двайсет и четири момичета, които са започнали обучението си много преди мен, това, което виждам в огледалото, прилича повече на моя версия през филтър на снапчат. Дългите сребристолилави кичури на момичето отсреща изглеждат като нейната естествена прическа, откакто се е появила на този свят. Тя като че ли е родена с тези извънземно сини очи, които могат да пронижат душата ти. Кожата ѝ е безупречна и свежа, все едно никога не е била загрозявана дори и от една пъпка.
За нищо на света не би признала, че скалпът ѝ пари от обезцветяването на косата, че очите я сърбят от контактните лещи и че под всички тези слоеве корейски грим за "естествено излъчване" тя изглежда като човек, който не е спал седмици наред, което е и самата истина. Това момиче съм аз, но не съвсем. Аз все още съм Кендъс от Ню Джърси. Само че тази моя версия вече знае как да продължи напред въпреки болката, синините и раните по ходилата, въпреки носталгията по дома и нечовешките диети. Знае как да се изправи на крака след всички критики и обиди и да не отклонява поглед от крайната си цел. Тя остави своите приятели, сбогува се със семейството си и долетя чак до Сеул. Правили са я на пух и прах в стая, пълна с директори, по-възрастни от баща ѝ. И на всичкото отгоре не е виждала телефона си от три месеца. Преживях всичко това.
В момента зад една затворена врата изпълнителният директор на "Ес Ей Уай Ентъртейнмънт" и разни топ мениджъри и инвеститори решават какъв да бъде окончателният състав на бъдещата свръхпопулярна момичешка група, женската версия на най-известната момчешка банда в к-попа "SLK". Някои момичета се молят и крачат напред-назад. Други се клатушкат и си говорят сами на себе си. Повечето от тях вече плачат. Странно е, че аз се чувствам напълно спокойна. Правя крачка напред към огледалото, за да огледам по-добре своето познато, но същевременно напълно чуждо лице. Внезапно осъзнавам колко много го искам. Спечелила съм си това право. Заради това се отказах от всичко. Заслужавам го. С цялото си сърце вярвам, че съм на път да се превърна в к-поп идол. И зная, че които и да са останалите избрани момичета, заедно ще предизвикаме фурор. Не само в Корея или Азия, но и в цял свят. Просто ми е писано да се случи. Усещам го до корените на косата си с цвят на лилав еднорог.
Четири месеца по-рано...
Една от най-големите ми дарби е да размахвам лъка във въздуха. Това е оркестровият вариант на престореното пеене чрез мърдане на устните, само че това умение никак не е яко и никога няма да бъде. Никога няма да направят телевизионно шоу с наименование "Битката на лъковете". Симфоничният оркестър на "Форт Лий Магнет" открива Пролетния фестивал по сценични изкуства с вълнуващо изпълнение на "Пролет" на Антонио Вивалди (леко банално, зная). Продължавам да движа лъка си на около два сантиметра над струните, докато поклащам тяло напред-назад, изкривявам горната си устна, сякаш съм усетила неприятен мирис, само за да си дам вид, че цялото ми тяло е погълнато от напиращите от музиката емоции, въпреки че на практика от мен не излиза и звук. За всички е по-добре само да се преструвам, че свиря, така че да не се чувам.
Ако зависеше от мен, бих взривила виолата си в Космоса. Идеята да започна да вземам уроци по виола беше на омма, когато станах на пет. Тъй като малко деца избират именно виолата, тя беше решила, че така за мен би било по-лесно да изпъкна и да бъда приета в някой престижен младежки оркестър, което би ми дало допълнителни точки при кандидатстване в колеж. Е, тази тъпа шега си остана за нейна сметка. Десет години по-късно аз се намирам в самия край на групата от изпълнители, свирещи на виола, заедно със също толкова лишения от дарба мой партньор Крис Де Бенедети. А и нека бъдем наистина честни: ако сравним оркестрите с музикална група, то виолите, така или иначе, са танцьорите, които се движат зад звездите. Важни сме, но никой не ни обръща внимание. Цигулките играят ролята на бляскавите вокалисти, които получават най-хубавите части от изпълнението и всички финансови облаги. Виолончелото е онзи секси, мистериозен и меланхоличен изпълнител с най-много последователи в инстаграм. Виолата е като Мишел Уилямс от "Destiny's Child" на струнните инструменти... само че без да е поп икона и най-добра приятелка на Бионсе.
Едва когато всички се изправяме за поклон след края на изпълнението, виждам омма и аппа в публиката. Аппа ръкопляска енергично, изправен на крака да ме аплодира, докато омма не спира да ме снима в отвратителната ми униформа на оркестъра (бяла риза с волани и зелена пола, дълга до глезените). Усмихвам се измъчено, заслепена от светкавицата на фотоапарата, до момента, в който всички можем отново да седнем по местата си, за да гледаме хоровите изпълнения, които всъщност са причината публиката да бъде тук. За разлика от стереотипите в повечето тийнейджърски филми, хорът всъщност се състои от най-готините хлапета във "Форт Лий Магнет". Пеенето в хора се смята за "най-лесния" вариант от задължително избираемите творчески дисциплини и затова в него бъка от популярни момичета и спортисти, като там е и моят по-голям брат Томи.
В хора има толкова много членове, че за този фестивал те са разделени на групи от изпълнители. За откриването Томи и двайсет негови събратя се появяват на сцената в неонови тениски без ръкави, ленти за глава и тричетвърти чорапи, при което учениците в публиката, особено момичетата, пощуряват. Момчетата представят иронично изпълнение на класическата песен "What Makes You Beautiful" на момчешката група "One Direction". Те изобщо не пеят добре, просто изпълняват пародия на парчето и грачат фалшиво, докато правят стандартните за момчешките групи движения, като рисуване на сърца във въздуха, посочване на момичета от публиката, слагане на ръце на гърдите си и намигане. Дотолкова не им пука, че изглеждат глупаво, че трябва да им го призная, им се получава доста яко. Томи и приятелите му от отбора по бейзбол са застанали отпред, като Томи е в средата. На първия ред забелязвам моята най-добра приятелка Имани, която буквално припада от кеф - винаги е казвала, че брат ми е "основният обект, по когото точи лиги", което ме изпълва с невъобразима погнуса и смущение.
Не знам кое точно във вида на Томи и всички останали момчета на сцената ме предизвиква, но внезапно свивам ръце в юмруци. Изведнъж си представям как запращам виолата си на пода с всички сили. Всичко е толкова нечестно. Аз съм тази, която може да пее, или поне си мисля, че мога, тъй като пея само когато съм сама в стаята си. Защо тогава именно Томи има привилегията да скача наляво-надясно в идиотски дрехи, окуражаван от цялото училище, докато аз стоя скрита зад оркестъра? Колкото и да се моля на омма да ми позволи да се откажа от уроците по виола и да се концентрирам върху пеенето, тя остава непреклонна. Последния път, когато засегнах темата, тя извика "Бе-че-ра!", което означава буквално "По-скоро ще си пробода корема и ще оставя кръвта ми да изтече!". Звучи супердраматично, но всъщност това е корейският израз за "Само през трупа ми!".
А още по-несправедливо е, че съм напълно сигурна, че не ми разрешава да пея в хора именно защото знае, че за разлика от Томи аз ще се заема сериозно с това.
– Пеенето е нещо, с което можеш да се занимаваш през свободното си време - каза ми тя веднъж. – Това не е изкуство, на което се отдава дължимото. Трябва да положиш толкова много усилия, за да изкараш звука от себе си. Всеки разбира колко много ти коства това.
Предубеждението на омма срещу пеенето е наистина странно - тя самата пее страхотно. И омма, и аппа са учили в престижно музикално училище в Корея, като именно там са се запознали. Аппа е учил за диригент, а омма е следвала за вокален изпълнител. Знам обаче, че никой от тях не е завършил образованието си и са се преместили в Америка скоро след като са се отказали от следването. В момента нито един от двамата не се занимава с музика - имат малък хранителен магазин във Форт Лий, от което разбирам, че мечтите на омма, свързани с музиката, някъде са се объркали, но тя никога не говори на тази тема. Това ще си остане една от онези семейни тайни, вероятно скрити завинаги.
Слагам виолата си на пода - нещо, което би срещнало явното неодобрение на госпожа Кузнецова - диригентката на оркестъра - и се свличам на мястото си. Дали някога ще дойде моментът аз да съм тази, която пее и скача на сцената, без да ме е грижа какво си мислят останалите? Може би не и преди да завърша гимназията, когато ще бъда някъде далече от семейството си. Междувременно ще трябва просто да чакам подходящия момент още няколко години и да продължа да се правя на тихото момиче с корейски произход, което изучава всички дисциплини от академичната програма, получава добри оценки, свири на класически инструмент и никога не се оплаква."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
