Шестият пръст

16-годишният Павел Роглев живее от съвсем малък в Германия и по всичко изглежда, че го очаква блестящо бъдеще. Талантлив цигулар, отличник, спортист, той е напът да се превърне в 100-процентов германец след като вторият мъж на майка му, инженерът Хайнрих Вебер, го осинови.

За целта обаче биологичният баща на Павел трябва да се откаже от родителските си права. Момчето няма спомен от баща си, запознанството им ще бъде и тяхното сбогуване. Всичко е предварително уговорено и изглежда чиста формалност. Павел и Хайнрих пристигат в малък български провинциален град, за да се срещнат с човек, който съществува в собствената си реалност, на ръба на оцеляването.

Но ясно начертаният план се променя. Павел ще се срещне с достойнството и унижението, презрението и съчувствието, любовта и смъртта. А след тази среща нищо вече няма да е същото.

"Смело и откровено, директно, постпънкарско писане, което назовава нещата такива, каквито болезнено и реално са. Зад забавната лекота на "Шестият пръст" стои сериозен писателски труд. С увлекателния си сюжет този роман влиза на един дъх и оставя дълбок и смислен послевкус по небцето на читателя - както се чете шот single malt scotch."
Радослав Парушев

"Незабавно е задействана цяла армия от роднини. На майка ми и на баща ми. Всички, естествено, са на страната на майка ми. Та тя се бори за бъдещето ми! Адвокатът е подготвил документите. Обсъждат се варианти. Съд, сплашване, подкуп, елементарно подправяне на подпис. Защото нищо не се знае. Затишие пред буря... Изведнъж се оказва, че баща ми няма нищо против. Съгласен е. Иска само да отида при него, за да ме види за последно, преди да подпише. "Можеше да ти спести това", въздъхва майка ми. Хайнрих обаче е възмутен. Човекът все пак има право да се сбогува както трябва със собствения си син! Това са свещени връзки! Родител - дете; родина - гражданин. Корените трябва да се уважават дори когато са кофти и от тях няма никаква полза.

Кой ще дойде с мен? Майка ми категорично отказва. На сцената излиза хер Вебер, рицарят на бял кон. Ще се справим с проблема за нула време. Той ще контролира всичко. Любен Роглев, разбира се, няма мобилен. Нито стационарен. Но разполагаме с точен адрес и куп телефони на роднини, които също живеят в градчето. Всичко е под контрол. Нищо работа. Един уикенд в България. Провинция, чист въздух. В петък взимаме самолета Мюнхен - София, наемаме кола и сме там. Ако остане време, може да направим малко хайкинг в планината. Хайнрих трябва да е на работа в понеделник. Започва нов обект. Сега пътуваме. Хвърлям му един поглед.

Харесва ми, че при Хайнрих всичко е така умерено, загладено и спокойно. Дори неговата, в известен смисъл... непривлекателност. Защото, трябва да признаем, той малко (съвсем малко!) прилича на жаба. Изпъкнали очи, леко отпуснати бузи и малка двойна брадичка. Но всичко е в разумни граници. Подходяща прическа за оредяващата му коса, подходящ костюм, за да скрие изпъкналото коремче, подходящи рамки за очила, подходящ... не, супер як часовник! Трябва да видите хер Вебер, когато бръмчи в Мюнхен с тъмносивото си ауди, последен модел, винаги излъскано. Беемвето 4х4 е за уикендите, за разходки извън града. Само след 2 години ще мога да ги карам.

Какво ще се промени? Нищо особено. Вместо Павел Роглев (ама че име!) ще стана Павел Вебер. Защо пък Павел? Паул Вебер. Говоря немски без акцент, английският ми е супер. Ще зарежа тъпата цигулка, ще наблегна на математиката. Хайнрих ще ме вкара в бизнеса, ще ме научи на занаята. Знаете ли кой е построил този бизнес център? А този мол? А този хотел? Mein Vater Хайнрих Вебер, строителен инженер.

Да, добри новини. Тогава защо, по дяволите, така съм се сдухал?! Сигурно защото не знам с кого ще се срещна след малко. Разполагам със снимки, но са отпреди 10 и повече години. Все е нещо. Някаква отправна точка. Като стана въпрос за външност, майка ми също не е първа красавица. Слабо лице с клюнест нос, малки очи и рехава косица. Нежни ръце (все пак е цигуларка), но краката ѝ са тежки и малко тромави. И при нея, разбира се, недостатъците са добре фризирани и прикрити. Не е толкова зле.

Аз съм нещо различно. Признавам, приличам на него. Раздалечени сини очи, тъмно руса коса, светла кожа. Малък прав нос. Може би правя впечатление на леко кльощав, но пък съм висок и жилав. Истински ариец. На старите черно-бели фотографии приликата между двама ни е очевидна. Баща ми на 18 (завършва гимназия), в казармата, на сватбата, прегърнал бебе (мен!), на плажа с майка ми и приятели. Изглежда красив и доволен от живота, но може ли да вярваш на снимки? Какво се е бъгнало в софтуера на мозъка му, че е тръгнал така стремително надолу? С години сглобявах историята от разкази на мама, баба, различни роднини. Имам рамката, но това не отговаря на въпроса ми."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525