Любов и маслини

Любов и маслини Джена Еванс Уелч Времетраене: 0:42 мин. Лейла Колийн Хувър Времетраене: 0:48 мин. Разбити сърца Колийн Хувър Времетраене: 0:43 мин. Поредица Стич и самураят Хирото Уада Времетраене: 1:13 мин. Херман Хесе Времетраене: 1:37 мин. Лиз Бурбо Времетраене: 1:12 мин. Харесвам те просто така! Неле Времетраене: 0:50 мин. Какъв е бил дядо, преди да стане дядо? Мод дьо Бел Времетраене: 0:56 мин. Панорамна книжка: Винсент ван Гог Сузи Ходж Времетраене: 0:55 мин. Христо Бонев. Осмото тепе. Биография Дончо Дончев Времетраене: 0:57 мин. Св. Борис Велики Георги Тодоров Времетраене: 1:06 мин. Иван Гранитски Времетраене: 1:05 мин. Привързаност там и тогава, тук и сега Ваня Матанова Времетраене: 1:13 мин.

"Санторини е вълшебен остров. Каквото и да търсиш, ще го откриеш там."

Седемнайсетгодишната Лив Варанакис очаква с нетърпение лятото и вече има планове за него, когато неочаквано получава картичка от баща си, когото не е виждала от девет години. Той я кани да му гостува в Санторини, за да му помогне с негов проект. Въпреки нежеланието си, тя заминава за Гърция и когато пристига на острова, отношенията помежду им са точно толкова неловки, колкото е очаквала.

Но с помощта на Тео - чаровния асистент на баща ѝ, Лив е омагьосана от всичко, което Санторини предлага - красивите залези, тюркоазената вода, облените в слънце селца и вкусната храна. А мистериозният проект е свързан с изгубения остров Атлантида.

И докато търси отговори на загадката за отдавна потъналото царство, Лив ще открие важ­ни истини за себе си и баща си...

"Пролог

Не казвам на никого едно нещо за мен. Не съм казвала на приятеля си или на пастрока си, на никой приятел, но е важно за историята, затова ще е най-добре да го кажа още в началото. Два или три пъти в седмицата се давя насън. Ето как става: във водата съм, на гърба си имам кислородна бутилка и се гмуркам, лицето ми е насочено към дъното на морето. Водата е топла и прекрасно синьо-зелена, но аз почти не забелязвам това, защото търся нещо. Търся нещо. Не знам какво се опитвам да открия, знам само, че го искам повече от всичко, което някога съм искала.

Накрая виждам проблясък далече долу - ярък и приканващ - и без никакво колебание ритам силно и се устремявам към него. Сиянието е в центъра на нещо, малко парче метал, което блести по-ослепително с приближаването ми. Но точно когато протягам ръка да го докосна, светлината угасва и потъвам в пълен, шокиращ мрак. И тогава осъзнавам най-лошото. Кислородът ми свършва. Паникьосвам се, опитвам да се издигна към повърхността, но тя е толкова далече и когато отварям уста да изпищя, водата изпълва гърлото, ушите ми и... Е, схванахте. В съня си не знам какво търся, но щом се събудя, бузите ми са солени, гърлото ми е разранено и всичко е толкова очевидно. Болезнено очевидно. Търся изгубената Атлантида. Света на татко. И макар да знам, че вече съм в безопасност, че съм в леглото си, а не на дъното на Егейско море, все пак трябва да стана и да намеря картата на татко.

Картата е друга моя тайна. Крия я на горния рафт на гардероба, под купчина скицници, които трупам там от основното училище, и макар че поне десетина пъти се каня да ги изхвърля, не мога да го направя. Картата е начертана на ръка и е изпълнена със стрелки и застъпващи се бележки, някои на гръцки, други на английски. Има дори няколко от типичните за татко странни рисунки, например морска змия с превръзка на окото и Посейдон, който подремва в хамака си, стис­нал тризъбеца. Но странно, когато отворя картата, всъщност не виждам нищо такова. Виждам татко. Седим до малката кухненска маса, тъмнокосата му глава е приведена над картата. Очите му светят, защото говори за нашата обща любов към Атлантида. Малкото ми Аз поглъща всяка дума, защото тогава не бях само Олив. Тогава бях Индиана Олив, световноизвестната изследователка. Отчасти учен, отчасти археолог, отчасти водолаз, Индиана Олив се биеше с пирати и гигантски сепии, с алчни за пари рибари, които искаха съкровището ѝ. Тя беше смела и умна и каквото и да ѝ поднесеше морето, татко ѝ винаги беше до нея. Докато не си отиде.

Когато татко си отиде, остави двайсет и шест неща след себе си. Повечето бяха разни боклуци, но аз все пак ги запазих - пакетче с любимата му канелена дъвка, избеляла тениска, изписани листове. Събрах ги и ги скрих в стара кутия за обувки под леглото си и докато мама беше на работа, ги вадех и се опитвах да го усетя чрез тях. Защо бе оставил точно тези неща? За няколко от тях беше ясно. Тениската беше прот­рита. Дъвката твърде канелена. Но защо ще оставя любимия си сапун за бръснене? Ами нашата карта? Той я беше оставил сгъната на нощното ми шкафче. Нямаше ли да му трябва на Санторини - за да му помогне да намери Изгубения град? Направих списък на всички неща и го гледах всеки ден цели две години - толкова време ми трябваше да осъзная, че татко няма да се върне за мен. Не искам да говоря за този период. Ще кажа само, че понякога ми се струва, че много добре знам как са се почувствали атлантите, когато целият им свят се е сринал и изчезнал.

След това спрях да гледам списъка. Но той винаги беше с нас. От място на място, беше с мен при всяка смяна на училище, на жилище, на всички онези самотни места от живота ни след-татко. Едва когато живеехме в Сиатъл, малко след като мама се омъжи за Джеймс, тя намери списъка: 26 неща, които татко остави. От Индиана Олив. И поиска да говори с мен за последното нещо - номер двайсет и шест. Но разбира се, аз не исках да говоря за това. Аз вече не бях Индиана Олив. Дори вече не бях Олив. Вече бях Лив. А да бъда Лив включваше и това, че никога не говоря за татко. Научих по трудния начин, че не е добра идея да казваш на хората, че баща ти те е изоставил заради митичен остров, в чието съществуване не вярва 99,9 процента от света.

Така че аз ѝ казах: "Не!". Не исках да говоря за татко. Не исках да говоря за миналото си. И определено не исках да се занимавам с този списък. Той символизираше всичко, което ме беше наранило, и всичко, което вече не исках да бъда. Мама каза, че важните неща не обичат да остават заровени, но за щастие, не настоя. Почувствах го като победа. Бяхме продължили напред, нали? Вече не ми трябваха златни градове и нарушени обещания. Вече не се интересувах от загадъчни следи. Бях обявила тази част от живота си за приключена. Зат­ворено досие. И тогава Атлантида дойде да ме търси.

Глава 1

Половин пакетче големи червени дъвки

Татко ги дъвчеше постоянно. Вадеше една опакована в станиол дъвка след друга още след сутрешното си кафе. Казваше, че си купил за първи път такива, когато пристигнал от Гърция на летището в Чикаго, и щом лапнал първата, разбрал, че е постъпил правилно: страна, която произвежда такава дъвка, знае какво върши. Емигрирал само с паспорта си, стара раница, няколкостотин долара и толкова силен гръцки акцент, че му трябвали три месеца, докато успее да си поръча като хората чаша кафе. А каква е била неговата философия, когато е пътувал из САЩ без познанства, без пари и без приятели? "Скочѝ и спасителната мрежа сама ще се появи под теб." Той винаги схващаше така погрешно разни американски идиоми.

Опитвам да си поема дъх. Дробовете ми са като пълни с огън балони. Пощенските кутии и дърветата прелитат покрай замъглените ми очи. А според спортния часовник, който Джеймс, вторият ми баща, ми подари за Коледа, сме изминали само 2,11 километра. Както би се изразил великият учител Йода: бегачка аз не съм. А днес пък изобщо.
– Трябва пак да си почина - изхриптях, превих се и опрях ръце на коленете си.
Приятелят ми Дакс забави енергичния си бяг и въздъхна силно не защото се нуждаеше от още кислород, а защото спирахме за трети път за по-малко от петнайсет минути. Не бе нужно да го поглеждам, за да знам какво точно е изражението му. Разочаровано. Е, разочаровано и красиво целунато от слънцето, с подстригана на гребен коса, синьо-зелени очи. Просто Дакс.

Той сложи ръка на гърба ми, но усещах тежестта ѝ по-скоро укорителна, отколкото подкрепяща.
– Лив, вече си почивахме. Трябва да измина още пет километра, ако искам да постигна тренировъчната си цел, нали помниш?
Помнех. И честно казано, исках да пробягам тези пет километра с него. Не само защото Дакс мрази да тича сам, но и защото снощи дойде с мен на изложбата в центъра на Сиатъл за историята на апаратите "Полароид". Дори си изключи телефона, за да не бъдем бомбардирани постоянно от неговите легиони приятели. Затова бях решила като благодарност тази сутрин да изтичам цялото разстояние, без да се оплаквам, което обикновено горе-долу успявах да направя. Но за разлика от всичките роднини и приятели на Дакс аз не ставам за бегачка. Или за колоездачка. Или за скиорка. И определено не съм от ранобудните. Аз съм човек, който понякога цитира "Междузвездни войни", прави колажи и обича стайни растения, но когато с Дакс започнахме да излизаме, най-безразсъдно се съгласих с него, когато каза колко много обича да тича сутрин, и ето докъде я докарахме. Двете години преструвки определено приключиха, но той все още ме влачеше с него. Беше много упорит.

Днес бе особено трудно. Защото много ми се спеше. И тогава един спомен ме връхлетя. Направо ме халоса по лицето. Бях сънувала кошмара снощи. Нищо чудно, че бях бодра като ленивец. Издухах мокрите от пот кичури от очите си и опитах отново да вържа косата си, но тя стигаше едва до брадичката ми и не се получаваше. Дори косата ми не искаше да довърша този крос. А сега Дакс беше разочарован, наранен и... подразнен? Бързо избутах кошмара в дъното на съзнанието си. Беше време да се превърна в СУПЕРГАДЖЕ, способно да избегне всички възможни кавги със силата на флиртаджийс­ката диверсия! Зарязах опитите да вържа косата си, вместо това я поразроших малко, за да добие, както се надявах, небрежен шикозен вид, и казах:
– Дакс, знаеш ли кое ще е най-полезно за формата ти? Да тичаш с допълнителна тежест. Като например... - Погледнах замислено към небето, после му се усмихнах. – Като например мен!

Дакс пак изстена, но усмивката се промъкна на лицето му. После се наведе, за да скоча на гърба му. Поехме в стабилен тръс, като аз бях щастливо вкопчена в раменете му. Всъщност те бяха първото, което забелязах у Дакс, предимно защото седях точно зад него в класната стая и онзи първи ден бях така заета да изобразявам отегчено изражение като останалите, че почти не можех да се фокусирам в нещо друго. Той каза, че първо забелязал стила ми, и ако трябва да съм честна, това е първото, което всички забелязват, и то не е случайно. За да се превърна от Олив в Лив, изгледах стотици видеа за прически, докато накрая се спрях на такава, която реших, че ще мога да поддържам - френски стил. Отрязах двайсет сантимет­ра от косата си, гледах до припадък видеа за гримиране, после цял месец търсих дрехи, които да изглеждат неутрални и небрежно стилни. Сред морето от спортни дрехи парижкият шик определено прави впечатление.

И да, аз съм американка с гръцко потекло, а не с френско. Но на кого му пука? Не и на мен."
Из книгата

Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg