"На Роб Тейлър му се пиеше бира, но беше на работа и по принцип никога не пиеше по време на задача. Седеше в една къща в Куинс на петнайсетина километра от небостъргачите на Манхатън. Къщата се намираше в тиха задънена улица и вероятно струваше няколко милиона. Три спални, чудесен двор, гараж достатъчно голям с лекота да побере две коли, и джакузи на терасата, от която се влизаше в главната спалня. Седеше на италиански диван и върху мраморната масичка за кафе пред него лежеше въжето, на което Тейлър щеше да обеси мъжа, когото очакваха да се прибере всеки момент.
Беше облечен за убийство. Носеше бял съдебномедицински гащеризон, калцуни на обувките и шапка за баня. Носеше и сини латексови ръкавици, а в кухнята имаше черна торба за отпадъци, където щеше да прибере защитното облекло, щом работата бъдеше свършена. Указанията за изпълнението на задачата бяха ясни. Мъжът трябваше да бъде убит чрез обесване и всичко трябваше да сочи самоубийство. Това не включваше непременно бележка - заблуда е, че всички самоубийци оставят бележка, преди да го направят - а необходимостта следите по врата му да съответстват на обесване, а по ръцете да има фибри от въжето. Тейлър вече беше избрал съвършеното място за обесването - перилата по протежение на главния коридор щяха да свършат отлична работа. Беше извършил над десет убийства, които приличаха на самоубийства. Обесването беше най-популярно, но също така бе срязал китките на една жена в банята ѝ - жена с няколко свръхдози. Свръхдозите бяха кофти работа. Най-добрият начин е да принудиш жертвата да погълне течността чрез голяма спринцовка, а когато изгуби съзнание, да вкараш и таблетките. Свръхдозите си бяха задача за двама. Тейлър се съмняваше, че сам човек може да я изпълни. Беше се справял сам с обесвания, но този път работата беше възложена на двама изпълнители. Тейлър не беше много доволен да работи с друг, особено с човек, с когото не е работил досега. Жената обаче изглеждаше професионалистка. Каза, че се казвала Лейла, но нито стана ясно откъде е, нито беше приказлива. Беше хубава, с махагонова кожа, най-черните очи, които беше виждал, къса къдрава коса и тренирано тяло. Носеше обувки с високи токчета и къса пола, която разкриваше страхотни крака и блуза с дълбоко изрязано деколте, разкриващо гърди, от които не можеш да откъснеш поглед. Заради кафявата ѝ кожа и черната коса Тейлър подозираше, че е от Гватемала или Никарагуа, но акцентът ѝ беше загадка. Английският ѝ беше съвършен, но с акцент, сякаш е родена отвъд океана. Опита да я заговори на испански, но тя не отговори. Тейлър предположи, че е била наета заради външния ѝ вид - беше неповторим мед за медения капан.
Лейла се беше свързала с обекта и бе прекарала вчерашната вечер с него в къщата. Каза, че бил разведен и охотно се възползвал от възможността да се озове между краката ѝ. Бил толкова разстрастен, че не забелязал как взима отпечатък от ключа му и си записва кода на алармата против крадци. Сега бяха в къщата и го чакаха да се върне. Беше седем вечерта и бяха тук вече почти четири часа. Тейлър на шега предложи да посетят спалнята, за да убият времето, но тя му се усмихна саркастично и отговори, че не е неин тип. Тейлър се запита дали е истина. Вес пак беше над метър и осемдесет и в най добрата физическа форма през живота си, дори по-добра от времето, когато беше служил в Делта Форс. Чудеше се дали да опита отново, след като свършеха с обекта. Убийството може да се окаже страхотен афродизиак, разбира се, за подходящия тип момиче. Осъзна, че отново зяпа деколтето ѝ, и видя, че тя го гледа. Усмихна се и отмести очи. После попита:
– Откога познаваш Мерсие?
Мерсие ги беше наел за работата. Тейлър щеше да получи сто хилки за изпълнението. Не знаеше, колко ще вземе момичето. Той щеше да свърши повечето работа. Щом се появеше мишената, момичето щеше да го прикрива с пистолета. Вече беше свалил отгоре покривката за легло и я бе оставил зад дивана. Щеше да увие мишената в нея и след това да стегне примката около врата му и да дърпа, докато умре. Така нямаше да има следи от борба. След като мишената умреше, щеше да е лесно да върже въжето за перилата и да аранжира сцената. Вече беше избрал стол от трапезарията. Щеше да нагласи пръстите върху облегалката за отпечатъци и да направи така, сякаш столът е паднал на една страна.
– От четири-пет години.
– Много ли си работила за него?
– Няколко пъти.
– Някоя задача, за която може да съм чул?
Тя наклони глава настрана и го огледа внимателно с черните си очи.
– Винаги ли задаваш толкова въпроси?
– Просто съм любопитен.
– Нали знаеш какво станало с любопитната котка? - След това провери пистолета си.
– Често го правиш - отбеляза Тейлър. - Проверяваш си пистолета.
– Обичам да съм сигурна.
– Винаги ли използваш глок?
– За работа отблизо - да. С глока не можеш да сбъркаш. Освен това има много, така че са по-трудни за проследяване.
– Обаче изхвърлят гилзите из цялото помещение.
– Ако изхвърлиш оръжието, това не е проблем. - Тя сви рамене. - Всеки с вкуса си.
Тейлър кимна.
– А какво ти казаха за мен?
Тя сбръчка нос.
– Не много.
– И ти не попита?
– Защо да питам?
– Не си ли любопитна?
Тя се засмя.
– Робърт, ти си любопитният. Аз не си падам по любопитството.
– Когато ти казаха, че ще наемат двама души за работата, не попита ли за подробности?
Тя поклати глава.
– Не. - Отново я наклони на една страна и го фиксира с поглед. - Питал си за мен?
– Разбира се - отговори Тейлър.
– И Мерсие ти каза?
– Каза само, че си много хубава и да си държа оная работа в гащите.
– Добър съвет - кимна тя. - Това ли е всичко, което ти е казал?
– Защо? Притесняваш ли се?
– Надявах се, че ще има известна поверителност. Не бих искала моят работодател да споделя лична информация за мен с един...
– Чужд човек? Но аз не съм чужд човек. Работя с Жюл от много години. Не ми е казал истинското ти име. Изобщо нищо друго не ми каза.
Тя отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, след това часовника си.
– Е, Роб, какво искаш да знаеш? - Бръкна в джоба си, извади издут заглушител и започна да го завива към цевта на глока, докато продължаваше да гледа надолу към улицата.
Тейлър сви рамене.
– Очевидно е, че си професионалистка. Но си млада. На колко си? Двайсет и една? Двайсет и две?
Тя се усмихна.
– Двайсет и четири.
– Пак си млада. Как придоби опита?
– Израелската армия - отговори тя. - Записах се на осемнайсет.
– Значи си израелка?
– Родителите ми са се преселили там преди да се родя.
– Значи си еврейка?
– Това проблем ли е?
Тейлър се засмя.
– Разбира се, че не. Не бих те сметнал бивш войник.
– В Израел е задължително за всички да служат в армията. Три години мъжете, две години жените. Но само половината отиват в армията. Мнозина гледат да се измъкнат, ако могат. Но аз се записах. Исках да служа.
– И ти хареса?
– Кое?
– Сраженията.
– Нямаше много сражения, но имаше много тренировки. След това влязох в Мосад. Това е израелският еквивалент на ЦРУ.
– Какво работеше за тях?
– Това е поверително. Но между нас двамата - до голяма степен същото, което върша сега.
– Била си убиец на правителството?
Тя се усмихна.
– Както вече казах, това е поверително.
– А сега го правиш за пари?
Тя кимна.
– Много пари. А ти беше какво? Военноморски тюлен?
– Делта Форс - отговори Тейлър.
– Беше ли сред онези, които пипнаха Бин Ладен?
– Заработих частно преди това - отговори Тейлър.
– Колко задачи си изпълнил?
– Общо? Петдесетина.
– Не помниш точно колко?
– Честно казано, щом една работа е свършена, с нея е свършено. Не мисля за това. С две думи, нещата стоят както с жените. Нямам никаква представа колко съм изчукал през годините. Сто? Двеста? - Той сви рамене. - Не си спомням лицата им, какво остава за имената. Същото се отнася за мишените. С едно изключение - има един, който предстои и когото никога няма да забравя.
Тя го погледна заинтригувано.
– Разкажи.
– Не мога - отговори той.
– Мерсие ли е?
– Не, друг човек. Вероятно ще е последната ми работа. Поне за известно време.
– Голяма ли е?
Тейлър се усмихна.
– Много голяма. Най-голямата.
Тя се усмихна и впи очи в неговите.
– Можеш да ми кажеш.
Той поклати глава.
– На никого не мога да кажа. Нали разбираш, това е една от отрицателните страни на тази работа. Всичко трябва да бъде пазено в тайна. Иначе се оказваш прецакан.
– Можеш да кажеш на хора, в които имаш доверие - настоя тя.
– Да, но на кого можеш да се довериш? - попита той. - На никого! - Погледна си часовника. - Защо закъснява?
– Какво искаш да кажеш?
– Мишената. Къде е?
– Вече е тук - отговори момичето.
Тейлър се смръщи. Тъкмо се готвеше да отговори, когато осъзна какво има предвид. Започна да вдига пистолета си, но беше късно. Твърде късно. Нейният глок вече беше насочен към гърдите му и той едва имаше време да отвори уста, когато първият куршум се заби в тях, последван бързо от втори. Едва чуваше заглушените изстрели, а куршумите усещаше като удари в гърдите. Падна назад и беше мъртъв още преди третият изстрел да го улучи в лицето и мозъкът и костите на черепа му да се плиснат по стената зад него."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
