"Любов от пръв поглед
В началото на 2018 година, когато заминах за Вербие и отседнах в "Палас", прочут хотел в Швейцарските Алпи, изобщо не си представях, че почивката ми ще мине в изясняване на едно престъпление, извършено там преди много години. Намерението ми бе да си отдъхна след две злощастни събития в личния ми живот. Ала преди да ви разкажа какво се случи през въпросното лято, трябва да върна на онова, което стана причина за цялата тази история: смъртта на моя издател Бернар дьо Фалоа. Бернар дьо Фалоа бе човекът, комуто дължа всичко. Радвам се на успех и известност благодарение на него. Наричат ме писател благодарение на него. Хората четат книгите ми благодарение на него. Когато се запознахме, все още бях автор без нито една публикувана творба: той ме превърна в писател, четен по целия свят.
С достолепната си осанка Бернар бе един от най-видните френски издатели. За мен той бе учител и преди всичко, въпреки шейсетте години разлика във възрастта, голям приятел. Бернар почина през януари 2018 година, малко преди да навърши деветдесет и две години, а аз реагирах на смъртта му така, както би постъпил всеки писател: реших да му посветя книга. Затворих се в кабинета на моя апартамент, на булевард "Алфред Бертран" в женевския квартал Шампел, и телом и духом се посветих на тази задача. Както винаги, когато работя, единственото човешко присъствие, което понасям, е това на моята асистентка Дьониз. Дьониз е добрата фея, която бди над мен. Вечно в добро настроение, тя организира времето ми, преглежда и класира писмата на читателите, препрочита и внася поправки в написаното от мен. Допълнително нейно задължение е да зарежда хладилника и да ми приготвя кафе. Най-сетне изпълнява и длъжността корабен лекар, тъй като е единствената спътница на борда на моя кораб, и непрекъснато ми дава съвети, свързани с драгоценното ми здраве.
– Време е да излезете! - заповядва ми добронамерено тя. – Разходете се в парка, за да се поразведрите. Часове наред не сте мърдали от тази стая!
– Рано тази сутрин ходих да бягам - напомням ѝ аз.
– Трябва редовно да си проветрявате мозъка!
Това е почти всекидневен ритуал: подчинявам се и излизам на балкона. Поемам с пълни гърди студения февруарски въздух, сетне я поглеждам предизвикателно и паля цигара. Тя веднага се възмущава и ми заявява сърдито:
– Да знаете, Жоел, няма да ви почиствам пепелника. Така сам ще се убедите колко много пушите.
Когато работя, неизменно следвам този монашески начин на живот: всеки ден ставам призори, излизам на джогинг, а после сядам и пиша до вечерта. Ето защо донякъде благодарение на тази книга се запознах със Слоун. Слоун е новата ми съседка по етаж. Откакто неотдавна се установи тук, всички обитатели на сградата говорят за нея. На мен самия все още не ми се бе отдал случай да я видя. До онази сутрин, когато, на връщане от поредното бягане, я засякох за пръв път пред входа. Тя също се връщаше от джогинг и двамата заедно влязохме. Веднага ми стана ясно защо Слоун бе до такава степен привлякла вниманието на съседите: оказа се млада, изключително очарователна жена. Двамата само си кимнахме любезно и всеки се прибра в своя апартамент. Ала още щом затворих вратата зад гърба си, краката ми се подкосиха. Тази кратка среща бе напълно достатъчна, за да се влюбя.
Оттогава заживях с една-едничка мисъл: да се запозная със Слоун.
Първия опит предприех по време на сутрешното бягане. Слоун излизаше почти всеки ден, но не в определен час, така че ми се налагаше дълго да бродя из парка "Бертран" с надеждата да попадна на нея. Сетне неочаквано я зървах в другия край на алеята. Най-често нямах възможност да я догоня и затова реших да я причаквам пред нашия вход. Развълнуван, стърчах пред пощенските кутии, преструвайки се, че проверявам моята, всеки път когато някой съсед влизаше или излизаше, докато най-сетне се появяваше тя. Минаваше край мен, усмихваше ми се, което съвсем ме стъписваше, и докато измисля що-годе приличен начин да я заговоря, тя отминаваше. Почерпих сведения от госпожа Арманда, нашата портиерка: Слоун била педиатър, майка англичанка, баща адвокат, била омъжена в продължение на две години, но бракът излязъл несполучлив. Работела в Университетската болница в Женева, давайки дневни и нощни дежурства, което явно бе причина да не мога да разбера разпределението на времето ѝ.
След провала със сутрешното бягане реших да подходя по друг начин: възложих на Дьониз задачата да дебне през шпионката и да ме предупреди, когато тя се появи на площадката. Щом Дьониз се провикнеше ("Тя излиза!") аз изскачах от работния кабинет, изтупан и напарфюмиран, и на свой ред се появявах на стълбищната площадка, преструвайки се, че е обикновено съвпадение. За съжаление, всеки път общуването ни се свеждаше до размяна на поздрави. Тръгвах след нея, но какво от това? На улицата тя чисто и просто изчезваше. В редките случаи, когато вземаше асансьора, аз стърчах смутен, а в кабината цареше неловко мълчание. Тъй или иначе, се връщах обратно, без да съм постигнал нищо.
– Какво стана? - питаше Дьониз.
– Нищо - изръмжавах в отговор.
– Жоел, за нищо не ви бива! Постарайте се най-сетне!
– Вярно, доста съм стеснителен - оправдавах се аз.
– Я престанете! Никак не изглеждате стеснителен пред телевизионните камери!
– Защото по телевизията виждате Писателя. Жоел е друг човек.
– Хайде, Жоел, няма нищо страшно: ще позвъните на нейната врата, ще ѝ поднесете букет и ще я поканите на вечеря. Може би ви мързи да прескочите до магазина за цветя? Ако нямате нищо против, да се заема аз?
И така, до онази априлска вечер, когато отидох сам на представлението на "Лебедово езеро" в Женевската опера. През антракта излязох да изпуша една цигара и попаднах на нея. Разменихме няколко думи и тъй като в този момент звънецът призова зрителите, тя предложи след балета да отидем да пийнем по нещо. Срещнахме се в кафене "Ремор", недалеч от Операта. Ето как Слоун влезе в моя живот.
Слоун беше красива, забавна и интелигентна. Със сигурност една от най-чаровните жени, които някога съм срещал. След вечерта в "Ремор" няколко пъти я каних да излезем заедно. Ходихме на концерти, на кино. Заведох я на откриването на една невъобразима изложба за съвременно изкуство, която ни накара да се смеем като побъркани и да избягаме, а после вечеряхме в любимия ѝ виетнамски ресторант. Прекарахме няколко вечери в нейния или в моя апартамент, слушахме опера и спорихме в опит да оправим света. През цялото време я изпивах с очи, бях като омагьосан. Начинът, по който примигваше, оправяше косите си и се усмихваше, когато беше смутена, или си играеше с лакираните нокти на пръстите си, преди да ми зададе въпрос: всичко у нея ми харесваше. Не след дълго тя просто не излизаше от мислите ми. За известно време дори престанах да пиша."
Из книгата
Рейтинг: 9.75 / 4 гласа
