"Късно сутринта червеноармейците събудиха Олга. Влакът стоеше на голяма гара, непознати локомотиви свиреха в далечината с чужди гласове и слънцето светеше не от тази страна, откъм която светеше в селището, дето живееше Олга. Червеноармейците ѝ подариха половин хляб и парче сланина, хванаха я под мишниците и я спуснаха от вагона на земята.
– Тук живее твоята леля - казаха те. – Върви при нея, учи се и пораствай голяма, по твое време ще се живее хубаво.
– Но аз не знам къде живее леля - произнесе Олга отдолу; сега тя стоеше сама, със сиромашка поличка, боса и с хляба под мишница.
– Ще я намериш - отговори замисленият червеноармеец. Хората ще ти посочат. Но Олга не си отиваше; искаше ѝ се да остане с червеноармейците във вагона и да отиде там, където отиват и те. Тя вече беше свикнала малко с тях и искаше всеки ден да яде супа с говеждо месо.
– Хайде, тръгвай полекичка подканиха я от вагона.
– Вие казахте, че ще ми бъде хубаво, ама кога? - попита тя, защото се страхуваше тъй изведнъж да тръгне към леля си, неизвестно накъде.
– Потърпи - отговори ѝ предишният замислен червеноармеец. – Сега имаме много грижи: трябва да свършим с белите...
– Аз ще потърпя - съгласи се Олга. – А сега довиждане. Отивам при леля.
Тя намери леля си едва привечер. Разпитваше всички хора, лицата на които изглеждаха по добри, но никой не знаеше къде живее Татяна Василиевна Благих. Един минувач ѝ взе хляба, беше я помолил да си отхапе залък, а отнесе целия хляб със себе си, като ѝ каза, че сега е забранено да се прави спекула с хляб. Олга изяде на бърза ръка всичката сланина, която ѝ бяха дали червеноармейците, за да не ѝ я вземе някой, и влезе в един двор да пие вода. Възрастна жена ѝ даде канче вода и каза, че няма нищо друго за даване.
– Че аз не прося, аз съм дошла при леля си - каза Олга.
– Ами коя е леля ти? - жената подозрително попита.
Олга каза цялото име на леля си, тогава жената въздъхна, кой знае защо, и посочи на момиченцето накъде да върви: надясно зад ъгъла и после третата къща отляво, с небоядисани капаци на прозорците - там живеят Благих, мъж и жена, а пък деца нямат.
– Нямат ли? - попита Олга.
– Нямат - потвърди жената, – деца не обичат да се раждат на тези хора.
Олга намери малката дървена къща с небоядисани капаци, влезе в двора, обрасъл с буренак, и почука на заключената врата на пруста. Оттам се чу недоволен, тих глас, после стъпки и вратата се отвори - беше заключена с резе и мандало, като за през нощта. Босата, гологлава леля Татяна Василиевна излезе и заразглежда момиченцето. Олга видя пред себе си леля си; тя си мислеше, че леля ѝ е весела и добра, както я беше запомнила от детинството си, когато Татяна Василиевна беше идвала на гости при баща ѝ и майка ѝ, а сега лелята гледаше момиченцето с равнодушни очи, не се зарадва, че е пристигнало кръглото сираче."
Из книгата
Рейтинг: 8.20 / 5 гласа
