За любовта. Разкази от руски писатели

Романтична и нежна, заслепяваща и помитаща - любовта идва, за да даде крила или безпощадно да ги прекърши... Понякога е зла. А и кой е казал, че трябва да е мила?

Историите за любовта в кратките литературни форми са толкова вълнуващи, колкото и историите, описани в големите любовни романи. Един сборник с разкази обаче е възможност да изпитате удоволствие от една единствена книга, но по много и различни начини! Защото всеки автор пише различно, използва свои художествени похвати и изразни средства. Някои се фокусират върху пагубните страсти и мъките на несподелените чувства, други върху романтичните емоции, трети върху нежността и чистотата на любовните преживявания. Жаждата за любов има силата да вдъхновява, да разкрива невидимото, да изразява неизразимото, но тази жажда може да заслепи до лудост, да погуби дори. Каквато и да е, любовта най-вече е чудо!

Разказите в този сборник са прекрасен образец за любовна проза, те ще докоснат най-тънките струни в душата и ще разкрият различните лица на най-великото чувство.

В сборника са включени разкази от:

• Иван Тургенев
• Фьодор Достоевски
• Антон Чехов
• Александър Грин
• Михаил Булгаков
• Андрей Платонов

Книгата е част от поредицата "Библиотека за четене" от издателство "Паритет".

"‒ Какви цигани?
‒ А че каквито ходят по панаирите.
‒ Да, в Москва...
‒ Е, това е хубаво. Обичам циганите, дявол да го вземе, обичам...
И очите на Пьотър Петрович блеснаха с буйна веселост. Но изведнъж той се завъртя на пейката, после се замисли, наведе глава и протегна към мене празната чаша.
‒ Налейте ми от вашия ром - каза той.
‒ Но чай няма вече.
‒ Нищо, така, без чай... Ех!
Каратаев хвана с две ръце главата си и се подпря с лакти на масата. Аз мълчаливо го гледах и очаквах вече ония сантиментални възклицания, дори ония сълзи, на които е тъй щедър пийналият човек, но когато той дигна глава, мене, да си призная, ме порази дълбоко тъжният израз на лицето му.
‒ Какво ви е?
‒ Нищо... спомних си миналото. Един анекдот...
Бих ви го разказал, но неудобно ми е да ви безпокоя...
‒ Моля ви се!
‒ Да - продължи той с въздишка, - има разни случки... Дори например и с мене. Ето, ако искате, ще ви разкажа. Впрочем не зная...
‒ Разкажете, любезни Пьотър Петрович.
‒ Добре, макар че то таквоз... Ето, видите ли - почна той, ‒ но аз наистина не зная...
‒ Е, стига, любезни Пьотър Петрович.

‒ Хайде, добре. Та ето какво, така да се каже, се случи с мене. Живеех си в село... Не щеш ли, хареса ми една мома, ах, ама каква мома беше... хубавица, умница, пък колко добра! Казваше се Матрьона. Но беше проста мома, тоест, вие разбирате, крепостна, просто слугиня. Пък и не моя, а чужда - ето кое беше лошото. Та аз я обикнах - такава история, знаете, - пък и тя мене. И почна Матрьона да ме моли: да съм я откупил от господарката; пък и аз самият вече мислех за туй... А господарка ѝ беше една богата, страшна бабишкера; тя живееше на петнайсетина версти от мене. Е, и ето в един, както се казва, прекрасен ден аз заповядах да впрегнат тройката във файтончето - средният ми кон беше раванлия, азиатец необикновен, затова и се казваше Лампурдос, - облякох се по-хубаво и отидох при Матрьонината господарка.

Пристигам: голяма къща, с пристройки, с градина... При завоя Матрьона ме чакаше, искаше да заговори с мене, но само ръка ми целуна и се отстрани. Та влизам в антрето, питам: "Вкъщи ли е?..." А един висок лакей ми казва: "Как ще заповядате да доложа за вас?". Аз казвам: "Доложи, братле, че помешчикът Каратаев е дошъл да поговори по една работа". Лакеят отиде; аз чакам и си мисля: какво ли ще стане? Ще вземе да поиска, проклетницата, страшна цена, нищо, че е богата. Петстотин рубли сигур ще поиска. Ето, най-сетне лакеят се върна и казва: "Заповядайте." Влизам след него в гостната. Седи в кресло мъничка жълтичка бабичка и мига с очи. "Какво обичате?" Аз отначало, знаете ли, сметнах за нужно да кажа, че значи, приятно ми е да се запозная. "Вие грешите, аз не съм тукашната стопанка, а нейна роднина... Какво желаете?" Аз веднага ѝ отвърнах, че трябва да поговоря със самата стопанка. "Маря Илинична не приема днес: тя не е добре... Какво обичате?"

Няма как, помислих си, ще ѝ обясня работата. Бабичката ме изслуша. "Матрьона ли? Коя Матрьона?" - "Матрьона Фьодоровна, Куликовата дъщеря." ‒ "На Фьодор Кулик дъщерята... че отде я познавате?" ‒ "Случайно." ‒ "А знае ли тя вашето намерение?" ‒ "Знае"- Бабичката помълча. "Ще я науча аз нея, негодницата!..." Аз, да си призная, се зачудих. "Но защо, моля ви се!... Аз съм готов да платя за нея, само благоволете да определите сумата". Дъртата вещица току засъска: "Ама пък намерили сте с какво да ни учудите: много са ни притрябвали вашите пари!... А нея аз ще я науча, ще я науча... Ще избия глупостта от главата ѝ." Закашля се чак бабичката от злоба. "Не ѝ ли е добре у нас, какво?... Ах, проклетница недна, прости, Господи, моето прегрешение!" Аз, да си призная, кипнах: "Защо заплашвате бедното момиче? Та какво е виновно то?"

Бабичката се прекръсти. "Ах ти, Господи мой, Исусе Христе! Та нима аз не мога да се разпореждам със слугините си?" ‒ "Че да не е тя ваша!" ‒ "Е, за това вече Маря Илинична знае; не е ваша работа, господине; а пък на Матрьошка аз ще ѝ дам да разбере чия слугиня е." Аз, да си призная, едва не се хвърлих върху проклетата бабичка, но си спомних за Матрьона и отпуснах ръце. Уплаших се така, че думи нямам да го изкажа; почнах да моля бабичката: "Вземете, казвам, колкото искате." ‒ "Но защо ви е тя?" - "Харесва ми, майко; влезте в моето положение... Позволете да ви целуна ръчицата." И целунах ръката на тая вещица! "Е - изфъфли вещицата, ‒ ще кажа на Маря Илинична; както тя заповяда; а вие елате след два дена."

Върнах се вкъщи в голямо безпокойство. Започнах да се досещам, че зле подхванах работата, напразно ѝ позволих да забележи моето разположение, но се сетих вече късно. След два дена отидох при господарката. Заведоха ме в кабинета. Цветя много, наредба отлична, тя седи в някакво чудно кресло и главата си облегнала назад на възглавницата; и предишната ѝ роднина беше тук, пък и още една съвсем руса госпожица със зелена рокля, кривоуста, компаньонка сигурно. Бабичката изгъгни: "Моля, седнете". Седнах. Почна да ме разпитва на колко съм години и къде съм служил, и какво възнамерявам да правя, и все така отвисоко, важно.

Аз отговарях подробно. Бабичката взе от масата една кърпичка и помаха - помаха пред лицето си... "На мене, казва, ми докладва Катерина Карповна за вашето намерение, докладва ми, казва; но аз, казва, съм си сложила като правило: да не пускам хората от служба... То не е и прилично, пък и не струва за една порядъчна къща: това не е редно. Аз вече се разпоредих, казва, няма защо повече, казва, да се безпокоите." ‒ "Какво безпокойство, моля ви се... А може би Матрьона Фьодоровна ви е нужна?" - "Не, казва, не ми е нужна." - "Тогава защо не искате да ми я отстъпите?" - "Затова, защото не искам; не искам и туйто. Аз вече, казва, се разпоредих: тя ще бъде изпратена в едно село в степта." Сякаш гръм ме удари. Бабичката каза две думи на френски на зелената госпожица и тя излезе. "Аз, казва, съм жена със строги принципи, пък и здравето ми е слабо; безпокойства не мога да понасям. Вие сте още млад човек, а аз вече съм стара жена и имам право да ви давам съвети."
Из книгата

Фьодор Михайлович Достоевски е руски писател, публицист и мислител, един от класиците на руската литература. Той се счита за първия представител на персонализма в Русия. Неговото творчество изследва човешката психика в тревожните политически, обществени и духовни условия на руското общество през 19 век, а произведенията му се характеризират със силна морална насоченост. Едни от най-значимите му творби - романите "Престъпление и наказание", "Идиот" и "Братя Карамазови" са включени в списъка на 100^-те най-добри книги за всички времена през 2002 година. Голяма част от неговите произведения са многократно екранизирани и адаптирани за театър, балет и опера. Достоевски е почетен член на "Руската академия науките".

Фьодор Михайлович Достоевски е роден на 11 ноември 1821 година в Москва, Русия в семейството на лекар. Той е второ от седемте деца на Михаил и Мария Достоевски. Родът му произхода от литовско благородническо семейство от региона на Пинск. Родителите му отдават голямо значение на възпитанието му и още когато е 4-годишен майка му го научава да чете и пише от Библията. В ранна детска възраст те го запознават с руската литература в лицето на Николай Карамзин и неговите "Руски приказки", Александър Пушкин и Гаврил Державин, както и с английската и немска литература, съответно с Ан Радклиф и Фридрих Шилер. До 16 години живее в Москва, след което е приет в "Инженерното училище" в Петербург. Там Достоевски получава комплекс за малоценност спрямо по-изтънчените си съученици, като това чувство впоследствие се забелязва често в творбите му, особено в "Юноша". През 1842 година завършва военно-инженерния курс, с длъжност инженер-лейтенант. Остава да служи в Петербург, но други цели и стремежи го привличат неудържимо и той започва да се занимава с литература, философия и история. Година по-късно се заема с превода и издаването на произведението на Балзак - "Йожени Гранде". По време на обучението си често чете творбите, както на чуждестранни поети, като Гьоте, Корней, Балзак, Юго, Шекспир, така и на руските - Державин, Лермонтов, Гогол и Пушкин.

Достоевски започва да пише от средата на 40^-те години на XIX век, като първите му произведения са повлияни от реалисти и романтици като Дикенс, Балзак и Гогол. През 1844 година той пише първата си повест - "Бедни хора", която веднага след публикуването си се радва на изключителен успех и прославя автора. Основавайки се на традицията на физиологичния очерк, Достоевски създава реалистична картина на живота на "забитите" "по петербургските ъгли" жители, галерия на социални типове - от уличния просяк до "Негово превъзходителство". В следващата си повест "Двойник" (1845-1846 г.) писателят дава за пръв път психологичен анализ на разделеното съзнание, "двойнственост". Произведението не предизвиква голяма емоция, дори е обект на критики. По-късно се появяват и творбите "Унижените и оскърбените" (1861 г.), "Записки от мъртвия дом" (1862 г.), "Бели нощи" (1848 г.), като в последната се виждат черти от реализма на Достоевски, което го откроява от средата на писателите от т. нар. "натурална школа". Заедно с брат си Михаил работи в списание "Время", а по-късно в списание "Епоха". През този период той написва "Записки от подземието", които са определяни като "най-доброто въведение в екзистенциализма, писано някога". Не случайно писателят е смятан от мнозина за основоположник или пряк предшественик на европейския екзистенциализъм. Като изявен славянофил, националист и монархист, в творбите си Достоевски критикува буржоазията, предматериалистичния Запад и нихилизма.

След като умира брат му и съпругата му, Достоевски преживява тежък период, започва да играе рулетка и натрупва дългове. По това време той започва работа над романа "Престъпление и наказание" (1866 г.), в който се отразява целият сложен път на вътрешните му желания. Книгата пожънва голям успех, въпреки смесените отзиви на критиката, а през 1969 година е успешно екранизирана от режисьора Лев Кулиджанов. Приходите от творбата, възлизащи на 7000 рубли дори не са достатъчни за покриване на дълговете. Финансовите му затруднения го подтикват за около месец време с помощта на стенографката Анна Григориевна Сниткина, да напише книгата "Играчът на рулетка". Скоро след това занимава в чужбина: живее в Германия, Швейцария, Италия. В този период той работи над романите "Идиот" (1868 г.) и "Бесове" (1870-1871 г.), които завършва вече връщайки се в Русия. Романът "Идиот" е едно от най-сложните произведения на Достоевски. Трагичността му се свежда до това, че Мишкин (главният персонаж) намесвайки се в съдбата на другите персонажи, не успява никого да направи щастлив, не успява да победи вражеските сили, жертва на които се превръща и самият той. Книгата има няколко успешни екранизации, включително и японска, дело на талантливия режисьор Акира Куросава. В последните две години от живота си (1879-1880 г.), писателят създава може би най-значимата си, безсмъртна творба - романът "Братя Карамазови". Това е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература. Творбата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. По нея са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника.

Фьодор Михайлович Достоевски умира на 9 февруари 1881 година в Санкт Петербург, вследствие на изострено белодробно заболяване. Пълната със събития биография на писателя, показва, че той получава признание още приживе, но най-голям успех неговите творби получават посмъртно. Дори самият Фридрих Ницше признава, че Достоевски е единственият автор-психолог, който отчасти се превърна в негов учител.

Антон Павлович Чехов е забележителен руски писател, прозаик и драматург, един от общопризнатите класици на световната литература. Той е почетен академик на "Петербургската академия на науките", по професия е лекар и е един от най-известните драматурзи в света. Чехов се счита за майстор на късия разказ и гениален новатор в жанра. Неговите творби са преведени на повече от 100 езика. Пиесите му, в частност "Чайка", "Три сестри", "Вишнева градина" и "Вуйчо Ваньо" в продължение на повече от 100 години са поставяни в много театри по цял свят. Те се превръщат в неразделна част от духовната култура на човечеството. Чехов оказва силно влияние върху драмата през ХХ век.

Антон Чехов е роден на 29 януари 1860 година в Таганор (южната част на Русия) в многодетно семейство на търговец. Детските си години той прекарва в гръцко училище, след което постъпва в "Мъжката класическа гимназия", която по това време е едно от най-старите учебни заведения в Таганор. Тук той прави и първите си литературни и драматични опити, освен това пише и хумористични текстове за ученически списания. През 1876 година семейството му е принудено да се премести в Москва, тъй като баща му е разорен и се крие от кредиторите. Антон обаче остава в Таганор, за да завърши образованието си, работейки като репортер. След завършването (1879 г.) Чехов заминава за Москва, където постъпва в "Медицинския факултет" на "Московския университет". През 1883 година го завършва, получава званието доктор и възможността да практикува. Първите творби на писателя са публикувани в списание "Стрекоза", като от този момент нататък започва неговата непрекъсната литературна дейност. Със своите къси разкази Чехов бързо придобива известност и един след друг започват да се появяват негови фейлетони, сатири и т.н. През 1884 година излиза първата му книга с разкази -"Приказките на Мелпомен", а по-късно и "Пъстри разкази"(1886). През 1887 година сборникът му "В полумрака" е отличен с престижната "Пушкинска награда". През този период писателят е под силното влияние на Лев Толстой. В края на 80^-те години пише пиесите "Иванов", "Горски дух", "Сватба" и водевилите "Мечка" и "Юбилей", като първата му пиеса "Иванов" е поставена на сцена през 1887 година в московския театър "Корш".

След като семейството на Чехов се премества в Харков, писателят се отдава на пътешествия из Одеса и Ялта. Вдъхновен от впечатленията си, връщайки се в Москва, той започва да пише повестта "Степ", пиесата "Вуйчо Ваньо", няколко музикални комедии и около 100 нови разказа. През 1890 година писателят отново заминава, но този път в Сибир, за да посети остров Сахалин, където да изучава живота на затворниците, заточени там. По време на пътуването той написва девет очерка, обединени под названието "От Сибир". След завръщането си в продължение на 5 години (1890 - 1894 г.) пише книгата "Остров Сахалин". Сахалинските преживявания оставят дълбоки следи в съзнанието му и намират отражение и в разказите "На заточение" и "Палата #6". Дългото пътуване до Сибир (няколко месеца) влошава здравословното състояние на Чехов и неговата туберкулоза се изостря. През 1898 година Антон написва разказа "Дамата с кученцето", който се приема много добре от критиката, а самият Набоков го определя за едно от най-великите литературни произведения в историята. След закупуването на малко имение в Мелихово, Чехов започва да води активна обществена дейност и да помага на хората в околността. През този период той се отдава на драматургия и пише множество произведения, като пиесите "Чайка", "Вуйчо Ваньо", "Три сестри" и "Вишнева градина" превръщат автора в един от най-добрите световни драматурзи.

На 25 май 1901 година Антон се жени за актрисата Олга Книпер, с която се запознава по време на репетициите на "Чайка". Заради влошеното си здраве и по съвет на докторите той заедно със съпругата си заминава да се лекува в немския курорт Баденвайлер, където на 2 юни 1904 година умира. Погребан е в Москва.