Епохата на кожата

Сборникът с есета "Епохата на кожата" е произведение на световноизвестната хърватска писателка от български произход Дубравка Угрешич (р. 1949 г.), преведена на повече от 20 езика и удостоена с престижни отличия, сред които наградата на Берлинската академия по изкуствата "Хайнрих Ман" и номинация за Международната награда "Ман Букър".

От мумията на Ленин, през масовите убийства в Индонезия през 60-те години на XX век и разпадането на Югославия в края на столетието, до днешната мигрантска криза... Кожата - балсамирана, татуирана, носена като белег за социален статус, одирана, спасявана... Дръзко и уверено, с горчива ирония, сарказъм и съпричастност Угрешич потапя перо в човешките безумия, страхове и блянове, за да открои емблематични явления върху грапавата кожа на близкото минало, настоящето и обозримото бъдеще. Нижат се геноциди, национализми, политика, власт и корупция, медийна, технологична и пазарна мощ, феминизъм, попкултура, посредственост, цинизъм, поругана и заличена историческа памет. С цветист език и полемичен плам, с множество културни препратки една гражданка на света с чувствителни сетива чертае картата на Голямата история и малките истории на невидимите хора, вградили съдбите си в темелите на цивилизацията. За да заключи с тревога и упование: Истинският кошмар започва в мига, когато ни се стори, че вече няма къде да се емигрира, че всички дестинации са еднакво лоши. Остава ни надеждата, че не сме се блъснали в последната стена. Не сме, нали?

"Винаги настръхвам, когато чуя изтърканата (но амбициозна) фраза животът пише романи. Да се разберем: ако животът пишеше романи, литература нямаше да има. Може би литературата издъхва, но нейната обща слабост не се дължи на историческата победа на живота над нея, а на самоунищожението ѝ, за което всеотдайно са се трудили самите участници в литературния процес: алчни издатели, мързеливи редактори, подкупни критици, невзискателни читатели и лишени от талант, жадни за слава автори. А що се отнася до отношението между литературата и живота, нещата, грубо казано, стоят така: в основата на литературния разказ е клюката.

Всички ние сме любопитни да узнаем какво се случва на другите, дори когато става въпрос за това какво са обядвали. В края на краищата всички големи романи са същевременно и големи клюкарници. Промениха ли се нещата с новите медии? Не, напротив, жаждата за клюки стана даже по-силна. Клюкарите туитват, шерват, лайкват, фейсбукват. Социалните мрежи са естествената им среда. Риалити литературата - литературата, която се занимава с личния живот на знаменитостите до най-малки подробности - достигна своята кулминация. Някогашните жития на светци междувременно еволюираха в биографии, автобиографии и мемоари. Веднъж пробудена, жаждата за клюки трудно може да бъде задоволена, междувременно всички се превърнахме в светци. Разпъваме собствената си кожа, охотно показваме вътрешните си органи, всеки е експонат на витрината на своята месарница.

Славяните имат доста богата фразеология, свързана с кожата. Дебелокож, твойта кожа, влизам под кожата на някого, излизам от кожата си, одирам някому кожата, одрал съм кожата на някого, чувствам се в собствената си кожа, вълк в овча кожа, отървавам кожата, спасявам си кожата, кожа и кости съм... Кожата е нещо много интимно и по отношение на интимността тя доминира над метафората на сърцето. Докато сърцето ни е готово да обича цялото човечество, нас ни обича само нашата кожа.

В славянските езици няма отделни думи за двата вида кожа, както например в английския (skin, leather), немския (haut, leder), холандския (huid, leer), испанския (piel, cuero) или италианския (pelle, cuoio). Славяните използват една и съща дума за кожата, която покрива нашето тяло, и кожата, от която се правят обувки. Може би липсата на разлика е цивилизационен въпрос? Може би оттук, от цивилизационния недостиг на изтънченост идва възхищението на бедняка от истинската кожа? Така бившите югославяни от втората половина на XX век отиваха за обувки, чанти и якета (разбира се, от истинска кожа) в съседна Италия, в Триест.

По-късно отскачаха до евтиния Истанбул и мъкнеха кожени облекла на югославските битаци. Тип, облечен в кожено яке и със златна верижка на врата, беше желан любовен партньор. По времето, когато бе популярна истинската кожа, се смяташе, че мъжът в кожено яке е готов на всичко. Твърде скоро евтините имитации неутрализираха привлекателността на истинската кожа, човешките самци и самки пък, облечени в кожени якета, изпаднаха за известно време в социално заклеймената категория - така наречените "боклуци". А тя, кожата, премина в кожената субкултура и там стана "царица", фетиш, култ.

Досущ като всички хуманитарно настроени интелектуалци и аз покорно се прекланям пред науката. Никой не би могъл да ме възхити повече от математика, физика, астронома, лекаря или статистика, никой впрочем не може да постави нещата на истинските им места като тях. Така неотдавна в хърватски вестник бе публикувана статия с интригуващото заглавие "Държави на дебелите като Хърватия са бреме за Земята". Излиза, че сред десетте "най-тежки" страни на света на първо място е Америка, а на трето, веднага след Кувейт, е Хърватия. "Най-леки" са азиатските и африканските държави, от които първо място по лекота заема Северна Корея. В статията се цитира най-новото проучване, публикувано в списание BMC Public Health, според което средното тегло на жите­лите на Земята е 62 кг (в САЩ то е значително по-голямо - 80,7 кг). Като се умножи по броя на жителите, се оказва, че населението на земното кълбо тежи 287 милиона тона, от които 15 милиона се падат на хората с наднормено тегло, а 3,5 милиона - на свръхдебелите. Пълнотата е разпределена неравномерно: американците съставляват само пет на сто от световното население и при това една трета от излишната телесна маса на света е тяхна.

Професор Иън Робъртс посочва, че учените днес не мислят колко гърла трябва да изхранят, а колко меса. "Всички осъзнаха факта, че нарастването на броя на населението застрашава глобалното оцеляване на околната среда, но нашето изследване показва, че и пълнотата представлява голяма опасност. Ако не намалим и раждаемостта, и пълнотата, шансовете ни са минимални", добавя професор Робъртс. Проблемът следователно е в месото, в човешкото месо.

Заклеймяването на дебелите намери подкрепа и в науки като демографията и екологията, медицината и социалната икономика. Медицинските науки лансираха предположението, че затлъстелите са заразни (открит е вирусът Ad-36) и че човек, дружащ с дебели хора, също ще стане дебел. Адел - едрата британска певица, след турнето си в Америка бе подложена на критика от някаква местна телевизия. Тамошна инструкторка по фитнес, обзета от справедлив гняв, от какъвто биват обсебвани само фитнес инструкторите, заяви, че Адел представлява заплаха за американското общество, защото отправя послание към американските момичета, че е възможно да бъдеш хем дебела, хем прочута певица - нещо съвършено невярно според инструкторката. Кой знае, може би в близко бъдеще подобно послание ще открие ловния сезон и скорострелно ще върне някоя бъдеща Адел там, откъдето е дръзнала да запее с божествения си глас - в гетото на бедните, дебелите и талантливите."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg

Епохата на кожата
Забави!
Да живей, живей трудът!
Защо обичаме филми за маймуни
Don't take it personally
L'écriture masculine
Добро утро, лузъри!
Хората са голяма напаст
Невидимата Европа
Творци & убийци
Зеленко и неговата бабичка
Малките хора и "циганското щастие"
Оглавник за сплетници
La La хора
Приказка, написана с крака
Тук няма нищо!
Археология на съпротивата?!
Бележки на авторката