Скъпа Ейва

Скъпа Ейва Илса Мадън-Милс Времетраене: 0:51 мин. Вишъс Л. Дж. Шен Времетраене: 1:21 мин. Този ден Бланка Липинска Времетраене: 1:09 мин.

Второ издание.

"Скъпа Ейва, Моля те, не ме мрази, защото съм Акула."

Акулите властват на територията на престижното училище Камдън - и са заслужили името си не само на футболния терен, но и по коридорите. Те хищнически разкъсват всеки, който не се вписва в красивата им, привилегирована групичка. Съвсем доскоро Ейва би дала всичко, за да бъде една от тях. Ала след една страшна нощ, изпълнена с много алкохол, всичко се променя. Душата и тялото на Ейва са наранени и тя просто вече не иска да има нищо общо с Акулите. Тя ги ненавижда с люта страст.

"Скъпа Ейва,
Опитах се да се противопоставя на това чувство с всички сили, но те желая. Все още."

Докато не получава анонимно любовно писмо от един от тях. Кой ли е? Белязаният куотърбек Нокс? Неговият брат Дийн? Или бившето ѝ гадже Чанс, зарязал я след онази нощ? Няма значение, това писмо е идеалният инструмент за отмъщение. Това, което не влиза в плана, е да изпитва привличане към проклетата Акула. А още по-малко това привличане да се превърне в истински чувства...

Илса Мадън-Милс, автор на бестселъри от класацията на Уолстрийт Джърнъл, Ню Йорк Таймс и Ю Ес Ей Тудей, пише за силни героини и сексапилни алфа мъжкари, на които понякога ти се иска да удариш един шамар. Бившата гимназиална учителка по литература и библиотекарка обожава всичко, свързано с Гордост и предразсъдъци; за нея господин Дарси е най-забележителният герой. Тя обича еднорози, напитки с кафе и много пяна, романи за вампири и всички героини, които умеят да въртят мечове.

"C дълбока въздишка се изтласквам нагоре. Боже, боли ме навсякъде. Докосвам лицето си, проверявам за наранявания, но няма нито подутини, нито кръв. Ръцете ми са добре, настръхвам от студения въздух. Опипвам гърдите си, присвивам очи в мрака. Блузата ми е вдигната до гърлото, оголила семплия ми бял сутиен, който са ми дали Сестрите на милосърдието. Чашките са смъкнати надолу и аз ги нагласям с внимателни, бавни движения, прибирам вътре гърдите си. Не си позволявам да се замисля как са се озовали в това положение. Краката ми са като желе, но все още са си на място и смехът ми излиза като пръхтене, сякаш очаквам фатални наранявания. Все още не ме е усмъртил някой атракцион. Ха. Чакай... Издавам примитивен звук, сякаш тялото ми знае, само че на ума ми му трябва цяла минута, за да се усети. Полата ми е вдигната на ханша, тазът е оголен. Няма го семплото бяло бельо от монахините. Както съм замаяна, усещам, че листа и съчки от гората се забиват в дупето ми. Ръцете ми се мятат безполезно над кожата, сякаш парчето плат ще се появи по магически начин.

О, Ейва, о, Ейва, знаеш какво е това - как можа да си толкова наивна...
Извивам врат, навеждам се напред и виждам малки, пурпурни белези по вътрешните бедра. Докосвам се там и стена от болка, когато усещам подпухналата плът. Сърцето ми започва да блъска още по-бързо, сякаш иска да изскочи от гърдите. Пред лицето ми танцува чернота.
- Не, не, не... - повтарям, след това повръщам отново настрани. Най-сетне алкохолът излиза.
Още спомени - истински ли са? - се натрапват в ума ми. Тръгвам към дърветата. Трябваше да пишкам. Джолина с мен ли беше? Не. Клатя глава, когато се появява образът на друг, надвесва се над мен, води ме някъде настрани. Той пое ръката ми и ми каза, че искал да ми каже нещо и поради незнайно каква причина аз го последвах... Докосвам уста.

Той ме целуна силно. Изтегли назад косата ми и ме блъсна на земята. Приижда яснота, изтласква забулените в облаци спомени и аз проумявам какво се е случило, а това ме пронизва като остър нож. Не помня подробности, повечето ми е в мъгла, но в гората с мен имаше чудовище. Чувам гласа на Пайпър в главата си. Не им се доверявай, Ейва. Днес може да си мажоретка, но никой не влиза в тяхната група. Но... аз просто исках да съм с Чанс. Исках да живея в неговия свят. Той къде е сега? Мислите ми се лутат и не знам колко време съм седяла в тревата, първо се опитвам да се преборя със случилото се, а след това вия, когато истината ме притиска. Облягам се на едно дърво, опитвам се да стана, но се свличам на земята. Минават дълги минути, усещам как луната се движи през дърветата. Още малко и ще мога да вървя. Мога. Налага се.

Някой има нужда от мен. Докосвам с пръсти евтиния позлатен медальон на врата, попипвам тънката верижка. Той е малък и незначителен и ако не ме иска и ако аз не стана, какво ще се случи тогава? Никога не мога да го изоставя... Тази мисъл ми вдъхва сили колкото да пропълзя от дърветата и да пресека откритата поляна. Зад нея се намира старият път, а по-нататък е истинската магистрала, където мога да спра някого на стоп... Чувам тихото ръмжене на двигател, когато фарове заблестяват пред мен и един автомобил навлиза в полето. За кратко ме обзема възторг, след това се срива и изпепелява. Ами ако е той? Безпокойството ми се надига, паниката ме смазва, мускулите ми горят, когато се опитвам да пропълзя там, откъдето дойдох. Чакай до сутринта. Нещо не е наред с главата ми, но мога да изчакам. Умея да се крия. Винаги е било така. Ярките отблясъци на светлини ме осветяват, въртя диво глава, търся къде да отида. Бягай, бягай, бягай...

Шумолене нарушава тишината, блъска се вратата на автомобил, провиква се глас. Страхът ме сграбчва и аз покривам лице, засрамена, че съм толкова беззащитна. Аз. Аз. Широки рамене се изправят пред мен и той заговаря, и аз мигам. Не мога да го видя заради лъчите светлина откъм автомобила, които ме заслепяват. Той продължава да говори. Не мога да отговоря. Вместо това повръщам. Той пристъпва към мен. Навежда се. Силни ръце се протягат и ме поемат. Мърдам и шавам в прегръдката му, опитвам се да се боря, но това е като незначително трепване, няма борба, няма го момичето от вътрешния град, което умее да се бие. Аз съм празна, тялото ми не може да му се противопостави, когато ме качва в автомобила си, слага ми предпазния колан. Говори, може би казва името ми, задава ми въпроси, но не мога да мисля трезво. Не мога да направя... нищо. Той дава заден от полето, автомобилът се движи бързо, толкова бързо, че главата ми се лашка настрани на седалката и аз гледам похитителя си. Кой е той?

Познавам ли го? Присвивам очи, забелязвам изваяна челюст и смръщено чело. Главата му се обръща и стоманеният поглед среща моя. Струва ми се, че виждам гняв и тъкмо когато мисля, че го познавам, тъкмо когато е на върха на езика ми - остава единствено мрак и аз отново потъвам в забвение."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525