Игра на маски

Търсиш нещо... А готов ли си да го намериш? Има игри, които започнеш ли да играеш, трябва да играеш до края, независимо дали правилата ти харесват, или не. Шестнайсетгодишната Лейн ще попадне в центъра на игри, интриги и заговори, които поставят на изпитание приятелства и любов. Много маски ще бъдат свалени, много неща ще се объркат, но дали приятелите ще се окажат истински и чувствата искрени? Приключението ще покаже...

"Впечатляваща! Издига българската тийн литература на световно ниво. В тази книга има всичко, което вълнува един тийнейджър. И на всичкото отгоре е написана толкова леко и приятно!"
Мария Пеева, Мама Нинджа

"Ооооо, не!
Изхвърли счупения чадър в контейнера и вдиг­на чантата над главата си в опит да опази остатъците от прическата или от това, което по-рано днес наричаше прическа.
Сутринта стана в шест и прекара близо два часа в старания да изправи немирните, дълги до средата на гърба къдрици.
– Защо си изправяш косата, Лейн, само я гориш! Красива си с естествената си коса.
– Майка ѝ около пет пъти надникна в стаята, на шестия Лейн ядно трес­на вратата, давайки да се разбере, че не иска съвети.
– Лейн се прави красива, Лейн се прави красива, Лейн ще си търси гадже в новото училище...
– Били, по-малкият ѝ брат, винаги намираше най-точния начин да я изкара извън нерви.
Спипа малкия досадник в коридора и го стисна здраво за врата.
– Млъкни, ако ти е мил животът, гадино дребна!
– Мамооооо, Лейн ме бие - разкрещя се Били, – бие ме, защото иска да си хване гадже, ама не можеее... Мамооо, кажи ѝ да ме пуснеее. Грозна си, грозна си, грозна си и си дебела. В старото училище в Алабама не те харесваха, и в Ел Ей няма да те харесват!
Идваше ѝ да ревне с глас, макар да знаеше, че дребният я дразни нарочно. Когато разбра, че баща ѝ е получил ново назначение в Лос Анджелис, първоначално се зарадва. Отиваха в един от най-яките градове на света. Юпии! Толкова си беше мечтала да отиде на екскурзия в Града на ангелите, а сега направо се местеха там - в нова къща, в хубав квартал. Е, не в най-хубавия, но пък в Ел Ей. Юпии!
След това дойдоха мрачните мисли. Нов град означаваше нов квартал, ново училище, нови съученици, нови хора, пред които да се доказва.
По дяволите! Отново щеше да бъде "оная дръпнатата". Така я беше нарекъл Дейв - високият "готин" Дейв от футболния отбор, мечтата на всяка вървежна мацка. "Оная дръпнатата." И то само защото го беше зашлевила, когато я ощипа по задника.
Ама той какво си въобразяваше?! Че като има сини очи, два реда плочки на корема и усмивка, която кара коленете на половината момичета от гимназията - а и на една част от момчетата - да се подкосяват, може да си позволява да я опипва?! Зашлеви го, без да се замис­ли. Бам, пляс и постави печат "оная дръпнатата" върху собствената си персона. Някои добавяха тайно и... "смотанячка". Но само някои и само тайно. Официално и явно беше извън елита. Аутсайдер. Дръпи. Не ѝ стигаше това, но плъзна слух, че всъщност зашлевила Дейв, защото била тайно влюбена в него, преследвала го, пращала му любовни имейли, дебнела го пред дома му, дори го снимала и правела колажи, на които монтирала собственото си лице. Накратко, била вманиачена по него и той решил да ѝ даде малък бонус от съжаление. Пък видиш ли, тя - тъпачката - го зашлевила.
Звучеше тъпо и нелогично, но се хванаха. Дори Мери, най-добрата ѝ приятелка, на няколко пъти я умоляваше да ѝ каже истината. Истината?
Истината крещеше, че ѝ е писнало от всичките им превземки, от фалшивата им популярност, от вечната необходимост да си в крак с другите и дори една крачка напред, да правиш така, че да се харесаш. Защо беше необходимо да бъде някоя друга, за да я харесват? Тя искаше да бъде себе си и да я харесват. Да харесват Лейн, а не някаква излъскана мацка. А какво се оказваше - дори и Мери не я познаваше и смяташе, че е способна да се влачи подир някакъв си там... Дейв. Само и единствено защото всички си падаха по него. И Мери също. Бляк.
Е, местеше се в Ел Ей - далече от Дейв, превземките и слуховете. Започваше начисто. Като Лейн. Новата Лейн. Всъщност - старата, истинската.
Искаше ѝ се всичко да бъде различно и си обещаваше: "Ще бъда себе си, но по-умерено". Каквото и да значи това по-умерено.

И започна с изправянето на косата. Първият ден в новото ѝ училище трябваше да бъде перфектен. Тя трябваше да бъде перфектна, защото знаеше, че всички очи ще са вперени в нея - новата, селячката от Алабама. Не искаше да бъде селячката от Алабама, не искаше да бъде "оная дръпнатата", искаше да бъде просто момиче - 16-годишно и просто... готино.
После... после се счупи комбито на майка ѝ по средата на нищото и насред проливния дъжд. Наложи се да чакат "Пътна помощ" повече от час, защото заради дъждовете били станали много леки катастрофи и...
– Тръгвай, Лени, училището е на три преки само, не е хубаво да закъсняваш още от първия ден - каза майка ѝ, после пъхна някакъв чадър в ръката ѝ и тя тръгна. Опи­та се да избягва локвите, за да запази чорапогащника си чист, но един кретен със синьо волво се погрижи да я направи в кал от черните кецове Converse до колана на чисто новата пола на волани.
Полата беше страхотна - на четири волана - всеки на различни цветя. Стигаше до средата на бедрата ѝ и леко се поклащаше, когато вървеше. Тотално неподходяща за първи учебен ден според майка ѝ, а според огледалото - идеална. Поне допреди волвото да я нап­рави вир-вода и кални пръски.
И прическата ѝ в крайна сметка се получи страхотна - изправена, обгръщаща раменете като нежен копринен воал, хвърлящ диамантени червеникавозлатни отблясъци, почти съвършена. Почти... докато и пос­ледната пръчка на скапания чадър не каза "прас" и цялата вода от него се изсипа във врата ѝ.
Прас! Дотук с идеалния първи учебен ден.
Затича се поне да не закъснее. Дъждът и вятърът я блъскаха в очите. А уж в Ел Ей не валяло. Не валяло, ама друг път! Днес валеше.
"Ще ти върви по вода" - бе изръсил баща ѝ, докато я целуваше за довиждане. Не му отговори, но си помисли, че критическата определено не му се отразява добре.

Дворът на училището беше почти празен, което означаваше, че часовете или са започнали, или ще започнат всеки момент. Хубавото беше, че поне няма всички да я видят. Ще може да поизчисти калта от полата си и да влезе в клас в що-годе поносим вид. Отдъхна си наум - поне едно унижение щеше да ѝ бъде спестено. Ускори крачка, защото видя как дежурният на вратата леко я притваря. Според правилата на гимназия "Линкълн", 5 минути след започване на часовете входната врата се затваря и всички закъснели трябва да изчакат отвън. Затича се, вперила поглед напред, и не видя табелата. Беше на нивото на коляното ѝ, толкова очевидна, но Лейн не я забеляза. Левият ѝ крак срещна метала и спря устрема на тялото. Залюля се, опитвайки се отчаяно да запази равновесие, но не успя. В момента, в който падаше на мокрия цимент, мисълта ѝ блуждаеше между острата пронизваща болка в капачката на коляното ѝ и чантата, която при падането изхвърча напред, отвори се и част от тетрадките се разпиляха по двора.
– На това му се вика майсторско приземяване.
Гласът прозвуча над главата ѝ, момчешки, леко дрезгав и - ако Мери беше тук, би допълнила – много секси.
– Тренирала ли си го, или ти дойде отвътре?
– Хайде, Чан, остави я, мистър Мейсън ще ни зас­треля, закъсняваме за теста - притежателят на втория глас бе момиче. Звучеше пискливо и подчертано прев­зето. Собственичката му сигурно е руса - направо се зачуди как в такъв момент може да ѝ минават подобни мисли.
– Хей, добре ли си? - Лейн усети как някой я хваща за раменете и се опитва да я изправи. Онзи някой с дрезгавия глас.
– Добре съм, нищо ми няма - постара се да прозвучи твърдо, но от устата ѝ излезе едно несигурно, вибриращо измяукване, като на безпомощно котенце.
Подразни се сама на себе си и на неспособността си да се контролира.
– Да, определено нищо ти няма - всичките ти тет­радки се въргалят в калта, айфонът ти е под пейката отсреща, а чадърът... къде ти е чадърът? Не видях да идваш с кола...
По дяволите, тоя няма ли да се разкара?! Нямаше нужда нито да ѝ помага, нито да ѝ дърдори на главата. Достатъчно унизително беше и без неговото присъствие.
– Чан, тръгвам - гласът на момичето се извиси до фалцет.
– Няма да те чакам да се разправяш с някаква си...
– О-хооо, мис Мокра фланелка! Я виж ти!
Лейн съвсем беше изключила за тънката бяла блуза и новия суперизрязан сутиен, който имаше за цел дрехата да изглежда като сраснала с тялото ѝ, а тялото ѝ... да изглежда като... тялото ѝ...
Вече бе твърде късно да установява, че блузата от бяла бе станала прозрачна и че притежателят на дрезгавия глас - Чан - я изучава най-безсрамно. От главата до петите, от петите до блузата и пак до там.

Беше една глава по-висок от нея. Косата му, леко начупена от дъжда, а очите му... проклетите синьо-виолетови очи я гледаха с онази насмешка, която ѝ беше до болка позната.
По дяволите! - това се превръщаше в любимото ѝ заклинание. Нещо като мантра против самата себе си. Понечи да хукне към вратата, но болката така я сряза, че залитна и изохка. Чан я подхвана през кръста. Лейн изобщо не разбра как дясната ѝ ръка рязко се извъртя и го зашлеви през лицето, оставяйки четири червени следи върху гладката му кожа. Пляс и бум. Отново го направи, без да се замисли, без да го планира, сякаш някаква външна сила я ръководеше. Сила, която по никакъв начин не можеше да контролира. Момчето зас­тина за миг, присви очи и тялото му видимо се стегна.
– Ненормалница! Оправяй се... Гледай я ти... Поредната смахната.
– Докато се отдалечаваше след приятелката си, на два пъти се обърна и направи въртелив жест с ръка.
– Казах ти аз да я зарежеш, ама ти... да не видиш нова кифла - дочу гласа на момичето, което ѝ подейства като удар под кръста.
Това беше! Добре дошла в Ел Ей, Лени! Искаше ѝ се да умре - веднага, на място. Но трябваше да влиза в час, към нея се приближаваше дежурният от вратата с явното намерение да ѝ съдейства. Ужасите следваха един след друг!
Заведе я в лекарския кабинет, където сестрата превърза кървящото ѝ коляно.
– Мис Денисън, свободна сте да се приберете. С тази травма и в този вид е по-добре да прекарате деня у дома, няма да ви бъдат нанесени отсъствия.
Директорката, изненадващо млада жена в елегантен сив костюм и безупречна прическа, говореше привидно съчувствено, но в погледа ѝ се четеше снизходително презрение. Лени реши, че категорично не я харесва.
– Не казвай нищо, моля те, и остави тирадите за друг път, моля, моля, моля!
Прекъсна опитите за въпроси от страна на баща си, докато пътуваха към дома. Беше го измъкнала насред делова среща и не бе никак доволен, че му се налага да прекосява града в натоварения трафик."
Из книгата