"Печеното е почти готово. Мирисът е великолепен. Зеленчуците на грил също ухаят привлекателно. Големият часовник, висящ на стената до хладилника, показва единайсет и половина. След час ще пристигнат гостите – ако могат да бъдат наречени така приятелите, които познава, откакто се помни: Джулио и Елена и Аннамария и Леонардо, които скоро ще имат бебе. Докато се обръща към хладилника, Серджо хвърля поглед към собственото си отражение в кухненския прозорец и за момент не се харесва. Той е красив мъж и го знае. Смугъл, с къдрава коса и кафяви очи, с широко чело, чувствени устни, със слаба и мускулеста физика за трийсет и четири годишен мъж, без ексцесиите на онези, които са роби на фитнеса.
Зад него Джована се движи чевръсто около голямата кухненска маса. Женени са от две години, но са заедно от дванайсет, и Серджо я познава толкова добре, че дори със затворени очи може да познае какво прави тя.
Но дали е така? Достатъчни ли са дванайсет години, за да опознаеш някого наистина? Той се обръща. Джована, облечена с гащеризон, подрежда масата за шестима с концентрацията на архитект, който поставя основите на сграда. Сините ѝ очи са присвити и замислени. С късата си леко разрошена руса коса все още прилича на онова момиче, което преди години се приближи до него в университетския бар, и все пак двамата са на почти една и съща възраст. Както и техните приятели, те принадлежат към поколението, което съвсем наскоро е преминало трийсетте. Серджо се усмихва вътрешно: може да разчете жена си като отворена книга. Стабилна, прецизна, ефективна и надеждна. Ако има нещо, което ѝ липсва, то е непредсказуемост. И той я обича именно заради това.
Да, тя е солидна като апартамента им в "Тестачо", намиращ се в очарователна сграда от началото на двайсети век. Купиха го преди по-малко от две години, но все едно бяха живели тук винаги, защото идеално отразяваше техните вкусове, с двете големи светли стаи: зоната за спане със спалнята с дрешник и баня и дневната с хол и прилежащ кабинет, и най-вече – с уютната кухня, в която посрещаха приятели за обяд в неделя, обичай, установен преди години, който с течение на времето се бе превърнал в неотменим ритуал.
Серджо обича да готви за приятелите си. През седмицата все търчи между съда и адвокатската си кантора. Занимава се с корпоративно право, с парите на клиентите си, със случаи за милиони. Разбира се, печели добре, но работата е стресираща. Готвенето е неговият начин да се отпусне. Като истински гурме кулинар той обича да експериментира с нови рецепти в огромната си отлично оборудвана кухня, пълна с буркани, подправки и ароматни растения в саксии. И там, в кухнята, той и Джована посрещат гостите си за обяд, седнали около голямата, потъмняла от употреба дървена маса, поставена точно в центъра на стаята. Защото това е стаята, която и двамата обичат най-много. Където всяка мебел и всяка вещ са подбрани с особено внимание. Джована не обича покривки, тя предпочита да сервира директно на масата. След като поставя чиниите и приборите за хранене, донася и чашите. Подрежда ги, прави крачка назад и оглежда крайния резултат с критично око като художник, който оценява картината си след завършването ѝ. Серджо я наблюдава с периферното си зрение. Тя е перфекционист във всичко, което прави. Сега вади цветове на тиквички от хладилника и ги смесва с шепа люти чушки, след това добавя два бейби патладжана. Взема от шкафа бяла керамична купа и подрежда всичко в нея, доволна от композицията: ще бъде идеална украса за центъра на масата.
– По дяволите, почти обед е, а още не съм си взела душ! – възкликва тя, поглеждайки часовника на стената в кухнята.
– Не се притеснявай, върви: ето, и аз съм готов. Вече приключих с печката – успокоява я Серджо, докато изключва фурната.
– Хлябът е в бялата торба в шкафа…
– Отивай, отивай, иначе ще те заварят по гащеризон! Изправена пред тази плашеща вероятност – тя никога не би допуснала гостите да я заварят неподготвена, – Джована бързо се насочва към банята. Междувременно Серджо отваря шкафа и веднага намира това, което търси: голям самун домашен хляб. Ще им стигне само половината от него, другата част ще остави върху дъската за рязане, ако им потрябва.
Едва чутият шум от плискане на вода го предупреждава, че жена му е под душа. И точно в този момент някой звънва на входната врата, онази, която води директно в кухнята. Сигурно са Леонардо и Аннамария, тези двамата имат навика винаги да идват твърде рано, мисли си Серджо. Вероятно са намерили външната врата на сградата отворена.
– Все подранявате, мамка му... – изругава той, но се спира засрамено.
Отваря бързо вратата, без да погледне кой звъни, сигурен, че ще се озове пред двамата си приятели, но вместо тях на етажната площадка има дама в напреднала възраст, вероятно към седемдесетте. Изрусената ѝ коса се спуска до раменете, разкривайки чифт скъпи антични обеци на ушите. Облечена е в петроленосин ленен костюм с отлична изработка, който обвива нежната ѝ фигура, без да я подчертава твърде много. На врата си носи кехлибарена огърлица, а в ръцете си държи елегантна бродирана чанта. Лицето ѝ е набраздено от гъста мрежа от бръчки, но Серджо не успява да го огледа добре, защото е запленен от очите ѝ, зелени и магнетични, подчертани от дебела, леко колеблива черна очна линия. Той я наблюдава, изумен и очарован. Коя би могла да е тази жена? Със сигурност никога не я е виждал. Тя също го гледа изненадано. Всъщност това е повече от изненада, направо е шок, очевидно е очаквала да се озове пред друг човек. После поглежда припряно към табелката до вратата, очевидно иска да провери името, но там не е написано нищо. Серджо и Джована така и не намериха време – а може би и желание – да сложат имената си; акт на пренебрежение, който сега внезапно му се струва крайно осъдителен. Преди да успее да я попита какво иска, непознатата – която междувременно изглежда се е възстановила от смайването си – се обръща към него с обезоръжаваща усмивка и го поглежда невинно в очите:
– Извинете за безпокойството. Божичко, да се изтърся внезапно в неделя сутрин... не се прави... Не, не се прави така!
Серджо е толкова изненадан, че не му идва на ум какво да каже, но всъщност няма нужда, защото в този момент жената се представя:
– Казвам се Елса Корти и преди много години живеех в този апартамент.
Протяга ръка и хваща неговата с жест, подсказващ, че не желае повече да го пуска. На кутрето си носи златен пръстен с печат. Междувременно се опитва да надникне през рамото на домакина, който се представя на свой ред (не му хрумва нищо друго) с името и фамилията си и кима разбиращо към тази жена, която като че ли се готви да му направи важно признание.
– Вярвате ли в съдбата? – поглежда го тя с надежда.
Директният въпрос стряска Серджо, но в същия момент той с изненада се улавя, че си мисли: "Като млада сигурно е била красива".
– Когато видях отворената врата, самата къща сякаш ме покани вътре – продължава Елса. – Отсъствах толкова дълго от Рим... Не бях минавала по тази улица от петдесет години. Тази сутрин излязох от хотела много рано, за да се разходя. Мислех, че вървя към Колизеума, но краката ми са ме водили тук, където започна всичко. Огледах се, улицата и сградата изглеждаха различни, но и странно същите, и после се озовах пред вратата и бе все едно никога не си бях тръгвала. И изпитах много силна носталгия по къщата, прииска ми се да я видя. Но аз ви притеснявам, извинете! Днес не знам къде ми е главата.
– Но не, разбирам, естествено... – Серджо заеква, неловко му е. – Разбирам ...
Той не знае какво да каже пред неочаквания поток от думи. Елса отново се извинява за причиненото неудобство, но междувременно продължава да хвърля алчни погледи към апартамента, като че ли той пази нещо изключително важно за нея. После се сепва и явно се кани да си тръгне.
– И така, благодаря и сбогом. Може би, ако нямате нищо против, бих могла да се отбия някой друг път… – казва тя и отстъпва назад почти неохотно.
В различна ситуация Серджо веднага би се възползвал от възможността да се освободи от неподходящата посетителка, разсейваща го от неделната им рутина и от подготовката за обяда. Въпреки че не е толкова решителен като Джована, която успява да се отърве от всякакви досадници за секунди, като просто променя гласа си и докарва тон, който не признава възражения и показва, че тя не обича да се ангажира твърде много със съдбата на другите. Тази жена обаче го развълнува. Странно любопитство го подтиква да я задържи.
– Ако искате да разгледате апартамента..., но не мога да ви отделя много време, чакаме гости за обяд.
– Наистина сте много любезен! – Лицето на непознатата отново се озарява от лъчезарна усмивка. – Не се притеснявайте, ще огледам само за минутка.
След това влиза в кухнята и спира в средата на стаята.
– Божичко, колко емоции съм изпитвала тук, но сега изглежда като съвсем различна къща. Тук имаше стена. А там, килер. Печката, разбира се, беше такава, каквито бяха тогава печките – мърмори си тя, взирайки се като хипнотизирана в точка пред себе си. Отвъд прозореца.
В този момент Джована се присъединява към тях. Облечена е, но косата ѝ все още е влажна. Чула е глас, който не ѝ е познат: какво се случва? Вижда непознатата и не успява да прикрие подозрителното си изражение, но Серджо проговаря първи, опитвайки се да предвари въпросите ѝ:
– Дамата е... Елса Корти."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
